Херменевтика
Страници: 1 ... 10 11 [12]   Надолу
  Изпечатай  
Автор Тема: Херменевтика  (Прочетена 7097 пъти)
0 Членове и 1 Гост преглежда(т) тази тема.
Неактивен bg2
Hero Member
*****
Публикации: 814

« Отговор #165 -: (Събота) 14 Април 2018, 10:43 »

От "Светата кръв и Свещеният Граал"

http://chitanka.info/book/3206-svetata-kryv-i-sveshtenijat-graal


Меровингите и легендите за тях
Меровингите и легендите за тях

Натъкнахме, се на множество загадки около произхода на Меровингите. Обикновено си представяме династиите като управляваща фамилия или род, не просто наследила друга фамилия или род, но всъщност изместила и детронирала своите предходници. Иначе казано, най-често смятаме, че династиите се зараждат след някой преврат, довел до отмирането на предишната управляваща династия. Войната между Бялата и Червената роза в Англия например се води именно за да се смени династията на престола. След около век на английския престол се качва династията Стюарт, но едва след като са отстранени Тюдорите. На свой ред, и Стюартите са детронирани насилствено от Оранското и Хановерското благородническо семейство.

В случая с Меровингите обаче няма такъв рязък или насилствен преход, няма узурпация, детрониране и унищожаване на предишните владетели. Обратното, знатният род, наричан Меровинги, явно и преди е управлявал франките. Те са законни монарси, признати от всички. Един от тях обаче явно се откроява толкова много, че дава името си на цялата династия.

Този владетел е обвит в такава загадъчност, че човек не може да каже къде свършват историческите факти и къде започват легендите. Меровей (Меровех или Меровеус) е останал в историята като получовек, полубожество, достойно за древните мигове. Дори името му говори за неговото чудотворно раждане и характер: в него са съчетани френската дума за „майка“ и латинските и френските думи за „море“.

Според най-влиятелния хроникьор на франките и някои по-късни предания Меровей има двама бащи. Вече бременна от баща му — крал Клодион, майката на Меровей отишла да се изкъпе в океана. Във водата била прелъстена или може би изнасилена от някакво чудато водно същество, дошло отвъд морето — от „bestea Neptuni Quinotauri similis“[1], без да е много ясно какво точно представлява квинотавърът. Според преданието тъкмо от този звяр жената заченала втори път. А когато се родил Меровей, във вените му течала кръвта на двамина: на владетеля на франките и на загадъчното морско същество.

Подобни невероятни легенди са нещо обичайно не само за древността, но и за Европа от по-късно време. Те най-често не са плод само на въображението, а съдържат някакъв символ, алегория, зад които се крие истински исторически факт. В случая с Меровей зад приказната фасада вероятно се крият брак между хора с различна племенна принадлежност, благородническа кръв, предавана както в юдаизма по линия и на майката, сливането на два знатни рода, единият от които са владетелите на франките, а другият, както личи, сигурно идва „отвъд морето“ — ето защо по някаква причина по-късно в преданията се появява морското същество.

При всички положения благодарение на двойното си потекло Меровей според легендата е надарен с какви ли не свръхестествени способности. Каквато и да е историческата истина зад преданието, династията на Меровингите е обвеяна с аурата на магията, на вещерството и свръхестественото. Според устната традиция монарсите Меровинги са окултисти и алхимици, посветени са в тайните науки, прилагат езотеричните си умения — накъсо, те са достойни съперници на легендарния Мерлин, датиращ горе-долу от същото време. Често са наричани кралете вещери или кралете чудотворци. Чрез някакво чудодейно качество на кръвта си лекували с мануалотерапия, а според някои сведения пискюлите, с които са поръбени наметките им, церят като с вълшебна пръчица какви ли не болести. Смята се, че Меровингите са ясновидци и са можели да разговарят по телепатия със зверовете и природата, че са носели на вратовете си огърлици със силно чудодейно действие. Според легендите кралете от династията били омагьосани с тайна магия, предпазваща ги от неприятности и носеща им пословично дълголетие, нещо, което обаче не се потвърждава от историята. И всички имали еднакво родилно петно, с което се откроявали сред останалите и което доказвало полубожествения им или свещен произход. Според легендата родилното петно било с формата на червен кръст над сърцето — твърде интересен първообраз на символа на тамплиерите — или между лопатките.

