Страници: 1 ... 3 4 [5]   Надолу
  Изпечатай  
Автор Тема: Принципи на Лечението  (Прочетена 2436 пъти)
0 Членове и 1 Гост преглежда(т) тази тема.
Неактивен Antistar
Sr. Member
****
Публикации: 395
Пол: Жена
Ние сме очите на небето.

« Отговор #60 -: (Петък) 29 Април 2016, 23:01 »

 а забравих..
 Прасета!
Активен
Неактивен HomerCat
Hero Member
*****
Публикации: 1067
Пол: Мъж

« Отговор #61 -: (Петък) 29 Април 2016, 23:15 »

Добре,не съм се изразил ясно.

Правих си малка интроспекцийка,което породи известен стрес.И автоматичната МИ защитна реакция е за отбягване,което в случая беше пренасочване на емоциите МИ,проявяващо се в известна заядливост ОТ МОЯ СТРАНА,която доведе до включването ми по темата.
За да отбегна вътрешно някои мисли и чувства,които ми изплуваха.

Поради това,не смятам да се офлянквам повече с теб,защото това би било продължаване на реакцията МИ на отбягване на важни за мен вътрешни неща.Ако имаме някои концептуални различия,това не е причина за форумна вражда,според мен.

Аз съм психопатетичен. Всеки тук( с изключение на по-новите колеги) е наясно.
Но не съм злонамерен,така че занапред няма да коментирам твоите мнения,за да не го приемаш като агресия.
Активен

Сънят на Разума ражда борба с Егото.
Неактивен Antistar
Sr. Member
****
Публикации: 395
Пол: Жена
Ние сме очите на небето.

« Отговор #62 -: (Петък) 29 Април 2016, 23:23 »

Противоречиво, но като цяло и аз съм за мир
 
Активен
Неактивен galaxsis
Restricted
*
Публикации: 694

« Отговор #63 -: (Събота) 30 Април 2016, 19:23 »

а забравих..
 Прасета!

Странно!
Пускаш тема за "Лечение на болните  души - тела  ", след което като лечителка ги наричаш ПРАСЕТА ?

Активен
Неактивен Antistar
Sr. Member
****
Публикации: 395
Пол: Жена
Ние сме очите на небето.

« Отговор #64 -: (Неделя) 29 Януари 2017, 22:41 »

Много добър психиатър!


Статията на известния лекар-психиатър Роберто Асаджиоли, която публикуваме, е един от първите опити за анализ на онези противоречия и още недостатъчно изучени процеси, които са неизбежни по пътя на духовното пробуждане на човека.
Тази работа придобива особена значимост и ценност с това, че се въвежда разбиране за общите закономерности в проблемите на духовното развитие, които в голямата си част носят субективен и личен характер,  а чисто изследователския и професионален подход към проблема, се съчетава с духовния опит на автора. Статията прекрасно илюстрира един от окултните закони, според който всеки духовен стремеж на човека неизбежно води до проявление както на всичко положително, така и на всичко отрицателно в него, неумолимо извеждайки ученика на пътя на изпитанията. Изследването, което представяме, заедно с предисловието на Ю. Ключников, е един от първите опити за научно и професионално осмисляне на проблема за духовното развитие и преобразяване на човека от гледна точка на практикуващия специалист.
 
 
Предисловие
 
Роберто Асаджиоли(1888-1974) е широко известен в Европа като лекар-философ, създател на техника за реконструкция на личността, наречена от него „психосинтеза”. В публикуваната статия са изложени някои от принципите на психосинтезата. Изходно начало за Асаджиоли е стремежът за проникване в духовния Свят на човека, в онази дълбочина, която в религиозните и източните философски доктрини е обозначена като висше Аз на човешката индивидуалност, като Надсъзнание. Неотчитането на подсъзнателните и духовни аспекти, които психологията досега оставяше на философията и религията, създава болезнен разрив, а нерядко и конфликт между различните подходи към природата на човека. Опити за преодоляване на този разрив направи Зигмунд Фройд, но неговите лечителски, а след това философски концепции свеждаха човешката природа до подсъзнанието, до сексуалните комплекси. Юнг, Фром и Асаджиоли, опирайки се на ведантическата традиция, обогатиха европейската наука за човека с по-плодотворни подходи.
Своите идеи за психосинтезата Роберто Асаджиоли е почерпил не само от текстовете на Веданта. През 1940 година, арестуван от фашистката власт в Италия, той прекарал около месец в единична килия и после разказал на приятелите си, че това било интересен и ценен опит, който му дал възможност да проведе редица специални психодуховни упражнения. Също толкова ефективно Асаджиоли използвал принудителното затворничество, когато се криел от режима на Мусолини в отдалечени планински селца. В работата „Духовното развитие и нервните разстройства” се повдига проблем, който от всички гледни точки днес придобива огромно значение. И не само за напредналите духовно хора, но именно за масовото съзнание, тъй като нахлуващите на Земята космически енергии направиха необходимостта от духовен напредък категорично императивна за всеки човек без изключение.
Може би по тази причина отделни моменти, които при Асаджиоли са само посочени, си заслужава специално да бъдат подчертани. Например авторът съвсем малко говори за недопустимостта изкуствено да се форсира духовното развитие. В условията на сегашното духовно възраждане на Русия съпътстващите този процес негативни последствия приеха характер на истинско национално бедствие. Стотици „институти” дори „академии”, школи, общества и кръжоци, ръководени от местни и чуждестранни „гуру”, обучават доверчивите руснаци в разкриване на екстрасензорните им способности. При това психиката на участниците безжалостно се деформира. На мен неведнъж ми се е налагало да наблюдавам посетителите на подобни *урсове – в техните астрални тела зееха безнадеждни разкъсвания на аурата.
Асаджиоли е лекар, специалността му е лечение на нервни заболявания, възникващи в резултат на духовното развитие на хората. Но словосъчетанието „болест и духовен ръст” като че ли изглежда странно – за какво е нужен такъв ръст, ако е съпроводен със заболяване?
И действително повечето от нервните заболявания възникват не в резултат на духовното израстване, а като следствие на неговото изкривяване. Асаджиоли не съобщава колко трудно и продължително е „психосинтетичното” лечение, докато елементарната профилактика позволява да се избегнат твърде много от психологическите капанчета. И преди всичко категоричното недопускане на насилственото нахълтване на когото и да е или на каквото и да е в сферата на човешката психика. Така наречената екстрасензорност съвсем не е цел и не е заслуга, но по неизбежност е болезнен спътник на нашето духовно израстване – контролируем, ако се стремим да се приобщим към Божия Свят, и опасно-неконтролируем, ако нашите стремежи са свързани с Финия Свят.[2]
Капаните и подмяната на единия свят с другия са разгледани от Асаджиоли достатъчно подробно, но има един важен проблем, който той изобщо не докосва или го засяга само в общоенергиен план. Това е проблемът за Учителя. Именно Великият Учител разбиран и като Висша Индивидуалност, и като Висша Вибрация ни помага да овладеем много опасности по пътя на Духа, особено при първите стъпки.
Великият Учител, ако нашето сърце е устремено към него постоянно, е гарант за нашето духовно израстване, пазейки ни от нежелателни намеси от Финия Свят, от атаки на бесовете, казано на християнски език. Той винаги може да ни изпрати вълна от Психична енергия, когато почувстваме нейното опасно изтичане.
С тези кратки бележки препоръчваме работата на Роберто Асаджиоли на масовия читател.
Ю.Ключников
 
 
Духовното развитие на човека е продължителен процес; то е пътешествие из чудесни страни, богато не само на чудни събития, но и на препятствия и опасности. Свързано е с процеси на дълбоко морално очистване, пълна трансформация, пробуждане на много неизползвани по-рано способности, израстване на съзнанието до немислимо преди това ниво, разширяването му към нови вътрешни пространства. Затова не е учудващо, че толкова важните изменения преминават през различни критични стадии, които нерядко са съпроводени с нервни, емоционални и умствени разстройства. При обикновено клинично наблюдение те лесно могат да бъдат сбъркани с разстройства имащи съвсем други причини. Между другото разстройствата, за които говорим, имат съвсем специфичен смисъл, те изискват друга оценка и лечение. В наши дни разстройствата предизвикани по духовни причини се срещат все по-често. Появяват се все повече хора, съзнателно или несъзнателно изпитващи вътрешно духовно натоварване. Освен това духовното развитие на съвременния човек, поради своята голяма разностранност и особено вследствие на съпротивлението, което оказва критичния ум, стана по-труден и сложен вътрешен процес, отколкото преди. Ето защо е целесъобразно да се даде обзор на нервните и психичните разстройства, които могат да възникнат на различните етапи на духовното развитие и да се покажат най-действените методи за тяхното преодоляване.
По пътя към постигането на пълно духовно съзнание човек може да премине през пет критични стадия: кризи, предшестващи духовното пробуждане; кризи предизвикани от духовното пробуждане; спадове вследствие на духовното пробуждане; кризи по време на духовното пробуждане и най-накрая, „тъмната нощ за душата”. Ще ги разгледаме подред.
 
