Страници: 1 2 [3]   Надолу
  Изпечатай  
Автор Тема: Eнох - Историята на един Бигфут  (Прочетена 1216 пъти)
0 Членове и 1 Гост преглежда(т) тази тема.
Неактивен форум
Hero Member
*****
Публикации: 2926
xaumana@abv.bg

« Отговор #30 -: (Събота) 19 Ноември 2016, 23:40 »

Читателите не бива да забравят и за тази книга:




Психичните Саскуочи и интер-пространствената им връзка е продукт на 55 години натрупвано знание, основаващо се на продължаващ контакт между психичния Саскуоч и автора/изследователя Кеуане Лапсеритис (Kewaunee Lapseritis), учен със световен авторитет. 187-те документирани случая ясно доказват обективния факт на психичната действителност на феномена.


...В книгата авторът разказва за психичните си телепатични разговори със Саскуочите, когато се среща с тях при различни обстоятелства.

Първата е готова - на английски, .doc формат: Народът Саскуоч и интер-пространствената им връзка

Следващата ще е готова тези дни.

П.П.
Гугъл Документи не може да я отвори като хората, сигурно има бъг с нарушената защита. Свалете я от бутона горе вдясно, няма проблеми със свалянето.


Саскуоч са 100% психичен вид, общуват безпроблемно и са способни на доста интелигентни разговори, но телепатично. Съзнанието на този Майк от тази книга е доста закостеняло и не възприема телепатичната комуникация, която неговият приятел, така наречения Енох, се опитва да му предаде.
Активен

Per aspera ad astra - Свирепа вяра, смегчена от мъдростта на науката, е ключът!

june1900blog . wordpress . com
Неактивен форум
Hero Member
*****
Публикации: 2926
xaumana@abv.bg

« Отговор #31 -: (Неделя) 20 Ноември 2016, 22:14 »

Глава 14
Мястото на срещите им


Приятелството ни се затвърждаваше, а също и желанието на Майк да ми разкаже повече за срещите си с Бигфут. Все още не знаех дали това се дължи на факта, че не ми трябваше снимка или друго „доказателство”, за да му повярвам. По време на телефонните ни разговори той отново едва-едва загатваше за нещо и само няколко дни по-късно ми пишеше на мейла, за да ми каже да „проверя документа”. И когато го правех, там ме чакаше поредната експлозия от информация, чакаща да бъде поета.

„Спомняш ли си”, попита ме веднъж той, по средата на един тричасов разговор, „че по-рано споменах, че има и други наблизо?”

„Спомням си”2 отвърнах аз с очакване.

„Ами, аз и тогава не ти казах всичко. Извинявай.” Звучеше гузно. Разсмях се. Майк винаги ми се извиняваше, че не ми се доверява, че не ми казва всичко. А аз пък винаги му казвах, че няма нужда да ми се извинява, че го разбирах и че с готовност ще изслушам онова, което се чувства готов да сподели. Отдавна бях научила, че да уважаваш личното пространство на някого, независимо докъде се простира то, е от съществено значение при изграждането на успешно „приятелство” и му го припомних.

„Знам, знам. Просто ми е кофти, че ти нямам доверие и не ти казвам всико. Както и да е”, продължи той. „Виж документа. Там съм ти написал нещо по въпроса.”

Той продължи да ми разказва историята, като повечето от нея я чух по телефона. Написаното беше изумително - не само поради естеството на онова, което беше наблюдавал, но и понеже неговите изживявания потвърждаваха достоверността и на моите собствени подозрения.


https://s18.postimg.org/7tqhfcudl/bgf1.jpg
Eнох - Историята на един Бигфут

Логото на сайта OregonBigfoot.com. Картинката не е част от книгата


През август 2006г публикувах една статия в бюлетина си в OregonBigfoot.com, отнасяща се до местата, на които може да се видят Бигфут и по-специално местата за размножаване. Докато я пишех, карах първата си бременност и съвсем разбираемо темата за майчинството присъстваше в главата ми. Чудех се как ли си намират партньор Саскуоч и как успяват женските да се справят с трудностите и неизбежната уязвимост, които съпътстват една бременност. Като имах предвид как самата аз едва се придвижвах - крайно неудобно сред комфорта на цивилизования си, уреден свят, чудех се как ли една бременна Бигфут се справя сред природата. Кой се грижи за нея преди и след раждането? Дали бебетата Саскуоч плачат когато се родят, както правят човешките бебета? И дали не се притесняват, че някой може да ги чуе?

Това ме накара да се замисля: много редовни свидетели, които бях разпитвала, ми споделяха, че са забелязали съществата да изчезват през определени периоди от годината и да се появяват отново със смяната на сезоните. Свидетелката Мишел, с която бях работила в Калифорния, ми беше споделила това. Също така ми беше разказала, че единия път съществата се били завърнали през пролетта и тя видяла женска, която очевидно била бременна, преди да изчезне, а после по време на една съвсем кратка среща държала бебе, сякаш искала да покаже на очевидката своето ново отроче.