Често са наричани и Дългокосите крале. Подобно на Самсон от Стария завет не се подстригват. Както при Самсон, и при тях се смята, че в косата им е тяхната vertu[2], същината и тайната на силата им. Откъдето и да идва това поверие за косата на Меровингите и силата, скрита в нея, то явно е взимано съвсем насериозно, защото дори през 754 г., когато Хилдерих III е свален от престола и е хвърлен в тъмница, папата издава изрична заповед той да бъде подстриган.

Каквито и небивалици да има в преданията за династията, те явно се основават на конкретни факти, на славата, с която Меровингите се ползват по време на управлението си. Всъщност на тях се гледа не като на царе в съвременния смисъл на думата. Те са възприемани като царе свещеници, като въплъщение на божественото начало, накъсо, донякъде като древноегипетските фараони. Не просто управляват по Божия милост. Обратното, сякаш олицетворяват от плът и кръв тази милост, нещо, обикновено приписвано единствено на Исус. Извършват ритуали, каквито правят по-скоро жреците, отколкото царете. Намерени са черепите на някои Меровинги с ритуален отвор или разрез върху темето. Подобни разрези ще видите върху черепите на първите лами в Тибет — в ранния будизъм се смята, че през този отвор при смърт душата напуска тялото и че пак през него се осъществява пряка връзка с божественото. Имаме всички основания да смятаме, че тонзурата[3] също се е съхранила още от времето на Меровингите.

През 1653 г. в Ардените е открита гробница на династията от огромно значение — гробницата на крал Хилдерих I, син на Меровей и баща на Хлодвиг, най-известния и влиятелен владетел измежду Меровингите. В гробницата са намерени оръжие, скъпоценности и кралска корона и скиптър, каквито е естествено да има при тленните останки на монарх. Открити са обаче и предмети, свързвани не толкова с царете, колкото с магьосниците, вещерите и гадателите: разчленен череп на кон, излята от злато биволска глава и кристална топка[4].

Сред най-свещените символи на Меровингите е пчелата: в гробницата на Хилдерих има най-малко триста мънички пчели от чисто злато. Заедно с другите предмети, открити в гробницата, те са поверени на Леополд Вилхелм фон Хабсбург, военен губернатор на Австрийска Холандия и брат на император Фердинанд III[5]. По-късно обаче всички съкровища от гробницата на Хилдерих са върнати на Франция. Когато през 1804 г. е коронясан за император, Наполеон настоява златните пчели да бъдат пришити към наметката му.

Това не е единственият случай, когато Наполеон проявява интерес към Меровингите. Той поръчва на някой си абат Пишон да състави родословие, за да види дали и след падането им от власт са оцелели техни потомци. Тъкмо върху родословията, поръчани от Наполеон, се основават генеалогиите, публикувани в „Документите на Братството“[6].


Аркадската мечка

Легендите за Меровингите са съвсем в духа на епохата, когато се раждат преданията за Крал Артур и Свещения Граал. Същевременно обаче те представляваха почти непреодолима бариера между нас и историческия период, който ни интересуваше. Когато най-сетне се добрахме до оскъдните писмени паметници, които са се съхранили, се оказа, че те донякъде се разминават с преданията, но са не по-малко загадъчни, невероятни и вълнуващи.

Почти липсва информация за произхода на Меровингите, чиято достоверност да може да бъде проверена. Самите те твърдят, че са потомци на Ной, който за тях е по-голям мъдрец дори от Мойсей — интересен възглед, застъпван отново след хилядолетие от европейските франкмасони. Меровингите се представят и за преселници от древна Троя, което обяснява френски географски наименования като Троа и Париж[7]. Историците от по-ново време, включително авторите на „Документите на Братството“, правят опит да докажат, че Меровингите идват от Древна Гърция и по-конкретно от областта Аркадия. Според „Документите“ предците на Меровингите са свързани с владетелите на Аркадия. Някъде около началото на новата ера те се преселват на Дунав, сетне на Рейн и се установяват на територията на западните провинции на днешна Германия.