Кризи, предшестващи духовното пробуждане
 
За да оценим правилно смисъла на странните вътрешни преживявания, появяващи се като предвестници на духовното пробуждане, ще кажем няколко думи за психиката на средния човек. Него като че ли го носи течението на живота. Той възприема живота така, както си тече, без да си задава въпроси за неговия смисъл, ценности и цели. За човека с ниско ниво на духовно развитие всичко се свежда до осъществяване на личните желания, например стремежът към богатство, удовлетворяване на своите влечения и честолюбие. Човекът с малко по-високо духовно ниво подчинява своите лични наклонности за изпълнение на семейните и гражданските си задължения, почитането на които е заложено в неговото възпитание. При това той не се замисля откъде идват тези задължения, как се съотнасят те помежду си и т.н. Той може да смята себе си за вярващ, но неговата религиозност е повърхностна и стереотипна. За да живее със спокойна съвест на него му е достатъчно формално да изпълнява предписанията на своята Църква и да участва в установените обряди. Накратко казано, обикновеният човек се опира, без да се замисли, на безусловната реалност на делничния живот. Той се държи здраво за земните блага, които имат за него позитивна ценност. Така, земното съществуване практически се явява за него самоцел. Дори ако при това вярва в бъдещия рай, вярата му е чисто теоретична и академична. А и да попадне в този „рай” той ще започне да се стреми колкото може по-късно.
Въпреки това може да се случи, и понякога това се случва, този „обикновен” човек да претърпи в душевния си живот внезапна трансформация, която го заварва неподготвен и го плаши. Понякога тази трансформация настъпва в резултат на много разочарования, а нерядко и на силно душевен стрес, например загуба на близък човек. Обаче понякога тя протича без външни причини: сред напълно благополучна съдба възниква неопределно безпокойство, чувство за неудовлетвореност и вътрешна пустота. Човек страда от липсата на нещо неопределено, което той самият не може нито да назове, нито да опише. Постепенно се появява чувство за нереалност и суетност на делничния живот. Личните интереси, които досега са го занимавали и изцяло са го изпълвали, като че ли бледнеят и губят своята важност и ценност. На преден план изпъкват нови въпроси: човекът започва да размишлява за смисъла на живота, за причините на явленията, които преди е приемал като разбиращи се от само себе си – той размишлява за източниците на своето и чуждото страдание, за причините на човешкото неравенство, за произхода и целите на човешкото съществуване.
На този етап не са редки заблужденията. Мнозина, не разбирайки смисъла на това ново състояние на душата, го разглеждат като натрупани прищявки и болезнени фантазии и тъй като това е много мъчително, по всякакъв начин се опитват да го подтиснат. Страхувайки се „да не се побъркат”, те правят всичко възможно, за да се потопят отново в конкретната реалност, която, както им се струва, има опасност да им се изплъзне. В хода на тази борба някои с удвоено усърдие се хвърлят във водовъртежа на живота и жадно търсят нови занимания, възбуди и усещания. По този начин те успяват понякога да приглушат своето безпокойство, но почти никога не ум се удава напълно да се избавят от него. То, безпокойството, броди из дълбините на тяхното същество, разтваря устоите на делничния живот и след определено време, понякога дори след няколко години, с нова сила изплува на повърхността на съзнанието. Сега безпокойството става по-мъчително, вътрешната празнота – още по-непоносима. Човекът се чувства унищожен, всичко, което е съставлявало предишният му живот изглежда като сън, пада като празна обвивка. В същото време новият смисъл още не се е появил и понякога човекът не само че нищо не знае за него, но дори не подозира за възможността за неговото съществуване.
Често към това страдание се добавя морална криза, пробужда се и се задълбочава етичното съзнание, човекът се терзае от тежко чувство за вина и разкаяние за своите минали дела. Той сурово се осъжда и изпада в пълно униние.
Естествено в такова състояние лесно се появяват мисли за самоубийство, прекратяването на своето физическо съществуване му изглежда логично разрешение за вътрешния крах.
Ще отбележим, че това е само обща схема на протичането на подобни преживявания. В действителност тук са възможни различни индивидуални особености: някои изобщо не изпитват остър стадий, други се оказват в него изведнъж, без предварителни етапи, при трети господстват натрапчиви философски съмнения, у четвърти основна роля играе моралната криза. Тези проявления на духовния прелом приличат много на определени симптоми при неврастенията или психостенията. В частност един от симптомите на психостенията е не нещо другo, а невъзможност за функциониране в реалността, друг симптом е деперсонализацията. Сходството на духовната криза с посочените заболявания се усилва и от това, че тя предизвиква същите физически симптоми: изтощение, нервно напрежение, безсъние, разстройване на храносмилането и кръвообръщението.
 
Кризи, предизвикани от духовното пробуждане.
 
Установяването на връзка между личността и душата, съпътстващите този процес потоци светлина, радост и действена сила, донасят чудесно състояние на освобождение. Вътрешната борба, страданията, неврозите и физическите разтърсвания могат внезапно да изчезнат и често с такава удивителна бързина, че става очевидно, че те не са вследствие на материални причини, а на душевни страдания. В такива случаи духовното пробуждане е изцеление в пълния смисъл на думата.
Но не винаги пробуждането става толкова просто и хармонично. То може самó по себе си да предизвика усложнения, разстройства и отклонения. Това се отнася за тези хора, чийто ум не е напълно уравновесен, чийто емоционален живот е прекомерно екзалтиран, a нервната им система е твърде нежна и чувствителна, за да издържи безболезнено на рязкото усилване на духовните енергии.
Когато разумът е твърде слаб и неподготвен за да издържи на духовната светлина, или когато човек е склонен към високомерие и егоцентризъм, вътрешните събития могат да бъдат неправилно разбрани. Възниква така нареченото изместване на нивата, пренасяне относителното върху абсолютното, сферите на личното – в духовния свят. По този начин, духовната сила може да доведе до раздуване на личностното „аз”. Преди няколко години ми се предостави случай да наблюдавам типична крайност от този род в психиатрическата болница във Ванкон. Един от нейните обитатели, симпатичен старец, спокойно и упорито твърдеше, че е Господ Бог. Около това убеждение, той беше изтъкал платно от фантастични идеи за небесните войнства, на които заповядвал, за велики дела, извършени от него и т.н. Във всичко останало той бе прекрасен и любезен човек, винаги готов да услужи на лекарите и на болните. Разумът му бе ясен и буден. Бе толкова добросъвестен, че го направиха помощник на аптекаря. Аптекарят му повери ключа от аптеката и приготвянето на лекарствата и това не създаде ни най-малки неприятности с него, ако не се брои изчезването на захар, която той взимал от запасите, за да достави удоволствие на някои пациенти. От обикновена медицинска гледна точка на нашия болен би следвало да се постави диагноза: обикновен случай на мания за величие, параноидално заболяване. Но в действителност всички тези формулировки са само описателни, вкарващи в някакви клинични рамки. От тях няма да узнаем нищо определено за природата, за истинските причини на даденото разстройство. А за нас е важно да знаем дали зад идеите на болния не се крият по-дълбоки психологични мотиви. Знаем, че възприемането реалността на духа и вътрешното му единство с човешката душа извиква в човека, който преживява това, чувство за вътрешно величие, за ръст, за съпричастност към Божествената природа. В религиозните учения на всички времена намираме безброй свидетелства за това. В Библията е казано кратко и ясно: „Знаете ли, че вие сте Богове?”. Блаженият Августин казва: „Когато душата на човека обича, тя става подобна на това, което обича”. Когато обича нещо земно, тя става земна, но когато обича Бога, не става ли тя Бог?
По-силна от всичко е пълната тъждественост на човека – духът в неговото чисто битие – с висшия дух, изразен във философията на Веданта. Както и да възприемаме това отношение между индивидуалното и универсалното – като пълна тъждественост по същност или като подобие, като причастност или като единство, - и в теорията, и в практиката трябва ясно да се осъзнава безкрайната дистанция между духа в чистото му битие и обикновената личност. Първото е основа, център, второто е нашето малко „аз”, нашето ежедневно съзнание. Пренебрегването на това различие води до нелепи и опасни последствия. Именно това позволява да разберем душевното разстройство на описания по-горе болен и другите, не толкова крайни форми на самовъзвеличаване и самообожествяване. Болезненото заблуждение на тези, които стават жертви на подобни илюзии, се заключава в това, че те приписват на своето преходно „аз” качества и способности на висшия дух. Става дума за смесване на относителната и абсолютната реалност, за личното и метафизично нива. Подобно разбиране на определени случаи на мания за величие може да даде ценни указания за тяхното лечение. А именно: напълно безполезно е да доказваме на болния, че не е прав, че се заблуждава, да му се присмиваме. Това може само да го раздразни и да го възбуди.
За предпочитане е друга линия на поведение: да се признае реалността, която се съдържа в неговите идеи, а след това с голямо търпение да се направи опит да му се обясни заблуждението му.
В други случаи пробуждането на душата и съпътстващото го внезапно вътрешно просветление могат да предизвика емоционално претоварване, което да се прояви бурно и безпорядъчно като викове, плач, песни или възбудени действия.
В резултат на подема, предизвикан от духовното пробуждане, някои силни натури могат да се обявят за пророци или реформатори. Те оглавяват движения, основават секти, отличаващи се с фанатизъм и стремеж да обърнат всички в своята вяра.
При някои хора от високо ниво, но твърде силни, в резултат на преживяното откровение на трансцендентната и божествена страна на собствения дух, възниква претенция за пълна и буквална тъждественост със своята духовна част. Всъщност такава тъждественост може да бъде достигната само в резултат на дълъг и сложен път на трансформация и прераждане на личността. Затова тяхната претенция не може да бъде удовлетворена – от тук и депресивните състояния стигащи до отчаяние и импулси за самоунищожение. При някои предразположени хора вътрешното пробуждане може да бъде съпроводено с различни паранормални явления. Те имат видения на висши ангелообразни същества, слушат гласове или усещат автоматична подбуда за писане. Значението на такива съобщения може да бъде различно. Във всеки случай е необходима трезва проверка и анализ без съзнателно отхвърляне, но и без предварителен пиетет, който може да внуши необикновеност на източника на тяхната информация. Особено внимателно трябва да е отношението към съобщения, които съдържат преки заповеди и изискват сляпо послушание, а също и към тези, в които се превъзнася възприемащия информацията – истинските Духовни Учители никога не прибягват до такива средства.
Следва да се отбележи, че независимо от това, доколко са истински и значими такива съобщения, те винаги са вредни за здравето, тъй като могат в значителна степен да нарушат равновесието между чувствата и разума.
 