След това обмислих редките случаи, в които свидетли бяха съобщавали за наблюдения на много същества, събрани на едно място. Чудех се дали двете неща не са свързани. Дали Саскуоч се събираха на групи по-големи от малки семейства? И ако го правеха, с каква цел? За осигуряване на потомство? За защита и грижи по време на раждане и след това? Или просто имаха нужда да общуват със себеподобни? Реших да развия идеята и да напиша статия по темата в бюлетина.

Следва пълният текст на статията така, както бе публикувана през август 2006:






Това ли са местата, където Саскуоч раждат своите малки?
От Оутъм Уилямс


Десетки Саскуоч- възрастни, младежи и деца – съжителстват в един отдалечен каньон през зимата…

За съжаление абсолютно нищо не ни е известно за обичаите по намиране на партньор и чифтосване при Саскуоч, тъй като официално този вид не съществува и макар свидетели да твърдят, че са ги виждали, болшинството от научната общност вероятно ще оспорят това. Като игнорираме този факт, бих искала да ви представя някои идеи, върху които съм размишлявала известно време. Това е първият път, в който публикувам каквото и да е в дълбочина относно тази моя теория… и искам да подчертая отново, че това е само теория. Една идея. По никакъв начин не твърдя, че каквото и да е от написаното в статията, е факт. То е само предположение. Но ако все пак ми позволите да го разкажа и го дочетете до край, може и да сметнете темата с предположенията за също толкова привлекателна, колкото и аз.

Напълно оправдано можем да твърдим, че Саскуоч е бозайник, което ще рече топлокръвно същество, което е живораждащо. Гестационният период (времето, през което ембрионът расте и съзрява в матката) е различен за различните видове бозайници. (Самата аз научих доста по темата, понеже съм настояща бременна *широка усмивка*). Най-общо казано, колкото по-голям е бозайникът, толкова по-дълъг е гестационният период. При хората той е 266 дни (средно 9 или 10 месеца, в зависимост дали броите от деня на зачеване или от датата на последния цикъл.) При африканските горили отнема някъде от 250 до 296 дни, или средно 8,5 месеца. При конете гестационният период е 48 седмици или 12 месеца. Като обобщение, гестационният период може да е в рамките на широки граници, спрямо животинския вид, както и да зависи от неопределен брой фактори в рамките на индивидуалната бременност.

Като вземем за сравнение посочените животни, нека се задълбочим в гестационния период на Саскуоч. По телосложение приличат на хората, двукраки са и макар и горната част на тялото да е подобна по размер на тази на възрастна горила, трябва да се вземе предвид и допълнителната мускулна маса по краката. Следователно бих предположила най-малко девет месеца. Но поради големия размер на съществото се осмелявам да предположа, че гестационният му период е 12 месеца или по- дълъг.

Понеже самата аз съм бременна, имам ново виждане за това колко труден може да е живота, докато носиш дете в себе си. И това при наличие на всички „модерни удобства”,с които ние, човешките същества, сме свикнали… Бъдещите майки Саскуоч не се ползват от глезотиите на супермаркети, хладилници, удобни легла в топли домове… разбирате ме нали?

И понеже въпросът дали Саскуоч са по-близо до човека или животните все още не е решен, (както и всички останали неща, свързани със Саскуоч), бих искала да се възползвам от момента, за да изкажа едно вероятно спорно предположение. Смятам, че в случаите, когато Саскуоч трябва да създадат потомство или да им се роди поколение, най-вероятно се събират на групи.

Давам си сметка, че на пръв поглед това може и да изглежда доста невероятно, твърде удобно, за да е истина, дори извън всякакво предположение, но моля първо да ми позволите да споделя своите разсъждения по въпроса… и как съм стигнала до тях.

Има няколко случая на свидетели, които твърдят, че са наблюдавали семейства или дори по-големи групи от съществата. Например разказът на Алберт Остмън, който се е срещнал с едно семейство. Накратко, Остмън твърди, че е бил отвлечен близо до заливчето Тоба в Британска Колумбиа през 1924 г. След една изморителна нощ, през която бил носен в спалния си чувал на гърба на „нещо”, най –накрая бил оставен на земята и измъкнат навън. Остмън описва как е общувал със „семейство” от четири същества в един затворен каньон:


http://www.sasquatchcanada.com/uploads/9/4/5/1/945132/4175757_orig.jpg
Eнох - Историята на един Бигфут

Албърт Остман разказва историята си. Снимката не е част от книгата

„Намирах се в малка долина или речен басейн с големина около 8-10 акра, заградена от високи планини. От югоизточната страна имаше отвор във формата на V, широк около 2,5 метра и някъде към 6-7 метра в най-високата си точка. Най-вероятно това е и мястото, от което сме влезли.” Освен това той описва и скривалището им. „По обратния път забелязах къде спят тези хора. От източната страна на долината имаше една тераса върху планинския склон. Над нея се извисяваше скала, наподобяваща подсечено дърво, с рамери 3 метра дълбочина и 10 метра широчина.”

Когато преди около 16 години прочетох разказа на Остмън в книгата на Джон Грийн „Саскуоч: Приматите, които се разхождат сред нас”, бях много впечатлена, но в онзи момент не си дадох труд да поразсъждавам върху техните семейства и начина им на образуване. Доста години по-късно препрочетох историята на Остмън и една мисъл започна да се оформя в главата ми.