Въпросът, дали Меровингите са дошли от Троя или от Аркадия, представлява по-скоро научен интерес и няма смисъл да оспорваме едното или другото твърдение. Според Омир в обсадата на Троя участват и мнозина аркадци. Някои от първите древногръцки историци смятат, че Троя е основана от преселници, дошли от Аркадия. Заслужава пътьом да отбележим, че в древна Аркадия мечката е свещено животно, тотем, покрай който се раждат различни тайнствени култове и заради който са правени ритуални жертвоприношения[8]. Всъщност наименованието „Аркадия“ идва от „аркадци“, тоест народа на мечката. Древните аркадци твърдят, че са потомци на Аркад, богът покровител на техните земи, чието име също значи „мечка“. Според гръцката митология Аркад е син на Калисто, нимфа, свързана с богинята на лова Артемида и превърната от Зевс в съзвездие Голямата мечка.

Сикамбите, франкското племе, от което произхождат Меровингите, също се прекланят пред мечката, която и при тях, както при древните аркадци, приема формата на Артемида, или по-точно, на галското й съответствие Ардуина, богиня покровителка на Ардените. Тайнственият култ към Ардуина съществува през цялото средновековие и едно от средищата му е град Люневил, който е съвсем близо до Стене и Орвал, други две места, срещащи се непрекъснато в нашето проучване. Чак до 1304 г. църквата издава едикти, с които забранява преклонението пред езическата богиня[9].

При положение че в Ардените, сърцето на владенията на Меровингите, мечката е смятана за божество и тотем и е обвеяна с какви ли не митове, не е учудващо, че в „Документите на Братството“ „Ursus“ — латинската дума за „мечка“, е отъждествявана с кралската династия. По-странното е, че на „мечка“ уелсците казват „arth“, откъдето идва името Артур. Макар да не се впуснахме в подробно проучване, бяхме заинтригувани от съвпадението, че Артур е не само съвременник на Меровингите, но и като тях е свързван с мечката.

http://chitanka.info/text/15848/11#textstart




Дагоберт II

Дагоберт II

Хлодвиг умира през 511 г. и империята, която е създал, е разделена според обичая на Меровингите между четиримата му синове. Повече от столетие Меровингите владеят няколко разпокъсани и често воюващи помежду си кралства: вече не се знае кой е истинският престолонаследник, претенциите за короната стават все по-объркани. Властта, някога съсредоточена в ръцете на Хлодвиг, непрекъснато отслабва, в кралството настъпва хаос. Ширят се интриги и машинации, политиците биват отвличани и убивани. А майордомите стават все по-силни, което в крайна сметка ще коства на династията престола.

Все повече лишени от власт, късните представители на Меровингите си извоюват прозвището „ленивите крале“. Историята ги заклеймява като слаби бездейни монарси, като мекушави безпомощни пионки в ръцете на своите хитри, пресметливи съветници. Установихме, че това не отговаря съвсем на истината. Вярно е, че заради безкрайните войни, отмъщения, боричкания и междуособици неколцина представители на династията стават крале на съвсем крехка възраст, тоест са лесна плячка за своите царедворци. Ала онези от тях, които сядат на престола в зряла възраст, са силни и решителни като предходниците си. Във всеки случай това важи за Дагоберт II.

Той е роден през 651 г. и е син на владетеля на Австразия. След смъртта на баща му през 656 г. мнозина се опитват да попречат всячески на Дагоберт да се възкачи на престола. Всъщност младостта на Дагоберт наподобява средновековна легенда или приказка. Сведенията за нея обаче са подкрепени с документи[17].

След смъртта на баща му Дагоберт е отвлечен от главния майордом, някой си Гримоалд. Петгодишното момченце изчезва сякаш вдън земя и всички в двореца отсъждат, че то е мъртво. Тогава Гримоалд решава да качи на престола своя син, като твърди, че такова е желанието на покойния крал. Майордомът успява да надхитри всички, дори майката на Дагоберт, която най-сетне е повярвала, че синът й е мъртъв, и се оставя в ръцете на амбициозния Гримоалд.

Майордомът обаче явно се е уплашил да убие престолонаследника и тайно го отвежда при епископа на Поатие, който също не се решава да умъртви детето и го праща на заточение в Ирландия. Дагоберт израства в манастира в Слейн[18] — недалеч от Дъблин и в училището към него получава образование, каквото няма във Франция от онова време. Изглежда, пак тогава посещава двореца на върховния крал на Ирландия. Според преданието се запознава и с трима принцове от кралство Нортумбрия, които също учат в Слейн. През 666 г., вероятно още докато е в Ирландия, се оженва за келтската принцеса Матилда. Малко след това заминава за Англия и се установява в Йорк, кралство Нортумбрия, където се сприятелява със св. Уилфрид, епископ на Йорк, станал негов духовен наставник.