Спад след духовното пробуждане.
 
Известно време след духовното пробуждане обикновено възниква спад. Вече говорихме за това, че хармоничният процес на духовното пробуждане предизвиква усещания за радост, просветление на ума, осъзнаване на смисъла и целите на битието. Разсейват се много съмнения и се решават много въпроси, появява се усещане на вътрешна увереност. Всичко това се съпътства с преживяване на единството, красотата и светостта на живота: пробудената душа излива поток от любов към всички хора и към всички земни твари.
И в действителност няма нищо по-радостно и по-утешително за сърцето  от съприкосновението с пробудения, който се намира в това състояние на благодат. Сякаш неговата предишната личност с острите ъгли и неприятните страни е изчезнала и ни се усмихва нов човек, изпълнен със симпатия, стремеж да принесе радост и да бъде полезен на окръжаващите, да раздели с тях духовните съкровища, които той не може да обхване сам.
Това състояние на радост може да продължи повече или по-малко време, но и на това, разбира се, идва краят. Ежедневната личност с нейния дълбок фундамент само временно се е оттеглила, тя сякаш е заспала, но не е изчезнала и не е преобразена напълно. Освен това, потокът от духовна светлина и любов, както и всичко останало в този свят, е ритмичен и цикличен. Следователно, рано или късно след прилива следва отлив.
Преживяването от оттеглянето на благодатта е много мъчително и в някои случаи влече след себе си много силен спад и сериозни разстройства. Отново се пробуждат и с нова сила се утвърждават низките влечения. Целият „боклук”, погълнат от потока, отново изплува на повърхността.
Междувременно процесът на пробуждане е направил по-фино етичното сьзнание, засилил е стремежа кьм съвършенство, човек се осъжда по-строго и по-безжалостно, може да му се струва, че е пропаднал много повече от преди. Това заблуждение се подкрепя от обстоятелството, че на повьрхността излизат дьлбоко скритите преди наклонности и влечения: високият духовен стремеж ги е пробудил и извлякъл от безсъзнателното.
Спадът може да стигне до дотам, че човек започва да отрича духовното значение на вътрешния си опит. В неговия вътрешен свят царят сьмнение и самоунижение, той се поддава на изкушението да счита всичко, което му се е случило за илюзия, фантазия, сантиментални “приказки“. Той може да стане ожесточен и саркастичен, цинично да се присмива над себе си и другите, да се отрича от идеалите и стремежите си. Но въпреки всички усилия той вече няма воля да се върне в предишното си състояние. Красотата и чудото на това, което е преживял си остават в него и не се забравят. Той вече просто не може да живее суетния делничен живот, терзае го и не му дава покой тъгата по божественото. Като цяло реакцията е крайно болезнена, с пристъпи на отчаяние и мисли за самоубийство.
Подобни крайни реакции се преодоляват с ясното разбиране на това, което се случва и осъзнаване по този начин на единствения път за преодоляването на трудностите. Именно в това на човека е необходима странична помощ.
Необходимо е да му се помогне да осъзнае, че състоянието на благодат не може да продължава вечно и че последвалата реакция е естествена и неизбежна. Прекрасното състояние, преживяно от него, е било подобно на полет към озарените от слънцето върхове, от които се вижда целия свят като на длан. Но всеки полет рано или кьсно свършва. Отново се връщаме в равнината и след това бавно, стъпка по стъпка, преодоляваме стръмното изкачване, водещо към върха. И осъзнаването на това, че преживяното спускане или “падение“ е естествен процес, през който всички трябва да минем, утешава и ободрява странника, помага му да събере сили, за да започне уверено да се изкачва.
Активен
Неактивен Antistar
Sr. Member
****
Публикации: 395
Пол: Жена
Ние сме очите на небето.

« Отговор #65 -: (Неделя) 29 Януари 2017, 22:42 »

 
Кризи на стадия на духовното преобразяване.
 
Същността на споменатото изкачване всъщност се състои в пълна трансформация и прераждане на личността. Това е дълъг и сложен процес, състоящ се от различни фази: фаза на активна чувствителност с цел да се отстранят препятствията пред потока на духовните сили; фаза на развитие на вътрешните способности, досега скрити или слабо изразени; фаза, в течение на която личността трябва безмълвно и кротко да позволява на духа да работи със себе си, мъжествено и търпеливо понасяйки неизбежните страдания. Това е време наситено с промени, когато светлината и тъмнината, радостта и болката се сменят постоянно. Често силите на човека на този етап дотолкова са ангажирани с трудни и понякога мъчителни вътрешни събития, че той не може да се справи добре с разнообразните изисквания на външния живот на личността. Страничният наблюдател, даващ оценка на този човек от гледната точка на неговата нормалност и практическа ефективност вероятно ще стигне до извода, че той, някакси, е станал “по-лош”, „струва” по-малко, отколкото преди. По този начин вътрешните проблеми на духовно развиващия се човек се задълбочават от неразбирането и несправедливите оценки на семейството, приятелите и даже лекарите. Той неведнъж чува неодобрителни забележки за пагубното въздействие на духовните стремежи и идеали, лишаващи човека от неговите достойнства в практическия живот. Подобни съждения често предизвикват дълбока подтиснатост, душевен смут и униние.
Това изпитание, както и всички други, трябва да бъде преодоляно. То учи човека да се справя с личната си чувствителност и му помага да постигне твърдост и независимост на съжденията. Затова на такова изпитание не трябва да се оказва съпротива, а то да се приеме търпеливо. Ако все пак близките на човека разберат състоянието му в тази ситуация, те могат да му окажат важна помощ, да го избавят от излишни страдания. Става дума само за определен преходен период, когато човекът е излязъл от предишното си състояние, но още не е достигнал ново състояние. Така и гъсеницата, която се превръща в пеперуда, трябва да премине през стадия на пашкул, стадий на безпомощност и безсъзнателност.
За разлика от гъсеницата, човек е лишен от онази безопасност и тишина, в която пеперудата преминава през своята метаморфоза. Той трябва, особено в наши дни, да остане на своето място и според силите си да изпълнява дълга си пред семейството и обществото, да изпълнява професионалните си задължения така, сякаш нищо особено не се случва в неговия вътрешен свят. Стоящата пред него задача е много трудна. Тя може да се сравни с проблема, стоящ пред английските инженери, които трябвало да реконструират сградата на лондонската гара без нито за час да прекъсват движението на влаковете.
Не е учудващо, че тази толкова сложна задача понякога предизвиква такива нервни и душевни разстройства като изтощаване, безсъние, подтиснатост, раздразнителност, които от своя страна, поради тясното взаимодействие между духа и тялото, могат да доведат до различни физически симптоми. За да се помогне в такава ситуация е необходимо преди всичко да се идентифицира истинската причина за болестта и да се окаже на болния правилната психиатрична помощ, иначе чисто физическото лечение и приемането на лекарства само ще смегчат неблагополучието, но по никакъв начин няма да подействат на душевно-духовните корени на проблема. Понякога тези разстройства са следствие на претоварване – от прекомерните усилия да се ускори духовното развитие. Следствието от такива усилия е не трансформация, а изтласкване на низшите компоненти, изостряне на вътрешната борба със съпътстващото я нервно и духовно пренапрягане. Тези, които прекалено ревностно се стремят към съвършенство трябва постоянно да помнят, че работата по тяхното вътрешно прераждане се осъществява от духа и духовните енергии. Тяхната личностна задача е да призоват към себе си тези сили чрез вътрешно самоотхвърляне, медитация и правилно състояние на душата, да се стремят да отстранят това, което може да попречи на свободното въздействие на духа. Изпълнявайки тази задача, на тях им остава само да чакат с търпение и доверие разгръщането на духовното действие в душата.
Друга, в определен смисъл противоположна трудност пред човека, е да се справи с особено мощния поток на духовната сила. Тази скъпоценна енергия може лесно да се прахоса в излишни чувства и излишна трескава дейност. И обратното - в някои случаи тази енергия прекалено много се сдържа, натрупва се, недостатъчно се реализира в дейността, така че в крайна сметка нейното налягане също поражда вътрешни разстройства. Така силният електрически ток разтопява проводника предизвиквайки късо съединение. По този начин човек трябва да се научи разумно да управлява потока на духовните енергии; да ги използва в плодотворна вътрешна и външна дейност без да ги разпилява.
 