Другия разказ, на който искам да се позова, е историята на Мучалат Хари от 1928 год. Отново става въпрос за човек, който е отвлечен докато спи. Той описва убежище много подобно на онова, описано от Албът Остмън, само че броят на съществата, които споменава е зашеметяващ: „Когато се развиделило той видял, че се намира в нещо като лагер, под висока скална тераса, заобиколен от около двайсет Бигфут същества, които били на всякаква възраст и от двата пола.

Последният разказ, а именно онзи, който в края на краищата ме подтикна към изследване на навиците за размножаване на Саскуоч и вероятността размножаването и раждането на потомството им да се явяват „общностен” феномен, бе публикуван в списание "Сиатъл" през август 1970 г. И всъщност не е широко разпространен. Открих го случайно в интернет преди години. И не е много ясно дали Ванкувър, който се споменава там, е Ванкувър, Британска Колумбия или Ванкувър, Вашингтон. Но понеже предходния параграф описваше разказа на Остмън в същата статия, съм склонна да мисля, че отново става въпрос за района на Ванкувър, Бр. Колумбия.

„Подобна история ни предава и Уорън Скот, 37-годишен мъж от Сиатъл, който работи като строителен инспектор. Било юни 1961г. и Скот, който израстнал в един негостоприемен квартал в Ню Йок и прекарвал няколко години в шляене след напускане на армията, лагерувал сам на 50 км североизточно от Ванкувър. Късно през нощта един Саскуоч го отвлича и го носи в продължение на 100 км. По време на пътуването Скот почти се задушил от здравия като менгеме захват на съществото и от токсичната му миризма. В края на краищата бил отведен през дълъг тунел и захвърлен в някаква пещера.

„По-голямата част от изпитанията Скот понесъл в това малко, осветено от огъня заграждение. Майката се грижела за него, носила му храна (зелении и неставащи за ядене парчета сурово месо); старият мъж рядко се появявал. „С мен се отнасяха като с домашен любимец”, спомня си Скот.

„Наложило му се да изтърпи няколко добронамерени пошляпвания по задните части; бил внимателно наблюдаван докато се изхождал, и му се налагало да се боричка с децата. Шумът и миризмата били отвратителни. През нощта, майката, бащата и синът Саскуоч се държали здраво един друг и се поклащали в продължение на десет минути, а после се строполявали за сън върху легла от клони.

“Веднъж Скот се измъкнал от временно неохраняваната пещера и с ужас установил, че 50-60 същества Саскуоч се разхождали из каньона. „Женската, която ме хранеше се приближи до мен, сграбчи ме и ме притисна до себе си, докато се успокоя. После ме остави.” Скоро след това неговата пазителка го отвела заедно със сина си на обиколка из останалите пещери, една от които се оказала оживена детска градина.

„Няколко дни по-късно Скот открил плътно закритата пролука в тунела и успял да избяга.”

Онова, което ме заинтригува в трите разказаq бяха впечатляващите прилики помежду им. И трите случки вероятно се бяха случили в Британска Колумбия, бяха сързани с отвличане на човешко същество до отдалечено място (скрит или закрит каньон), на което голям брой същества използваха пещери или скални тераси за убежища. А в два от случаите се споменаваха елементи на „племенни” Бигфут събирания.

Никой не би могъл да знае дали НЯКОЙ от тези разкази е истински и точно предаден, но в интерес на спора нека приемем, че в тях има доза истина. Последната история, въпреки чудатостите на „осветеното от огъня заграждение”, ме накара да се замисля. Скот твърдеше, че е видял „детска градина”. Възможно ли е това да бе изолиран случай? Може би. Но и Мучалат Хари също описваше, че е наблюдавал множество млади същества.

Какво би накарало толкова много от тях да се съберат на толкова малка площ? Нима подобен брой Саскуоч не би оказал силен натиск върху наличните хранителни ресурси? Вероятно. Но само помислете…

Може би събирането на едно място за създаване и отглеждане на потомство е благотворно за тях.

Нека да разгледаме следния сценарий. Първо, нека да проследим една женска Саскуоч в някакъв момент в ранните години от живота и като възрастна. Тя е живяла в ограничения семеен кръг с родителите си от малка, като е пребивавала все на едно и също място (макар и немалко по нашите стандарти). Всяко семейство си има своя собствена територия и макар понякога отделните семейства да се срещат случайно едно с друго, досега не са се натъквали на свободен млад мъжки индивид, подходящ за нея. Майката и бащата Бигфут знаят, че вече е съзряла и е готова да си намери партньор. През октомври я водят на пътуване далеч от обичайния „дом”, в някой закрит каньон високо в планините. Това е място, на което съществата от околната местност се събират от векове по време на зимните месеци, за да се размножават и да раждат. Тя не е идвала тук преди, а майка и и баща и не са посещавали мястото откакто се е родила. Просто не е имало причина да изминат цялото това разстояние отново… досега.