По онова време между западната и келтската църква все още има разкол: келтите отказват да признаят върховенството на духовниците в Рим. В името на единството Уилфрид е решен да приобщи келтската към западната църква и успява да го постигне на прочутия Събор в Уитби през 664 г. Не е изключено той да предлага на Дагоберт своето приятелство и закрилничество и от „користни“ подбуди: по времето на Дагоберт Меровингите не са така предани на западната църква, както го изисква съюзът, сключен век и половина по-рано между Рим и Хлодвиг. Като предан на Рим клерикал Уилфрид прави всичко възможно да заздрави върховенството на западната църква не само в Британия, но и в континентална Европа. Ето защо бърза да си подсигури предаността на Дагоберт, в случай че някой ден той се върне във Франция и предяви претенции към престола на Австразия. Възможно с да вижда в лицето на прокудения крал бъдещата дясна ръка на Рим.

През 670 г. Матилда, жената на Дагоберт от келтски произход, умира при раждането на третата им дъщеря. Уилфрид не си губи времето и намира нова съпруга на овдовелия крал: през 671 г. Дагоберт се жени повторно. И първият му брак е с жена с благородническа кръв, вторият обаче има още по-голямо значение за династията на Меровингите. Новата съпруга на Дагоберт се казва Гизела и е дъщеря на графа на Разес и племенница на краля на вестготите[19]. С други думи, Меровингите се сродяват с кралското семейство на вестготите. В този брак се съдържа зародишът на една бъдеща империя, която да обедини почти цялата територия на днешна Франция, да се разпростре от Пиренеите до Ардените и най-важното, да подчини веднъж завинаги на западната църква вестготите, които все още изповядват арианството.

Когато се оженва за Гизела, Дагоберт вече се е прибрал в континентална Европа. Според някои запазили се писмени сведения сватбата е отпразнувана в замъка на Гизела в Реда, или Рен Льошато. Двамата са венчани в църквата „Св. Магдалина“, издигала се на мястото, където след векове Беранже Сониер ще построи своя храм.

Първата жена на Дагоберт му ражда три дъщери, но не и престолонаследник. От Гизела той има още две дъщери и накрая, през 676 г., му се ражда син — Зигеберт IV. По това време Дагоберт отново е крал.

Както личи от писмените паметници, той прекарва мирно и кротко три години в Рен Льошато, откъдето наблюдава междуособиците в своите владения на север. Накрая, през 674 г., се отваря случай монархът, прекарал толкова време в изгнание, отново да се появи на историческата сцена и подпомаган от майка си и нейните съветници, да си възвърне престола на Австразия. Решаваща роля изиграва Уилфрид, епископът на Йорк, а също, ако се вярва на Жерар дьо Сед, една много по-тайнствена личност, за която не са се запазили почти никакви исторически сведения — св. Аматус, епископ на Сион в Швейцария[20].

Веднъж възвърнал си трона, Дагоберт няма намерение да е „ленив крал“. Обратното, бързо доказва, че е достоен потомък на Хлодвиг. Веднага се заема да наложи и заздрави властта си, да обуздае анархията, обхванала цяла Австразия, и да възстанови реда. Управлява с твърда ръка и бързо прекършва негодуващите благородници, натрупали достатъчно военна и стопанска мощ, за да се опитат да го детронират. Според преданието е оставил в Рен Льошато несметни богатства, с които смята да си върне Аквитания[21]: преди около 40 години тя се е откъснала от владенията на Меровингите и се е обявила за независимо княжество.

Същевременно обаче Дагоберт явно е разочаровал горчиво Уилфрид от Йорк. Кралят на Австразия изобщо не оправдава надеждите на епископа да се превърне в маша на западната църква. Обратното, той ограничава нейното влияние във владенията си, с което си навлича гнева на духовниците. Запазило се е писмото на един разгневен франкски прелат до Уилфрид — в него прелатът сипе огън и жупел срещу Дагоберт, задето е наложи данъци и „се отнася с презрение към Божиите църкви и техните епископи“[22].

Дагоберт си разваля отношенията със западната църква не само по тази причина. След женитбата си за принцеса на вестготите той получава като зестра обширна територия, известна днес като Лангедок. Не е изключено да е получил още нещо. Вестготите са предани на Рим само на хартия, кралското семейство още предпочита пред западната църква арианството. Има доказателства, че и Дагоберт се е поддал на това влияние.