Тъмната нощ на душата.
 
Когато процесът на трансформация достигне връхната си точка, неговият решаващ, последен етап често се съпровожда от силни страдания и вътрешна помраченост. Християнските мистици наричат това състояние “тъмната нощ на душата”. Външно то напомня на болест, която психиатрите наричат депресивна психоза или меланхолия. Нейните признаци са: състояние на тежка подтиснатост, стигаща до отчаяние; изразено чувство на собствена недостойност; остро самоосъждане – съвършено безнадежден и прокълнат; угнетяващо чувство за парализираност на ума, загуба на сила на волята и самоконтрола, съпротивление и затормозване при всякакви действия. Някои от тези симптоми могат да се проявят в по-слабо изразена форма и в предшестващите стадии, без обаче да достигат напрегнатостта на “тъмната нощ на душата”.
Това своеобразно и плодотворно преживяване, каквото и да ни изглежа, не се поражда от чисто болестни състояния. То има духовни причини и дълбоко духовно значение.
След това така наречено “мистично разпятие” или “мистична смърт” настъпва победното възкресяване и с него свършват страданията и болестите. То носи със себе си пълно оздравяване и награда за всичко преживяно.
Избраната тема ни накара да се занимаваме почти изцяло с негативните и необичайни страни на вътрешното развитие. Това съвсем не означава, че хората, вървящи по пътя на духовното израстване изпитват нервни разстройства по-често от другите. Нека отбележим следното. Първо, при много хора духовното развитие протича по-хармонично, отколкото в описаните случаи, вътрешните трудности се преодоляват и човек преминава от етап на етап без нервни реакции и без особени физически проблеми.
Второ, нервните и психичните разстройства при обикновените хора често протичат по-тежко и трудно се поддават на лечение от тези, които имат духовни причини. Разстройствата при обикновените хора често са свързани със силни конфликти на страстите или с конфликти на неосъзнати влечения при съзидателна личност, или се пораждат от нечие противодействие на собствените им егоистични изисквания или желания. Обикновените хора по-трудно се лекуват тъй като техните висши аспекти са прекалено слабо развити и няма на какво човек да се опре, за да ги убеди да се подчинят на такава самодисциплина, която ще им позволи да си възстановят вътрешната хармония и здраве.
Трето, страданията и болестите на онези, които вървят по пътя на духовното израстване, каквито и тежки форми понякога да приемат, в действителност са само временни реакции, така да се каже “отпадъци” от органичния процес на израстване, водещ към вътрешно прераждане. Затова често те изчезват от само себе си с преминаването на породилата ги криза или сравнително лесно се елиминират при правилно лечение.
Четвърто. Страданията, предизвикани от отлив на духовната вълна се компенсират с лихвите не само от периодите на прилив и вътрешен подем, но и от вярата в значимата и висока цел, заради която е започнато това вътрешно пътешествие. Предвиждането на победата е много голяма мотивираща сила и утешение, неизчерпаем извор на мъжество. Ние трябва да възбуждаме в себе си този образ колкото се може по-ярко и често да помагаме в това на нашите спътници. Защото това е едва ли не най-добрата помощ, която можем да им окажем. Ние трябва да се стремим колкото се може по-изразително да си представим благостта на победилата и освободена душа, която съзнателно се причестява с мъдростта, силата и любовта на Божествения живот, да съзрем с вътрешния си взор осъществяването на земята на Царството Божие за Негова слава, съвършенството, което представлява картина на освободеното човечество – новородено творение, пълно с Божествено ликуване. Подобни видения са помагали на великите светии и мистици да понасят с усмивка вътрешните страдания и физическите мъки, те са вдъхновили словата на свети Франциск Асизки: “В очакване на блаженството всяка мъка е наслада...”
Сега да се спуснем за известно време от тази височина в долината, където хората се трудят “с пот на чело”. Ако се погледне на този проблем от гледна точка на медицината и психологията, то трябва да се уточни един важен въпрос. Както вече казахме, макар че разстройствата, съпътстващи кризите на духовното развитие напомнят на някои болести, а понякога даже не се отличават от тях, в действителност техните причини и значение са съвършено различни, а в определен смисъл даже противоположни. Съответно и тяхното лечение трябва да бъде различно. Нервните симптоми на обикновените болни имат, като правило регресивен характер, тъй като тези болни са неспособни на тази вътрешна и външна адаптация, която е необходима за нормалното развитие на личността. Например някои не успяват да се освободят от емоционалната си зависимост от родителите и остават в това състояние на детска зависимост от тях или от тези, които ги представляват, поне символично. Понякога на болните не им достига собствена воля да се справят с трудностите на обикновения семеен или социален живот. Без сами да осъзнават това те търсят в болестта освобождение от задълженията си. В други случаи причина за болестта може да бъде емоционална травма, например, разочарование или загуба; нямайки сили да приеме ситуацията, човекът реагира на нея болезнено.
Във всички приведени случаи става дума за конфликт между съзнателната личност и низшите импулси, които, работейки в сферата на безсъзнателното, започват частично да преобладават над силите на съзнанието. Страданията пък, предизвикани от хода на духовното развитие, обратно на това, започват да придобиват изразено прогресивен характер. Това е следствие от напрежението свързано с израстването или борбата между личността и идващите отгоре енергии.
Така тези два типа заболявания трябва да бъдат лекувани по съвършено различни начини. При болестите от първия тип лекарят трябва да помогне на болния да се върне в състоянието на нормален човек. За целта той трябва да освободи пациента от ограниченията и заповедите, от чувството на страх и зависимост, от прекомерния егоцентризъм и грешни оценки, от изкривената представа за реалността. Неговата задача е да доведе човека до обективно и разумно виждане на нормалния живот, до осъзнаване на собствените му задължения и правата на другите хора. Незрелите и конфликтиращи помежду си фактори трябва да бъдат развити и приведени в съгласие, по този начин се реализира успешният личностен психосинтез.
Що се касае до втората група болести, то задачата на вътрешната хармонизация – лечението - се състои в това, духовните енергии да бъдат асимилирани от вече формиралата се нормална личност, т.е. става дума за духовен психосинтез около по-висок вътрешен център.
Очевидно, че методите за лечение, подходящи за болни от първата група са непригодни, а понякога и вредни за пациенти от втория тип. Лекар, който не разбира проблемите на последните, не знае за възможностите за духовно развитие или го отрича, може да усили, а не да облегчи трудностите. Такъв лекар е в състояние да обезцени или да осмее неуверените още духовни стремежи на пациента, разглеждайки ги като празни фантазии, или в най-добрия случай, като чиста сублимация. С негова помощ пациентът може да стигне до извода, че по-доброто за него е да втвърди личностната си защита и напълно да игнорира гласа на душата. Но от това неговото състояние само ще се влоши, борбата ще се изостри, освобождението ще се забави.
Напротив, лекар, който сам върви по пътя на духовното развитие или поне осъзнава духовната реалност, може да окаже огромна помощ на нашия пациент. Във времето, когато човекът още се намира на стадия на неудовлетвореност, тревога, несъзнателни стремежи, с изгубен интерес към всекидневния живот, но без представа за висшата реалност, докато търси облегчение съвсем не там, където е възможно и удря на камък, в този момент разкриването на истинската причина за неговите страдания може да му помогне да намери правилния изход в пробуждането на душата. И това ще бъде същината на лечението.
На човека, намиращ се във втория етап на духовния път, чувстващ се щастлив в духовната светлина, в атмосферата на блажени полети на неосъзнаваеми висоти, е много важно да му се разкрие природата и целта на неговите преживявания, да бъде предупреден за тяхната временност, за превратностите на чакащите го странствания. Тогава нашият странник ще бъде подготвен за състоянията на спад, няма да се разочарова, няма да бъде подвластен на съпътстващите спада съмнения и униние. Ако това предупреждение е закъсняло и човекът се нуждае от лечение през периода на депресивната реакция, то много важно е той да бъде убеден, че неговото състояние е временно и той непременно ще излезе от него.
На четвъртия етап, когато човек попада в “яма” по пътя си нагоре, работата за оказване на помощ е много сложна. Най-общо тя обхваща следните задачи. Първо, да се обясни на пациента смисъла на неговото вътрешно преживяване и как трябва да се държи в дадената ситуация; второ, да му се покаже как човек може да управлява дълбочинните си влечения без да ги избутва в сферата на безсъзнателното, трето, да му се помогне в преобразуването и използването на собствените му психически енергии; четвърто, да се научи да овладява влизащия в неговото съзнание поток духовни енергии и да го използва; пето, да се осъществи ръководство и сътрудничество при пресъздаването на личността на пациента т.е. при собствения му психосинтез.
В периода на “тъмната нощ на душата” помощта става още по-трудна поради обстоятелството, че човек като че ли се намира в плътна мъгла, той е потопен в своите страдания и светлината на духа не достига до неговото съзнание. Единственото, което може да се направи е да му се повтаря непрекъснато, че състоянието му е само временно, а не постоянно, защото именно увереността в последното хвърля пациента в дълбоко отчаяние. Препоръчваме също така устойчиво да му се внушава, че тези мъки, колкото и тежки да са, притежават такава духовна ценност, съдържат в себе си зародиш на такова високо щастие, че ще дойде време, когато той ще ги благославя. Така ще помогнем на пациента да понесе страданието с покорност и смирение.
Следва да се отбележи, че описаните психологически и духовни средства по никакъв начин не изключват физическото лечение, стига то да облегчава страданията. Особено ценни са тези средства, които поддържат целителните сили на природата: здравословно хранене, упражнения по релаксация, съприкосновение с природата, подходящ ритъм на различни видове физическа дейност.
В някои случаи лечението е затруднено от това, че при пациента се наблюдава смес от прогресивни и регресивни разстройства. Това са случаите на неравномерно и дисхармонично вътрешно развитие. Такива хора с едната част от своята личност могат да достигат високо духовно ниво, а с другата да остават роби на детска зависимост или на безсъзнателни “комплекси”. Впрочем, може да се каже, че при щателен анализ проблеми от регресивен род се откриват при повечето вървящи по духовния път и почти при всички така наречени “нормални” хора. Въпреки това, обикновено регресивните или прогресивните прояви на заболяването решително преобладават. Заедно с това винаги трябва да се съобразяваме с възможността в заболяването да се наблюдава обединение на симптомите на двете групи. Затова всяко отделно разстройство трябва да се изследва и интерпретира, за да се разбере неговата истинска причина и да се намери подходящо лечение.
От горепосоченото става ясно, че за ефективна помощ при нервни и психични разстройства, възникващи в хода на духовното развитие, са необходими знания и опит на две нива: на лекар, специалист по нервни заболявания и психотерапия, и на сериозен изследовател на духовния път, а още по-добре – на странник по този път. В наше време едното и другото рядко се обединяват в един човек. Но тъй като нуждаещите се от този вид лечители стават все повече, хората способни да вършат такава работа трябва да се подготвят за нея.
 Лечението би могло да бъде по-ефективно, ако персоналът има съответната подготовка да осъществява всички детайли на лечението. И накрая, важно е хората, обществеността поне в общи черти да знае за основните взаимовръзки между нервно-психичните и духовните кризи. Тогава семейството би могло да помага на болния и на лекаря, а не да създава допълнителни трудности с невежеството си, със своите предразсъдъци и съпротива. Ако можехме да осигурим такава подготовка на лекарите, персонала и обществеността, това би предотвратило много страдания и много странници по духовния път по-леко биха постигнали своята висока цел: единение с Божественото.
Активен
Неактивен Страшкоу
Hero Member
*****
Публикации: 1563
Пол: Мъж
САМО НУ ПАГАДИ!