След дни, а може би дори седмици на преход, те достигат до каньона. Тук има десетки същества и много семейства, които се разхождат напред-назад. Няколко от женските вече доста са наедрели в последните месеци на бременността си. С пристигането на новодошлите и на зимното време, каньонът се изпълва до краен предел.

Макар и разположен високо горе, каньонът предлага пещери, в които температурата се задържа в умерени стойности през зимата. Там се приютяват бременните женски. Техните партньори, родителите на готовите да създадат поколение млади и дори юношите, търсят храна за цялата група, като се грижат за бременните женски, които не могат сами да ловуват и да се прехранват. Когато се родят бебетата, цялата общност полага усилия да се подсигурят с храна кърмещите майки. Освен всичко това, групата защитава и топли с телата си безпомощните малки бебета.

Моментът е изключително подходящ за полово съзрелите млади да си намерят партньор и да създадат потомство. Чрез намирането на подходящ индивид, идните поколения увеличават шансовете си да подобрят генетичния си фонд, като по този начин избягват дефектите, придобивани поради кръвосмешение. Понеже се сношават по време на събирането, бременностите ще бъдат „правилно” изчислени, така че ражданията да се случат по време на следващото събиране…, което осигурява на бременните женски предимствата, които общността може да им осигури.

Бебетата се раждат едно след друго, най-вече през декември, януари и февруари. Малките им съзряват по-бързо отколкото при хората и са готови да се отправят на път през април (макар и не задължително самите те да ходят). Настъпи ли ранната пролет, събирането започва да се разпръсква, като всяко семейство се отправя на път към старите си местообитания (вероятно вече с един или двама нови членове… било то бебе или партньор за съзрялото им отроче.) На следващата година бременните женски и техните половинки (а също и родители) вероятно се отправят на пътуването по-рано, за да избегнат придвижването в последните месеци от бременността. Щом бебето се роди, може да минат много години преди отново да се отправят към събирането…

Добре, Оутъм. Докъде мислиш да я докараш с тези налудничави идеи?

Индианците живеели в сравнително изолирани общности и уреждали браковете си, за да избегнат кръвосмешение. Защо Саскуоч да са по-различни? Когато нещо толкова важно като оцеляването на видовете е заложено на карта, дали семействата на Бигфут просто „стоят и чакат” с надеждата, че наблизо просто ей така ще намине друго семейство, в което за тяхното дете ще има подходящ индивид от противоположния пол? Или може би много отдавна са открили начин, по който да подпомогнат размножаването си. Трудно ли ви е да преглътнете тази идея? Може би защото сте приели, че те приличат повече на горили, отколкото на, да речем, Неандерталци?

Защо мислите, че си избрах точно зимните месеци? Защо пък не лятото, когато храната е в изобилие на всякаква надморска височина. Ами, по няколко причини: Първо, периодът, през който е най-трудно за една женска да си намери храна, вероятно е най-удобното време, през което тя може да разчита на помощта на общността. Второ и най-важното, разполагам с множество доклади от свидетели, както редовни, така и случайни, които твърдят, че са забелязвали женски индивиди Саскуоч с малки бебета най-вече през пролетта. В допълнение, броят на докладите относно същества, които сякаш „преминават” през слабонаселените райони, се увеличава през пролетта и есента (имам предвид докладите, които показват, че даден индивид се придвижва бързо през определена местност, не е бил забелязан отново и т.н.).

Ами, това е. Отново ви моля да си спомните, че става въпрос само за предположения, а не за убеждения. Би могло, също така, съществата просто да се натъкват едно на друго сред горите, да се чивтосват и да раждат някъде между другото. Но ми се струва малко вероятно, просто защото най-близкият модел до начина на живот на Саскуоч е този на Ранните Индианци, а те не са вършели нещата по този начин и са имали добра причина за това.

(Освен това, учените често си задават въпроса, дали тези същества са уседнали в рамките на определена територия или са номади. А нима ранните индианци не са били и двете в някаква степен? Избирали са си място, на което да пребивават, но в последствие се премествали към други области поради конкретни причини.)

И един последен въпрос. Представяте ли си да попаднете на един от тези каньони и да видите такова събиране със собствените си очи? Е, разбира се, съществата там може и да проявят силно чувство за самосъхранение и да не се отнесат особено дружелюбно…

Имам някои предположения къде може да има подобни места. Вие къде мислите, че са? Защо според вас, ако горните истории са истина, тези същества ще искат да отвличат хора и да ги водят на местата си за Събирания?

Оутъм Уилямс,
17.08.2006





Когато написах по-горното, бях основно фокусирана върху предположението, че Саскуоч (а може би и Скунксовите маймуни) се събират през някой конкретен сезон с цел да си намерят партнор или да родят малките си. Да правят това сред по-голяма общност, вероятно им предлага защита и грижи, които иначе биха им липсвали в една малка семейна единица. Вместо възрастният мъжки да е единственият отговорен за подсигуряването на храната и закрилата на бременната женска, отрасналите малки и новородените, в една такава общност за това „допринасят” всички пригодни възрастни или поотраснали младежи. Но с времето, започнах да си представям групи от тези същества, ако искате ги наречете семейни единици, които идват на конкретното място и заради възможността да общувата с останалите.