През 679 г., след тригодишно царуване той вече си е създал множество влиятелни врагове и в светските, и в църковните кръгове. Навлякъл си е и гнева на отмъстителните благородници, като ги е лишил от независимост, така е пресякъл пътя за размирици. Настройва срещу себе си и църквата, като осуетява опитите й да разшири своето влияние. Установява силна централизирана власт, с което предизвиква завист и смут у останалите франкски владетели от съседните кралства. Някои от тях имат в двора му свои съюзници и шпиони, например майордома на Дагоберт — Пипин Херисталски. Той се съюзява тайно с политическите противници на Дагоберт и е готов на всичко, включително на предателство и убийство.

Подобно на повечето владетели от династията на Меровингите, и Дагоберт има най-малко две столици. Най-важният град в кралството обаче е Стене[23] в подножието на Ардените. Недалеч от двореца в Стене има гъста гора, която е смятана за свещена и която се нарича Воевр. Според преданието на 23 декември 679 г. Дагоберт отива в нея на лов. Съдейки от датата, можем да предположим, че става въпрос за някакъв ритуал. При всички положения разигралите се на този ден събития са от съдбовно значение и намират отзвук в много произведения на изкуството, включително в смъртта на Зигфрид от „Песен за нибелунгите“.

Повален от умората, някъде по обяд кралят ляга да си почине под едно дърво край потока. Както спи, до него се промъква един от царедворците — според преданието неговият кръщелник, който по нареждане на Пипин го пронизва с пика точно между очите. Сетне убийците се връщат в Стене, за да избият до крак всички членове на кралското семейство. Не е ясно дали са го сторили. Сигурно е обаче, че царуването на Дагоберт и на семейството му е прекъснато внезапно, със сила. Църквата също не си губи времето да скърби по убития крал. Обратното, веднага застава на страната на убийците. Запазило се е дори писмо, в което един франкски високопоставен клерикал се опитва да оправдае пред Уилфрид от Йорк цареубийството[24].

След смъртта на Дагоберт се разиграват някои доста странни неща. Той е погр*бан в кралския параклис „Св. Реми“ в Стене. През 872 г., близо два века по-късно тялото му е ексхумирано и е пренесено в друга, наскоро построена църква, която се нарича „Св. Дагоберт“, защото същата година убитият крал е обявен за светия, но не от папата (който получава това право едва през 1159 г.), а от епископския съвет. Не е ясно защо точно Дагоберт е канонизиран. Според един от източниците тленните му останки са предпазили Стене и околностите от набезите на викингите, макар и подобно обяснение да поражда въпроса от къде на къде тленните останки на един крал имат закрилническа сила. Високопоставените духовници също свиват рамене, което буди недоумение. Те признават, че по една или друга причина всички започват да се прекланят пред Дагоберт и дори има църковен празник, на който се чества паметта му: 23 декември, денят, в който кралят е убит[25]. Но и католиците не са съвсем наясно защо той е обявен за светец. Не е изключено, разбира се, църквата да се чувства гузна заради ролята, която изиграва в убийството на Дагоберт, и с канонизирането му да се опитва да изкупи греха си. Ала пак не е ясно защо е трябвало да чака цели две столетия, за да го стори.

През следващите векове мнозина прочути личности проявяват подчертан интерес към Стене, църквата „Св. Дагоберт“ и тленните останки на краля. През 1069 г. например херцогът на Лотарингия, дядо на Годфрид Булонски, взима под свое покровителство църквата и възлага на близкото абатство в Горз да я поддържа. Няколко години по-късно църквата е откупена от местен благородник. През 1093 г. Годфрид Булонски събира войска и обсажда Стене с една-единствена цел: да си възвърне църквата и отново да я предостави на абатството в Горз.