« Отговор #66 -: (Вторник) 31 Януари 2017, 21:48 »

Много добър психиатър!


Статията на известния лекар-психиатър Роберто Асаджиоли, която публикуваме, е един от първите опити за анализ на онези противоречия и още недостатъчно изучени процеси, които са неизбежни по пътя на духовното пробуждане на човека.
Тази работа придобива особена значимост и ценност с това, че се въвежда разбиране за общите закономерности в проблемите на духовното развитие, които в голямата си част носят субективен и личен характер,  а чисто изследователския и професионален подход към проблема, се съчетава с духовния опит на автора. Статията прекрасно илюстрира един от окултните закони, според който всеки духовен стремеж на човека неизбежно води до проявление както на всичко положително, така и на всичко отрицателно в него, неумолимо извеждайки ученика на пътя на изпитанията. Изследването, което представяме, заедно с предисловието на Ю. Ключников, е един от първите опити за научно и професионално осмисляне на проблема за духовното развитие и преобразяване на човека от гледна точка на практикуващия специалист.
 
 
Предисловие
 
Роберто Асаджиоли(1888-1974) е широко известен в Европа като лекар-философ, създател на техника за реконструкция на личността, наречена от него „психосинтеза”. В публикуваната статия са изложени някои от принципите на психосинтезата. Изходно начало за Асаджиоли е стремежът за проникване в духовния Свят на човека, в онази дълбочина, която в религиозните и източните философски доктрини е обозначена като висше Аз на човешката индивидуалност, като Надсъзнание. Неотчитането на подсъзнателните и духовни аспекти, които психологията досега оставяше на философията и религията, създава болезнен разрив, а нерядко и конфликт между различните подходи към природата на човека. Опити за преодоляване на този разрив направи Зигмунд Фройд, но неговите лечителски, а след това философски концепции свеждаха човешката природа до подсъзнанието, до сексуалните комплекси. Юнг, Фром и Асаджиоли, опирайки се на ведантическата традиция, обогатиха европейската наука за човека с по-плодотворни подходи.
Своите идеи за психосинтезата Роберто Асаджиоли е почерпил не само от текстовете на Веданта. През 1940 година, арестуван от фашистката власт в Италия, той прекарал около месец в единична килия и после разказал на приятелите си, че това било интересен и ценен опит, който му дал възможност да проведе редица специални психодуховни упражнения. Също толкова ефективно Асаджиоли използвал принудителното затворничество, когато се криел от режима на Мусолини в отдалечени планински селца. В работата „Духовното развитие и нервните разстройства” се повдига проблем, който от всички гледни точки днес придобива огромно значение. И не само за напредналите духовно хора, но именно за масовото съзнание, тъй като нахлуващите на Земята космически енергии направиха необходимостта от духовен напредък категорично императивна за всеки човек без изключение.
Може би по тази причина отделни моменти, които при Асаджиоли са само посочени, си заслужава специално да бъдат подчертани. Например авторът съвсем малко говори за недопустимостта изкуствено да се форсира духовното развитие. В условията на сегашното духовно възраждане на Русия съпътстващите този процес негативни последствия приеха характер на истинско национално бедствие. Стотици „институти” дори „академии”, школи, общества и кръжоци, ръководени от местни и чуждестранни „гуру”, обучават доверчивите руснаци в разкриване на екстрасензорните им способности. При това психиката на участниците безжалостно се деформира. На мен неведнъж ми се е налагало да наблюдавам посетителите на подобни *урсове – в техните астрални тела зееха безнадеждни разкъсвания на аурата.
Асаджиоли е лекар, специалността му е лечение на нервни заболявания, възникващи в резултат на духовното развитие на хората. Но словосъчетанието „болест и духовен ръст” като че ли изглежда странно – за какво е нужен такъв ръст, ако е съпроводен със заболяване?
И действително повечето от нервните заболявания възникват не в резултат на духовното израстване, а като следствие на неговото изкривяване. Асаджиоли не съобщава колко трудно и продължително е „психосинтетичното” лечение, докато елементарната профилактика позволява да се избегнат твърде много от психологическите капанчета. И преди всичко категоричното недопускане на насилственото нахълтване на когото и да е или на каквото и да е в сферата на човешката психика. Така наречената екстрасензорност съвсем не е цел и не е заслуга, но по неизбежност е болезнен спътник на нашето духовно израстване – контролируем, ако се стремим да се приобщим към Божия Свят, и опасно-неконтролируем, ако нашите стремежи са свързани с Финия Свят.[2]
Капаните и подмяната на единия свят с другия са разгледани от Асаджиоли достатъчно подробно, но има един важен проблем, който той изобщо не докосва или го засяга само в общоенергиен план. Това е проблемът за Учителя. Именно Великият Учител разбиран и като Висша Индивидуалност, и като Висша Вибрация ни помага да овладеем много опасности по пътя на Духа, особено при първите стъпки.
Великият Учител, ако нашето сърце е устремено към него постоянно, е гарант за нашето духовно израстване, пазейки ни от нежелателни намеси от Финия Свят, от атаки на бесовете, казано на християнски език. Той винаги може да ни изпрати вълна от Психична енергия, когато почувстваме нейното опасно изтичане.
С тези кратки бележки препоръчваме работата на Роберто Асаджиоли на масовия читател.
Ю.Ключников
 
 
Духовното развитие на човека е продължителен процес; то е пътешествие из чудесни страни, богато не само на чудни събития, но и на препятствия и опасности. Свързано е с процеси на дълбоко морално очистване, пълна трансформация, пробуждане на много неизползвани по-рано способности, израстване на съзнанието до немислимо преди това ниво, разширяването му към нови вътрешни пространства. Затова не е учудващо, че толкова важните изменения преминават през различни критични стадии, които нерядко са съпроводени с нервни, емоционални и умствени разстройства. При обикновено клинично наблюдение те лесно могат да бъдат сбъркани с разстройства имащи съвсем други причини. Между другото разстройствата, за които говорим, имат съвсем специфичен смисъл, те изискват друга оценка и лечение. В наши дни разстройствата предизвикани по духовни причини се срещат все по-често. Появяват се все повече хора, съзнателно или несъзнателно изпитващи вътрешно духовно натоварване. Освен това духовното развитие на съвременния човек, поради своята голяма разностранност и особено вследствие на съпротивлението, което оказва критичния ум, стана по-труден и сложен вътрешен процес, отколкото преди. Ето защо е целесъобразно да се даде обзор на нервните и психичните разстройства, които могат да възникнат на различните етапи на духовното развитие и да се покажат най-действените методи за тяхното преодоляване.
По пътя към постигането на пълно духовно съзнание човек може да премине през пет критични стадия: кризи, предшестващи духовното пробуждане; кризи предизвикани от духовното пробуждане; спадове вследствие на духовното пробуждане; кризи по време на духовното пробуждане и най-накрая, „тъмната нощ за душата”. Ще ги разгледаме подред.
 