(С Майк никога не бяхме обсъждали статията относно местата им за размножаване. Нито пък той имаше някаква идея за какво става въпрос, когато я споменах след прочитането на неговата история.)

Когато прочетете написаното от него в нашия „документ”, ще разберете защо бях така зашеметена от онова, на което твърдеше, че е станал свидетел.

И защо не е искал да ми разкаже по-рано.


* * * * *



Бележка от форум: Разлика между Бигфут, Саскуоч, Скунксова маймуна, Йети и др няма. Това е един и същи вид човешки народ, но получава различни имена според географската ширина и според най-честите си свидетели. Бигфут означава "голямата стъпка" от английски, Саскуоч е името, с което ги наричат американските индианци, Скунксова маймуна е друго нарицателно в определени щати от САЩ, Йети ги наричат азиатците, които се срещат с тях най-вече във високи и вечно заснежени планински месности от Азия. Тези хора имат и още купчина други имена и всичките тези имена служат за поясняване на географския ареал, в който хората са били наблюдавани.

Активен

Per aspera ad astra - Свирепа вяра, смегчена от мъдростта на науката, е ключът!

june1900blog . wordpress . com
Неактивен форум
Hero Member
*****
Публикации: 2926
xaumana@abv.bg

« Отговор #32 -: (Понеделник) 21 Ноември 2016, 00:49 »

[Бележка от редактора: Когато го помолих да ми даде конкретен период, Майк предположи, че се е случило през 2005 или 2006г]




..."Беше в началото на октомври. Тогава видях онова, което наричам Конгрес на Скунксовите Маймуни. Бяха навсякъде. Първо реших, че виждам едно и също същество отново и отново. Но тогава се замислих, че ако наистина го виждам на всички онези места, то тогава той би трябвало да бяга непрекъснато.

Големият Приятел взимаше доста храна „за изпът”. Налагаше ми се да ходя по-често до града за още и това ми струваше доста средства.

Реших следващия път, когато дойде в блатото, да го последвам. Слънцето почти беше залязло, когато той се появи в лагера и аз бях подготвен. Храната му беше в една кутия, която той взе и отнесе при дънера, където седна и започна да яде. Докато той ядеше, аз опаковах останалото. Разполагах с голяма хартиена чанта, от ония, в които слагате градинските отпадъци. (Те са дебели и не се отварят лесно). Вътре имаше плодове, хляб, ядки, бисквити…повечето от останалата храна. Заделих малко, в случай че се върнеше.

Той приключи с храненето и както винаги се облегна на дънера, оригна се, подпря глава назад и се загледа нагоре в небето.

Стъмваше се и ми се прииска да тръгне, за да мога да го последвам. Исках да видя какво прави с всичката тази храна. Сложих чантата до него и му казах, „Предполагам, че сега ще тръгваш…” . Той не помръдна. Само зяпаше небето. Аз повторих, „По-добре е да тръгваш. Стъмва се. Не ми се иска да се блъснеш в някое дърво…”. Той все така не помръдваше. Просто си седеше там и гледаше небето. Седнах до него и направих същото. Погледнах нагоре и казах „Какво толкова гледаш там?” Неговият отговор бе една звучна пръдня.

Извърнах се, за да избягам от смръднята. Като ставах, подадох няколко хартиени кърпи и казах, "Искаш ли да си избършеш *ъза, гаден дърт мръснико?" Той не помръдна... дори не мигна с око.

Слънцето вече почти беше залязло и наоколо ставаше тъмно. Седнах на хладилната чанта и се взрях в него без да кажа и дума. След малко той седна, огледа се, изправи се на крака и отиде до края на лагера, като се загледа в тъмнината. Мисля, че чакаше някого. Издаде онзи звук като изсвирване и застана така, сякаш се ослушваше за отговор. „Изсвири” отново и този път му отвърнаха. Тогава той отново извика, обърна се, взе чантата, придвижи се до мястото, на което стоях и с един пръст прекатури шапката от главата ми, после се врътна и се изгуби в тъмнината.

Изчаках две минути, грабнах си шапката и раницата и тръгнах след него. Спусках се по една пътека, когато той изникна иззад едно дърво и изръмжа срещу мен. Дъхът му беше гаден и почти онемях. Отстъпих назад и му казах : „Хей, не е ли странно да се натъкана на теб тук!”. Той се протегна и ме блъсна назад. Аз отново пристъпих към него с думите: „Искам да разбера кого храниш. Имаш си гадже някъде тук, нали?” Той се обърна и тръгна да върви. Аз го последвах. Изминах три метра, а той се обърна и ме блъсна, този път малко по-силно. Бях достатъчно умен да не си насилвам късмета, затова го оставих да си тръгне. Налагаше се да измисля нов план.