По време на Великата френска революция храмът е разрушен, а мощите на св. Дагоберт, подобно на тленните останки на мнозина други светии навсякъде във Франция, са разпилени. Днес в манастира в Монс се пази череп с ритуален разрез, за който се смята, че е на Дагоберт. Другите тленни останки на краля са изчезнали. В средата на XIX в. обаче се появява един твърде странен документ: молитва от двайсет и един стиха, озаглавена „De sancta Dagoberto martyre prose“, от която излиза, че Дагоберт е бил измъчван заради нещо или в името на нещо. Смята се, че молитвата е писана през средновековието, ако не и по-рано. Твърде показателно е, че тя е намерена в абатството в Орвал[26].

http://chitanka.info/text/15848/11#textstart

Активен

Което е разумно, съществува, и което съществува, е разумно - Георг Хегел
Неактивен bg2
Hero Member
*****
Публикации: 814

« Отговор #166 -: (Събота) 14 Април 2018, 11:38 »

Историята на Дагоберт II ми прилича на история за дете което е дадено за тайно обучение/образование с цел после да поеме управлението и да възроди "старата слава" на династичната кръвна линия. Интересното в случая е, че в легендите за Меровинги отново го има мотивът за "дете без баща", "син на вдовицата", "двама бащи" и от този сорт, което изглежда се свързва с необичайни обстоятелства около зачеването на детето - Меровей (Меровех или Меровеус).

Битие
7:22   Всичко на сушата, що имаше дихание за живот в ноздрите си (друг превод на староеврейската дума Chay), умря.
7:23   Изтреби се всичко, що съществуваше по лицето (на цялата) земя; от човек (синове на Адам) до скот (Bahemah), гадове (Remes) и птици (Owph) небесни - всичко биде изтребено от земята; остана само Ной, и каквото беше с него в ковчега.



Защо тези стихове изглеждат толкова сложни? Не е ли по-просто за Библията да заяви, „всички човеци и животни измряха”? Защо Библията продължава да споменава тези групи по един и същи начин – повече като нарицателно?

Още нещо, което може да обърка читателя: ако потопът е разрушил останалия свят – Кайнитите, падналите ангели и смесените им потомци, защо имаме споменаване на същите тези народи след това?

Там видяхме исполините (Нефилим), Енаковите синове (Анаким), от исполинския род (Нефилим); и пред тях нам се виждаше, че сме като скакалци; такива се виждахме и на тях...

Числа  13:33

 ...И така, кенейците (Каинитите) се оттеглиха отсред амаличаните.

I Царе 15:6

Как така потомците на Нефилимите – Анаким – са живели след потопа?5 Как са могли да оцелеят потомците на Кайн заедно с другите групи допотопни хора – синовете на змията Амалик, (познати като Амаличани)? Има дори няколко от тези следпотопни исполини, споменати по име (Ог и Сион, във Второзаконие 3:11, Исус Навин 13:12 и числа 32:33, например).

Мнозина от нас знаят за исполина Голиат, който бил сред тези, които продължили да тормозят децата на Израил след потопа. Как може да се случи това, ако всички те са били унищожени? Библията заявява, че всички души освен осем умрели, които не са били на борда на Ноевия ковчег. Възможно ли е повече допотопни души да са били допуснати на борда, за да се насели отново светът?

http://posledenvek.info/entries/apocalypse/fldsrvvrs



Да предположим, че "наблюдателите" винаги са присъствали в човешката история, от легендите за Меровингите излиза, че тези "наблюдатели" са замесени с династични кръвни линии, които искат да управляват по силата на "божественото право".

Иначе защо е този мотив в митовете и легендите за свръхестествено зачатие и за силата на мощите на разни светци, чиито кости се свързват с чудеса? В статията на Паралелна реалност за суфите има такива примери за светци около чиито гробници, или места на които са пребивавали се проявят "сили".

Ако се направи сравнение с други загадачни фигури като например пророка Мани (синът на вдовицата) или да речем Боян Магесник (Боян Мага), то при тях липсва свръхестественото зачатие. Същото е и с легендите за Питагор. Пътувал по света и получил най-доброто образование, след което основал мистерийна школа. Въпреки полубожесвения му статус, е човек, а не потомък на "нефилими", "атланти" и от този сорт.    
« Последна редакция: (Събота) 14 Април 2018, 11:43 от bg2 » Активен

Което е разумно, съществува, и което съществува, е разумно - Георг Хегел
Страници: 1 ... 10 11 [12]   Нагоре
  Изпечатай  
 
Отиди на:  


Powered by SMF 1.1.20 | SMF © 2011, Simple Machines  Theme KurtLarVaDisi
© Copyright 2012 - 2018 XCOMBG.NET

конспирация манипулации езотерика окултизъм НЛО извънземни духове сънища окултен конспиративен видения духове нематериален паранормални