Кризи, предшестващи духовното пробуждане
 
За да оценим правилно смисъла на странните вътрешни преживявания, появяващи се като предвестници на духовното пробуждане, ще кажем няколко думи за психиката на средния човек. Него като че ли го носи течението на живота. Той възприема живота така, както си тече, без да си задава въпроси за неговия смисъл, ценности и цели. За човека с ниско ниво на духовно развитие всичко се свежда до осъществяване на личните желания, например стремежът към богатство, удовлетворяване на своите влечения и честолюбие. Човекът с малко по-високо духовно ниво подчинява своите лични наклонности за изпълнение на семейните и гражданските си задължения, почитането на които е заложено в неговото възпитание. При това той не се замисля откъде идват тези задължения, как се съотнасят те помежду си и т.н. Той може да смята себе си за вярващ, но неговата религиозност е повърхностна и стереотипна. За да живее със спокойна съвест на него му е достатъчно формално да изпълнява предписанията на своята Църква и да участва в установените обряди. Накратко казано, обикновеният човек се опира, без да се замисли, на безусловната реалност на делничния живот. Той се държи здраво за земните блага, които имат за него позитивна ценност. Така, земното съществуване практически се явява за него самоцел. Дори ако при това вярва в бъдещия рай, вярата му е чисто теоретична и академична. А и да попадне в този „рай” той ще започне да се стреми колкото може по-късно.
Въпреки това може да се случи, и понякога това се случва, този „обикновен” човек да претърпи в душевния си живот внезапна трансформация, която го заварва неподготвен и го плаши. Понякога тази трансформация настъпва в резултат на много разочарования, а нерядко и на силно душевен стрес, например загуба на близък човек. Обаче понякога тя протича без външни причини: сред напълно благополучна съдба възниква неопределно безпокойство, чувство за неудовлетвореност и вътрешна пустота. Човек страда от липсата на нещо неопределено, което той самият не може нито да назове, нито да опише. Постепенно се появява чувство за нереалност и суетност на делничния живот. Личните интереси, които досега са го занимавали и изцяло са го изпълвали, като че ли бледнеят и губят своята важност и ценност. На преден план изпъкват нови въпроси: човекът започва да размишлява за смисъла на живота, за причините на явленията, които преди е приемал като разбиращи се от само себе си – той размишлява за източниците на своето и чуждото страдание, за причините на човешкото неравенство, за произхода и целите на човешкото съществуване.
На този етап не са редки заблужденията. Мнозина, не разбирайки смисъла на това ново състояние на душата, го разглеждат като натрупани прищявки и болезнени фантазии и тъй като това е много мъчително, по всякакъв начин се опитват да го подтиснат. Страхувайки се „да не се побъркат”, те правят всичко възможно, за да се потопят отново в конкретната реалност, която, както им се струва, има опасност да им се изплъзне. В хода на тази борба някои с удвоено усърдие се хвърлят във водовъртежа на живота и жадно търсят нови занимания, възбуди и усещания. По този начин те успяват понякога да приглушат своето безпокойство, но почти никога не ум се удава напълно да се избавят от него. То, безпокойството, броди из дълбините на тяхното същество, разтваря устоите на делничния живот и след определено време, понякога дори след няколко години, с нова сила изплува на повърхността на съзнанието. Сега безпокойството става по-мъчително, вътрешната празнота – още по-непоносима. Човекът се чувства унищожен, всичко, което е съставлявало предишният му живот изглежда като сън, пада като празна обвивка. В същото време новият смисъл още не се е появил и понякога човекът не само че нищо не знае за него, но дори не подозира за възможността за неговото съществуване.
Често към това страдание се добавя морална криза, пробужда се и се задълбочава етичното съзнание, човекът се терзае от тежко чувство за вина и разкаяние за своите минали дела. Той сурово се осъжда и изпада в пълно униние.
Естествено в такова състояние лесно се появяват мисли за самоубийство, прекратяването на своето физическо съществуване му изглежда логично разрешение за вътрешния крах.
Ще отбележим, че това е само обща схема на протичането на подобни преживявания. В действителност тук са възможни различни индивидуални особености: някои изобщо не изпитват остър стадий, други се оказват в него изведнъж, без предварителни етапи, при трети господстват натрапчиви философски съмнения, у четвърти основна роля играе моралната криза. Тези проявления на духовния прелом приличат много на определени симптоми при неврастенията или психостенията. В частност един от симптомите на психостенията е не нещо другo, а невъзможност за функциониране в реалността, друг симптом е деперсонализацията. Сходството на духовната криза с посочените заболявания се усилва и от това, че тя предизвиква същите физически симптоми: изтощение, нервно напрежение, безсъние, разстройване на храносмилането и кръвообръщението.
 
Кризи, предизвикани от духовното пробуждане.
 
Установяването на връзка между личността и душата, съпътстващите този процес потоци светлина, радост и действена сила, донасят чудесно състояние на освобождение. Вътрешната борба, страданията, неврозите и физическите разтърсвания могат внезапно да изчезнат и често с такава удивителна бързина, че става очевидно, че те не са вследствие на материални причини, а на душевни страдания. В такива случаи духовното пробуждане е изцеление в пълния смисъл на думата.
Но не винаги пробуждането става толкова просто и хармонично. То може самó по себе си да предизвика усложнения, разстройства и отклонения. Това се отнася за тези хора, чийто ум не е напълно уравновесен, чийто емоционален живот е прекомерно екзалтиран, a нервната им система е твърде нежна и чувствителна, за да издържи безболезнено на рязкото усилване на духовните енергии.
Когато разумът е твърде слаб и неподготвен за да издържи на духовната светлина, или когато човек е склонен към високомерие и егоцентризъм, вътрешните събития могат да бъдат неправилно разбрани. Възниква така нареченото изместване на нивата, пренасяне относителното върху абсолютното, сферите на личното – в духовния свят. По този начин, духовната сила може да доведе до раздуване на личностното „аз”. Преди няколко години ми се предостави случай да наблюдавам типична крайност от този род в психиатрическата болница във Ванкон. Един от нейните обитатели, симпатичен старец, спокойно и упорито твърдеше, че е Господ Бог. Около това убеждение, той беше изтъкал платно от фантастични идеи за небесните войнства, на които заповядвал, за велики дела, извършени от него и т.н. Във всичко останало той бе прекрасен и любезен човек, винаги готов да услужи на лекарите и на болните. Разумът му бе ясен и буден. Бе толкова добросъвестен, че го направиха помощник на аптекаря. Аптекарят му повери ключа от аптеката и приготвянето на лекарствата и това не създаде ни най-малки неприятности с него, ако не се брои изчезването на захар, която той взимал от запасите, за да достави удоволствие на някои пациенти. От обикновена медицинска гледна точка на нашия болен би следвало да се постави диагноза: обикновен случай на мания за величие, параноидално заболяване. Но в действителност всички тези формулировки са само описателни, вкарващи в някакви клинични рамки. От тях няма да узнаем нищо определено за природата, за истинските причини на даденото разстройство. А за нас е важно да знаем дали зад идеите на болния не се крият по-дълбоки психологични мотиви. Знаем, че възприемането реалността на духа и вътрешното му единство с човешката душа извиква в човека, който преживява това, чувство за вътрешно величие, за ръст, за съпричастност към Божествената природа. В религиозните учения на всички времена намираме безброй свидетелства за това. В Библията е казано кратко и ясно: „Знаете ли, че вие сте Богове?”. Блаженият Августин казва: „Когато душата на човека обича, тя става подобна на това, което обича”. Когато обича нещо земно, тя става земна, но когато обича Бога, не става ли тя Бог?
По-силна от всичко е пълната тъждественост на човека – духът в неговото чисто битие – с висшия дух, изразен във философията на Веданта. Както и да възприемаме това отношение между индивидуалното и универсалното – като пълна тъждественост по същност или като подобие, като причастност или като единство, - и в теорията, и в практиката трябва ясно да се осъзнава безкрайната дистанция между духа в чистото му битие и обикновената личност. Първото е основа, център, второто е нашето малко „аз”, нашето ежедневно съзнание. Пренебрегването на това различие води до нелепи и опасни последствия. Именно това позволява да разберем душевното разстройство на описания по-горе болен и другите, не толкова крайни форми на самовъзвеличаване и самообожествяване. Болезненото заблуждение на тези, които стават жертви на подобни илюзии, се заключава в това, че те приписват на своето преходно „аз” качества и способности на висшия дух. Става дума за смесване на относителната и абсолютната реалност, за личното и метафизично нива. Подобно разбиране на определени случаи на мания за величие може да даде ценни указания за тяхното лечение. А именно: напълно безполезно е да доказваме на болния, че не е прав, че се заблуждава, да му се присмиваме. Това може само да го раздразни и да го възбуди.
За предпочитане е друга линия на поведение: да се признае реалността, която се съдържа в неговите идеи, а след това с голямо търпение да се направи опит да му се обясни заблуждението му.
В други случаи пробуждането на душата и съпътстващото го внезапно вътрешно просветление могат да предизвика емоционално претоварване, което да се прояви бурно и безпорядъчно като викове, плач, песни или възбудени действия.
В резултат на подема, предизвикан от духовното пробуждане, някои силни натури могат да се обявят за пророци или реформатори. Те оглавяват движения, основават секти, отличаващи се с фанатизъм и стремеж да обърнат всички в своята вяра.
При някои хора от високо ниво, но твърде силни, в резултат на преживяното откровение на трансцендентната и божествена страна на собствения дух, възниква претенция за пълна и буквална тъждественост със своята духовна част. Всъщност такава тъждественост може да бъде достигната само в резултат на дълъг и сложен път на трансформация и прераждане на личността. Затова тяхната претенция не може да бъде удовлетворена – от тук и депресивните състояния стигащи до отчаяние и импулси за самоунищожение. При някои предразположени хора вътрешното пробуждане може да бъде съпроводено с различни паранормални явления. Те имат видения на висши ангелообразни същества, слушат гласове или усещат автоматична подбуда за писане. Значението на такива съобщения може да бъде различно. Във всеки случай е необходима трезва проверка и анализ без съзнателно отхвърляне, но и без предварителен пиетет, който може да внуши необикновеност на източника на тяхната информация. Особено внимателно трябва да е отношението към съобщения, които съдържат преки заповеди и изискват сляпо послушание, а също и към тези, в които се превъзнася възприемащия информацията – истинските Духовни Учители никога не прибягват до такива средства.
Следва да се отбележи, че независимо от това, доколко са истински и значими такива съобщения, те винаги са вредни за здравето, тъй като могат в значителна степен да нарушат равновесието между чувствата и разума.
 