Пълна версия на видео-кадрите на Пол Фрийман от месността Уала Уала, Вашингтон, 1994г
Материалите не са част от книгата



На следващата сутрин станах по-рано и отидох до града за още храна. Денят беше слънчев и знаех, че няма да се появи до късния следобед. Отидох с колата до местния хранителен магазин и ми хрумна нещо. Запитах се дали няма да яде фураж за крави или коне… може би от сладките гранули. Разгледах различните видове храни и се спрях на подсладен фураж за крави. Беше на гранули и една торба от 20 кг. Струваше само 5 долара. Ако му харесаше, щеше да ми спести доста пари. Освен това можех да го оставям в заслоните и така винаги щешеда има нещо за ядене, когато не съм наоколо. Взех десет хляба от предния ден, плодове, ядки и малко зеленчуци и се отправих към блатото.

Когато пристигнах в лагера, той ме очакваше. Стоеше до дънера, докато изтеглях лодката си към лагера. На слизане от нея казах: „Не очаквах да те видя толкова рано. Какво се е случило?” Той се приближи и ме блъсна. Спънах се, почти паднах и го попитах „Какво, по дяволите, правиш?” Той погледна към камарата с дървата, а там имаше една пепелянка, готова да нападне. Ако не ме беше блъснал, щях да навляза в обсега и. Измъкнах пистолета си и се канех да я застрелям, но той отстъпи назад с уплашено изражение. „О, забравих, извинявай”, казах му аз и прибрах оръжието в кобура. Взех брадвата, отрязах и глават и я изхвърлих в потока.

„Благодаря ти, друже… тая гад въобще не я видях. Можеше да ме ухапе. Трябва да съм по-внимателен. Гладен ли си? Искаш ли да ядеш?” Извадих един от хлябовете. Полях го със захарен сироп и му го подадох. Той седна на дънера и го изяде. Докато правеше това, аз извадих малко от храната за крави, сложих я в един голям метален тиган и се приближих до него. „Опитай от това… виж дали ще ти хареса.” Той я помириса, после грабна една шепа и я напъха в устата си. Сдъвка, преглътна и си взе още малко. „Хей, Майки, май му харесва.” Казах аз. „Не знам дали е здравословно за теб , но ми излиза по-евтино.”

Не му давах по много наведнъж. Страхувах се да не го разболея или да не напълнее от него, затова слагах по половин килограм заедно с другата храна смесен с овесени ядки. Изглежда му хареса.

Вече можех да напиша готварска книга за Скунксови Маймуни… винаги ми хрумваше по някое ново ястие за него.

Докато се случваше това с храненето ми се стори, че нещо се движи сред тресавището. Спрях се и се огледах. Беше тъмна фигура, която се местеше от дърво към дърво. Това вече го бях виждал. Така прави Големият Приятел когато се прикрива, но разстоянието беше доста голямо, за да добия по-добра представа. Тогава казах: „Изглежда, че някой ни шпионира. Твой приятел ли е? Какво ще кажеш да го извикаме?”

Големият приятел дори не вдигна поглед от храната си. Просто продължи да яде. Затова опаковах още храна, този път в голяма картонена кутия, и сложих някъде към 5 кг. от храната за крави заедно с нея.

Беше приблизително 16.00 ч. и когато приключи с яденето, се наведе и пи продължително от потока. Изправи се и се уригна. Докато вървеше към гората, идаде звук, с който сякаш викаше някого. Подадох му кутията с храната и той си тръгна. Този път беше все още светло.

Извадих бинокъла си от лодката, седнах на дънера и го гледах как си тръгва, понесъл кутията в една ръка. Измина около 100 метра и всичко, което виждах от него беше само главата му, заради шубраците. Тогава забелязах две други глави да изникват, а след тях и още една. После всички се приведоха и изчезнаха от погледа ми. Предполагам, че ядяха.(Така правят: приклякат с храната в центъра и си взимат докато не свърши.)

Продължавах да наблюдавам, а една глава се подаде и започна да се оглежда. Беше Енох. Вероятно не беше гладен, защото беше ял в лагера и сега хвърляше по едно око за опасности, докато другите се хранеха.

След около десет минути, другите глави също се подадоха, една след друга. Постояха така няколко минути, после изчезнаха в храсталаците.

Стоях и си мислех, че никога не съм виждал толкова Скунксови Маймуни наведнъж. Какво, по дяволите, се случваше… някакъв проклет конгрес на Скунксови Маймуни?

Късно същата нощ стоях край огъня, загледан в пламъците. Мислите ми ме върнаха в миналото и хората, които съм изгубил. Налегна ме дълбока тъга, а самотата ме обгърна отвсякъде. Завръщах се към тъмната си страна. Бях ходил там често преди, затова познавах добре пътя.

Беше ме накарала да се оттегля на безопасно място сред блатото, далеч от хората. Не можех да се справя със света, нито с болката си, затова се опитах да се скрия от нея, като стоя сам в мрака. Дори не предполагах, че избавлението ми ще напусне мрака на тресавището и ще ме отведе при светлината, и ще ми даде причина да продължа. Той вдъхна отново живот в безжизнената ми душа, като ме върна от ръба и затова завинаги ще съм благодарен на моя голям космат приятел.