Спад след духовното пробуждане.
 
Известно време след духовното пробуждане обикновено възниква спад. Вече говорихме за това, че хармоничният процес на духовното пробуждане предизвиква усещания за радост, просветление на ума, осъзнаване на смисъла и целите на битието. Разсейват се много съмнения и се решават много въпроси, появява се усещане на вътрешна увереност. Всичко това се съпътства с преживяване на единството, красотата и светостта на живота: пробудената душа излива поток от любов към всички хора и към всички земни твари.
И в действителност няма нищо по-радостно и по-утешително за сърцето  от съприкосновението с пробудения, който се намира в това състояние на благодат. Сякаш неговата предишната личност с острите ъгли и неприятните страни е изчезнала и ни се усмихва нов човек, изпълнен със симпатия, стремеж да принесе радост и да бъде полезен на окръжаващите, да раздели с тях духовните съкровища, които той не може да обхване сам.
Това състояние на радост може да продължи повече или по-малко време, но и на това, разбира се, идва краят. Ежедневната личност с нейния дълбок фундамент само временно се е оттеглила, тя сякаш е заспала, но не е изчезнала и не е преобразена напълно. Освен това, потокът от духовна светлина и любов, както и всичко останало в този свят, е ритмичен и цикличен. Следователно, рано или късно след прилива следва отлив.
Преживяването от оттеглянето на благодатта е много мъчително и в някои случаи влече след себе си много силен спад и сериозни разстройства. Отново се пробуждат и с нова сила се утвърждават низките влечения. Целият „боклук”, погълнат от потока, отново изплува на повърхността.
Междувременно процесът на пробуждане е направил по-фино етичното сьзнание, засилил е стремежа кьм съвършенство, човек се осъжда по-строго и по-безжалостно, може да му се струва, че е пропаднал много повече от преди. Това заблуждение се подкрепя от обстоятелството, че на повьрхността излизат дьлбоко скритите преди наклонности и влечения: високият духовен стремеж ги е пробудил и извлякъл от безсъзнателното.
Спадът може да стигне до дотам, че човек започва да отрича духовното значение на вътрешния си опит. В неговия вътрешен свят царят сьмнение и самоунижение, той се поддава на изкушението да счита всичко, което му се е случило за илюзия, фантазия, сантиментални “приказки“. Той може да стане ожесточен и саркастичен, цинично да се присмива над себе си и другите, да се отрича от идеалите и стремежите си. Но въпреки всички усилия той вече няма воля да се върне в предишното си състояние. Красотата и чудото на това, което е преживял си остават в него и не се забравят. Той вече просто не може да живее суетния делничен живот, терзае го и не му дава покой тъгата по божественото. Като цяло реакцията е крайно болезнена, с пристъпи на отчаяние и мисли за самоубийство.
Подобни крайни реакции се преодоляват с ясното разбиране на това, което се случва и осъзнаване по този начин на единствения път за преодоляването на трудностите. Именно в това на човека е необходима странична помощ.
Необходимо е да му се помогне да осъзнае, че състоянието на благодат не може да продължава вечно и че последвалата реакция е естествена и неизбежна. Прекрасното състояние, преживяно от него, е било подобно на полет към озарените от слънцето върхове, от които се вижда целия свят като на длан. Но всеки полет рано или кьсно свършва. Отново се връщаме в равнината и след това бавно, стъпка по стъпка, преодоляваме стръмното изкачване, водещо към върха. И осъзнаването на това, че преживяното спускане или “падение“ е естествен процес, през който всички трябва да минем, утешава и ободрява странника, помага му да събере сили, за да започне уверено да се изкачва.

Благодаря за материала. drinks
Активен
Неактивен Antistar
Sr. Member
****
Публикации: 395
Пол: Жена
Ние сме очите на небето.

« Отговор #67 -: (Сряда) 01 Февруари 2017, 01:28 »

Не пия алкохол, една роза би ми харесала повече 

 Тук има една статия, от която попаднах на Асаджиоли, която се отнася за фазата "тъмната нощ на душата". Тя също е важна за хората в нашите среди. После видях, че и Хоумър е писал за него, в някаква странна тема.

Тъмната нощ на душата
Това, което изглежда като депресия за някои, през призмата на духовните процеси може да се нарече черната нощ на душата. Подобно разграничение за хората, страдащи от периоди на дълбоки депресивни състояния – без да има някаква външна причина за това и които в същото време са се посветили изцяло на духовния си път, може да се окаже изключително полезно и утешително. Познанието за това какво представлява черната нощ на душата е единственото средство за лечение за тях. Защото в дадения случай става дума за процеси, които, подобно на растежа на цветята в градината, не могат да бъдат насилвани да стават по-бързо или в друга форма от тази, в която е предвидено да израсте цветето. Става дума за процеси на вътрешно зреене и единственото, което можем да направим за тях, е да ги разберем. Знанието дава утеха и точно това смятам да направя сега.

Тъмната нощ на душата е последната – пета, от психичните кризи, за които говори Роберто Асаджиоли в статията си „Нервните заболявания при духовното израстване“ и това е важно да бъде разбрано правилно, за да бъде третирана именно като духовна криза, а не психична болест. Това означава тя да се лекува не със средствата на личностния психосинтез, а на духовния.

„Когато процесът на трансформация достига връхната си точка, неговият решаващ, последен етап често се съпровожда със силни страдания и вътрешна мрачност. Християнските мистици наричат това състояние “тъмната нощ на душата”.

Външно то прилича на болест, която психиатрите наричат депресивна психоза или меланхолия. Нейните признаци са: състояние на тежка подтиснатост, стигаща до отчаяние; ясно изразено чувство на собствена недостойност; остро самоосъждане – съвършено безнадежден и прокълнат; угнетяващо чувство на парализираност на ума, загуба на сила на волята и самоконтрола, съпротивление и възпиране по отношение на всякаква активност. Някои от тези симптоми могат да се проявят в по-малко изразена форма и в предшестващите стадии, без обаче да достигат нивото на “тъмната нощ на душата”.

Това своеобразно и плодотворно преживяване, каквото и да си мислим, не поражда болестен процес. То има своите духовни причини и дълбоко духовно значение.“ Роберто Асаджиоли, „Нервните заболявания при духовното израстване”

Става ясно, че тъмната нощ на душата е доста напреднал етап от духовното развитие, чието място се описва с известния израз, че „най-тъмно е преди зазоряване“. В тоя период на вътрешна сухота, както го нарича свети Йоан от Кръста, човек се чувства самотен, изоставен, объркан, отчаян, откъснат и неразбран. Състоянието много прилича на духовната умора, за която писах в предишна публикация. Има изтощение от извървяния път, но няма никакви знаци, че неговия край е близо. Даже напротив. В началото човек е вървял по Пътя си с много ентусиазъм и вдъхновение, но колкото повече напредва по него, толкова повече ги загубва.