И в настроението, в което се намирах, хич не ми беше до тъпотиите на Скунксови Маймуни. Същата нощ, тъкмо се унасях в сън, когато нещо прелетя в лагера и събори няколко от нещата по масата. Скочих и видях как още едно се удря в земята пред краката ми. Някакъв задник хвърляше дървета по мен. Вдигнах дървото и го запратих обратно колкото сила имах. Вдигнах каквото беше паднало от масата, намерих въпросното дърво и хвърлих и него. Аз седнах, а те продължиха да хвърлят дървета по мен. Станах и отидох до лодката. Взех една чаша, напълних я с бензин, приближих се до огъня и зачаках. Още едно дърво долетя до мен, затова изсипах бензина в огъня. Огненото кълбо се издигна във въздуха със страховит звук. Застанах пред огъня и извиках, „ТОЧНО ТАЗИ ВЕЧЕР НЕ СИ ПРАВЕТЕ МАЙТАП С МЕН, ТЪПАНАРИ ТАКИВА!” Чух ги как избягаха като шайка пъзльовци. Скунксови Маймуни-пъзльовци, си повторих наум.

Бях чел някъде за ритуал по възмъжаване при Чероките, където момчето бива отведено в горите нощем със завързани очи. Оставят го да седне на някой пън и да остане там цяла нощ без да се движи или да вика за помощ. Не може да свали превръзката от очите си, докато слънцето не я огрее. Когато я свали, вече ще е мъж. И когато това стане, ще види баща си да седи до него без да подозира, че е бил там през цялата нощ и го е пазил от беди.

Взех една стара дреха и навлязох в блатото, където имаше дънер на около 500 м. от лагера. Щеше да свърши чудесна работа. Нямах нито пушка, нито нож, нито дори парче дъвка. Щях да отида при тях и да ги оставя да правят каквото искат с мен. Възнамерявах да им покажа, че не се страхувам от тях и че те също не трябва да се страхуват от мен. Щях да докажа на тях и на себе си, че не бях уплашен.

Прегънах дрехата, за да направя превръзка, сложих си я и я завързах здраво. Седях и слушах шумовете от блатото - жабите, далечният вик на някоя нощна птица, шумът от преминаващите наблизо малки животинки, които не ми объщаха никакво внимание.

Нямам представа колко време бях седял и чакал, но след малко чух нещо да се приближава зад мен. Нещо голямо. Чувах как диша. Стоях неподвижен и очаквах да ми стовари, каквото ми беше приготвило. После си тръгна - сигурно е била мечка, която ме е проучвала и е разбрала, че ставам, но и се е искало нещо друго. Сърцето ми препускаше здраво, но след няколко минути се успокоих и бях доволен от себе си, че не побягнах като бъзлива Скунксова Маймуна. Хилих си се наум. Представях си какво са си мислели, когато излях бензина в огъня.

Радвах се, че нямаше прекалено много буболечки. Над блатото подухваше бриз, който ги държеше на разстояние. След известно време чух нещо да се приближава директно към мен. Беше точно пред лицето ми и от миризмата можех да кажа, че е Енох. Стоеше неподвижен. Чувствах как се взира в мен. Аз не помръдвах, нито пък издавах и звук. Той ме обиколи, като се опитваше да разбере какво правя… след това си тръгна. Преброих стъпките му - осем, а после тишина. Щеше ми се да беше останал. Усещането, че е наоколо бе хубаво.

Беше късно. Понеже въздухът се усещаше доста хладен, предполагам е било някъде към 3.00 ч. Бях уморен и ту се унасях в сън, ту се разбуждах. Исках слънцето да изгрее.

Тогава чух нещо зад себе си. После от дясната ми страна, после отляво. Бяха навсякъде около мен.

Можех да ги помириша, чувах ги как дишат. Чаках без да се движа, заслушан във всеки шум. Сърцето ми биеше учестено. Исках да избягам. „Бягай, глупако. Махай се оттук!” крещеше разумът ми. Но после ме обзе едно спокойствие - чувството, че съм в безопасност.

Сърцето ми забави ритъм, дишането ми отново стана нормално. Обзе ме чувството, че всичко ще бъде наред. Вътрешният ми глас ми казваше да съм силен, че тъмнината в мен ще си замине и че ще съм добре. Казваше ми също, че не съм сам, и че трябва да протегна ръцете си. Бавно ги вдигнах настрани.

Усетих как някой хваща лявата ми ръка, а после и дясната. Усещах топлината и силата на ръцете, които държаха моите. След това усетих ръце и по раменете си, които ме проучваха внимателно. Чувствах се в безопасност. Вече не се страхувах. Бавно, една по една ръцете се отместиха от мен. Чувах как стъпките заглъхват и отново останах сам. Седях, а по лицето ми се стичаха сълзи. Чувствах се така сякаш от плещите ми се бе смъкнал огромен товар и отново можех да дишам.







Трябва да съм заспал. Събудих се от сутрешните песни на птиците и разбрах, че е ден - виждах слънчевата светлина през превръзката. Свалих я и… пред мен стоеше Енох.

„Добро утро”, казах аз, „Радвам се да те видя, друже. Искаш ли да хапнеш нещо?”

Изправих се и двамата отидохме в лагера. Умирах от глад и се натъпках като прасе.