За да разпознаете дали се намирате в етапа на тъмната нощ на душата си, ето още малко описание от Майкъл Бърнард Бекуит:

„Чувството, че сме попаднали в бездна, може да продължи секунди, дни, седмици, години. Близките и приятелите ни не разбират какво изживяваме и както и да се опитат да ни помогнат, не могат да заглушат отчаянието ни. Духовният път, който следваме, е станал скучен и сякаш не води никъде. За човека, свикнал да живее в съзнателно общение с Необятното, тази тъмна нощ е като мъчителна суша без следа от божествена помощ. Тежестта на външния свят притиска душата и задушава сърцето. Може би в края на краищата Бог не съществува и просветлението е измислица. Отвътре не долавяме нищо, освен безпътица и чувство на пълна самота. Мъчителните емоции на егото ни убеждават, че няма да преживеем това състояние, че ще умрем и това ще е добре.“

Тъмната нощ на душата е време на отчаянието. Дотогава човек е вървял напред, практикувайки отдадено и старателно различни духовни практики, отдавал се е на размишления и е четял множество духовни книги… но ето, че е дошъл момент, в който нещата не само, че не стават по-добре, а изглежда, че дори се влошават. В тоя момент на объркване е добре да знаем за съществуването на тъмната нощ на душата, защото има голяма вероятност да става дума точно за нея!

Защото това, което изглежда на пръв поглед като връщане назад, според духовните книги е акт на върховна благословия. То е дар, който носи потенциала за най-дълбоко духовно пречистване и трансформация. Думата, която постоянно се повтаря в книгите на свети Йоан от Кръста, на който всъщност дължим понятието за „тъмната нощ на душата“ и най-пространното му описание, е сухота. Сухота, сухота, сухота... „Самите кости изсъхват от тази жажда и естествените сили отпадат и тяхната топлина и сила преминават поради интензивността на любовната жажда, защото душата чувства, че тази жажда е живителна.“ (свети Йоан от Кръста, „Тъмната нощ на душата“, книга първа)...


"Отказването от образа на Създателя може да бъде ужасяващо. То често е резултат от преживяване на страдание в живота ни, когато нашето предишно разбиране вече не е достатъчно за да придаде смисъл на това, което се е случило с нас. Когато майка ми почина внезапно, по време на младостта ми, аз бях хвърлена в пустинята. Всички мои уверености за Създателя и живота бяха премахнати и аз останах гола и уплашена. Много хора ми предлагаха банални думи и плитка утеха в скръбта ми. Те не искаха стоят с мен в тъмнината, а само се надяваха да ме избутат до място от светлина.

Това е мистичния опит на "тъмната нощ на душата", когато старите убеждения и несъответствия се разтварят в нищото, а ние сме призовани да се изправим голи пред страха от неизвестното. Ние трябва да оставим процеса да премине през нас -той е много по-голям, отколкото ние можем да разберем. Ние никога не можем да насилим обратния път към светлината. Само на това място на абсолютна капитулация могат да се появят новите възможност. Ние нямаме просто една тъмна нощ в живота ни, но отново и отново сме призовани да продължим освобождаването от образите, към които сме се придържали толкова плътно."

~ Кристин Валтерс Пейнтнър

Понеже и аз съм преминала през същото объркване, в момента който си мислех, че знам всичко и че няма какво да ме изненада, в момент на силно автопотискане на собствената индивидуалност, човек от семейството, най-светлия мъжки образ, който съм срещала, почина при инцидент и това ме накара да се съмнявам във всичко, дори в безспорно верни неща много дълго време.
 Леки смущения могат да се превърнат в огромни черни дупки, в които падаш безспир. А в един обезверен човек може да се видят много парадокси на съществуването, защото той става проводник на противоречията. Но това е също ценен опит, за устойчивост и за ориентир в средата.
 И не само, примерно ново усещане от всякакъв вид може да те накара да реагираш със стрес.
При експеримент с животни е установено, че когато бъдат оставени в тъмното сами, малките животни, които са с майка си реагират на шумове с инстинкт за самосъхранение и са готови да отвърнат на агресията с агресия, докато малките, които са сами се вцепеняват.

Може би въпроса къде сме и къде можем да отидем си остава единствения актуален за всичките ни състояния.

"Не се стига до съзнанието без болка. Хората ще направят всичко, без значение колко е абсурдно, за да избегнат да се изправят пред собствената си душа. Човек не става просветлен като си представя фигури от светлина, а когато прави мрака съзнателен."

~ Карл Густав Юнг

Активен
Неактивен Antistar
Sr. Member
****
Публикации: 395
Пол: Жена
Ние сме очите на небето.

« Отговор #68 -: (Сряда) 01 Февруари 2017, 01:38 »

Роберто Асаджиоли(Roberto Assagioli) описва методи за укрепване на волята в неговата книга Акт на воля(The act of Will). Следващото упражнение е средство за овластяване чрез придаване на себе си на стойността на вашата воля.

УПРАЖНЕНИЕ: РАЗБИРАНЕ НА СТОЙНОСТТА НА ВОЛЯТА

1. Помислете за проблемите породени от липса на воля.
Вземете лист хартия и седнете. Затворете очите си и помислете за възможните отрицателни последствия, които биха могли да възникнат от настоящата ви липса на воля. Ако пушите или пиете или ядете твърде много, ако не можете да заявите нещо, което заслужавате или да се предпазите от нараняване, ако изглежда, че не успявате да направите това, което знаете че е най-добро за вас, тогава си помислете за момент за неприятните последствия и бъдете сигурни, че записвате всяко едно от тях, докато мислите за тях и ги изживявате. Помислете за пропуснатите възможности или болезнените усложнения за вас и другите. Ако тези образи провокират неприятни емоции, позволете си да ги почувствате. Не е необходимо да пишете реферат или дори и изречение. Просто съставете списък. Като го завършите - прочетете го. Докато го четете, вземете решение да промените или избегнете лошите последствия. Извлечете малко сила от отвръщението от тези образи и използвайте тази сила да заздравите решението си.

2. Помислете за предимствата на силната воля.
Сега пресъздайте също толкова жива картина в ума си, този път представяща всички резултати от изграждането на силна воля. Също като в първата част на упражнението, първо изпитайте и изживейте всяко потенциална полза от силната воля и си я запишете. И ако изпитате силна приятна емоция, докато изживявате ползите, които може да получите - удовлетворението, признанието, насладата, постижението - позволете си да се спрете подробно на тези емоции. В този момент се съсредоточете върху трансформирането на тези чувства в силно желание да развиете необходимата воля.

3. Създайте образ на себе си притежаващи силна воля.
Сега вижте себе си, вече притежаващи силна воля, мислейки по начина, по който бихте мислели и действайки по начина по който бихте действали ако вашата воля е изцяло развита. Фантазирайте за най-добрите възможни действителности, които са на разположение за вашето аз с напълно развита воля. Вижте се такива, каквито можете да бъдете. Позволете на този "идеализиран модел на себе си", както Асаджоли го нарича, да подсили намерението ви да изградите своята воля.

Както други органи и функции на нашите тела, волята може да бъде укрепена чрез упражнения. За да развием конкретна мускулна група, ние изпълняваме упражнения, целящи да развият точно тази група. По същият начин, при укрепването на волята е полезно да я тренираме отделно от другите психологически функции. Това може да бъде постигнато чрез изпълнение на "безполезни" упражнения. Уилям Джеймс, бащата на съвременната психология, е писал, че ние трябва да "поддържаме жива у себе си способността за полагане на усилия, във вид на правене на малки безполезни упражнения всеки ден". Пример за такъв тип упражнения е едно предложение на Бойд Барет(Boyd Barrett) в неговата книга Силата на волята и как да я развием(Strength of Will and How to develop it). Всеки ден, в продължение на седем дни, трениращият седи на стол в продължение на 10 минути и се старае да бъде доволен. Един мъж, който практикуваше това упражнение, след третия ден разказа следното: "Имах усещането за сила, по време изпълнението на това упражнение, наложена от мен върху мен. Задоволство и енергия се усещаха в усърдието. Това упражнение ме тонизира морално и пробужда у мен чувство на благородство...". Можете да изпълнявате много ежедневни дейности и упражнения в упражненията на волята. На пример бихте могли да упражнявате запазване на спокойствие в изнурителни ситуации в работа или запазване на самообладание, когато сте заседнали в задръстване. Следва програма за упражняване на вашата воля.


Това е разликата между "Тайната" и визуализацията с реални ползи за постигане на различни цели. Постига се ефект, понеже при едното вкарваш само намерения(надежди), а в този случай го изживяваш като нещо, което вече се е случило.  И анализирайки, изживявайки събитията по свой начин, записвайки и отново изживявайки, можеш да стигнеш до извод какви ползи и вреди има даденото намерение. И като цяло може да се откажеш от голяма част от намеренията, които си си въобразил че искаш да осъществиш, и да оставиш тези, които са с истинска стойност.
« Последна редакция: (Сряда) 01 Февруари 2017, 02:35 от Antistar » Активен
Неактивен Страшкоу
Hero Member
*****
Публикации: 1563
Пол: Мъж
САМО НУ ПАГАДИ!

« Отговор #69 -: (Сряда) 01 Февруари 2017, 10:35 »

Не пия алкохол, една роза би ми харесала повече 
Smiley
Активен
Страници: 1 ... 3 4 [5]   Нагоре
  Изпечатай  
 
Отиди на:  


Powered by SMF 1.1.20 | SMF © 2011, Simple Machines  Theme KurtLarVaDisi
© Copyright 2012 - 2017 XCOMBG.NET

конспирация манипулации езотерика окултизъм НЛО извънземни духове сънища окултен конспиративен видения духове нематериален паранормални