Времето течеше. Разхождах се из блатото и се натъквах на Скунксови Маймуни навсякъде. Игла да хвърлиш, нямаше къде да падне.

Обаче забелязах, че само преминаваха оттук и се насочваха по-навътре из тресавището. Исках да разбера къде отиват, затова се заредих добре и ги последвах от разстояние. Навлизах все по-навътре – досега не бях стигал толкова далеч и започваше да става все по-трудно да се върви. Калта ставаше по-дълбока и водата също, така че в един момент се оказах залят до шия сред блато гъмжащо от змии и алигатори. Държах раницата си над главата, докато не премина през дълбокото.

Качих се върху един повален дънер за почивка и погледнах ръцете си. Виждах как от тях висят пиявици, като някои бяха толкова тлъсти, че едва се задържаха. Тези лесно ги измъкнах, но върху останалите трябваше да сложа сол, за да паднат. Свалих ризата и панталоните си. После разкарах и останалите от себе си – онези по гърба трябваше да ги достигам с ножа си и да ги изстъргвам от там доколкото мога. Облякох се и погледнах часовника. Беше късно. Нямах идея колко още трябва да вървя, а бях сигурен, че не ми се прецапва блатото по тъмно. Взех брадвичката си и отрязах няколко малки дървета, с които си направих платформа, върху която да спя през нощта. Почистих от клони една част от дънера и я покрих с кал, за да си запаля там малък огън - едно малко удобство сред това блато от неудобства.


http://cdn.paper4pc.com/images/forest-tree-swamp-wallpaper-2.jpg
Eнох - Историята на един Бигфут
Снимката не е част от книгата

Беше тъмно, а аз си имах малък огън. Отворих си консерва със супа, и я приближих до огъня, за да се стопли. Облякох си сухи дрехи, а другите окачих да съхнат. Бях си направил легло от мъх и листата на зелева палма, като внимавах между мен и мъха да има плътен слой от тях, така че тукашните акари да не могат да ме хапят (или както още някои ги наричат „червените буболечки”). Изядох си супата и сухарите и легнах да спя. С настъпването на зората, отново бях на крака. Хапнах фъстъчено масло върху сухари, събрах си багажа, облякох си отново мокрите дрехи, намъкнах се във водата и продължих нататък. Все още нямах никаква идея накъде се бях запътил, а и никой не знаеше къде се намирам. Бях съвсем сам. Ако пострадах, умирах.

На едно място излязох от водата, земята беше нависоко и в по-голямата си част суха и покрита нагъсто с дървета. Беше обед, затова спрях под един дъб да си почина. Бях уморен, затова си събух обувките, изсуших краката си и си направих лагер, като окачих мокрите си вещи по околните храсти, за да изсъхнат.

Трябва да внимаваш краката ти да са възможно най-сухи и да се погрижиш за всякакви открити рани или мазоли, за да се предпазиш от инфекции. Това е много важно – няма да се уморя да ти го повтарям. На такова място трябва да се грижиш за себе си, иначе може да се разболееш и да умреш и никой никога няма да те открие. Също така искам да ти кажа, че когато си сред горите, или както в този случай, в някое блато, трябва да ядеш каквото намериш, а не каквото си носиш, защото така имаш по-добри шансове да оцелееш по-дълго и винаги ще си имаш храна в запас.

Имайки това в предвид, отидох на риболов и хванах няколко сома, които сготвих. Бях решил, че мястото е добро за лагер, затова си построих колиба от палмови листа, която да ме пази от лошото време и буболечките… и най вече, да съм на сухо.

На следващия ден се отправих на път и затърсих някакви следи от Големите Приятели. Не след дълго открих няколко следи. Последвах ги навътре в гората, като се стараех да съм възможно най-безшумен.

През бинокъла си виждах малка полянка с трева, висока до коленете, и огромна черна фигура на самия и край. Тя се обърна и погледна право в мен. После тъгна в моята посока. Не се помръднах от мястото си и зачаках да видя какво ще направи. Наблюдавах я, а изведнъж точно пред мен, тя се изпари. В единия момент съществото беше там, а в другия вече го нямаше. Беше се скрил в тревата и ме дебнеше. Мисля, че не предполагаше, че съм го видял. Наблюдаваше ме, надничаше иззад дърветата, проверяваше ме. Отидох до полянката, а той ме последва, като си мислеше, че не знам за неговото присъствие. Някъде посредата открих следи на елени, а от другата страна следи на дива свиня. Мисля, че причакваше някой елен или дива свиня, които да дойдат да попасат и да ги убие, за да се нахрани с тях.

Не останах дълго – не исках да му прецаквам нещата, затова се отправих назад към лагера. Те вече знаеха, че съм тук и на мен ми оставаше само да си стоя и да чакам. Те щяха да ме намерят.

Същата нощ си бях в лагера и си приготвях алигатора, който бях убил по пътя за насам. Имах много повече месо, отколкото можех да изям. Надявах се Енох да ме намери, за да го разделя с него. Нямах друга храна, която да му дам, така че това трябваше да свърши работа. Чаках, докато се приготвяше на огъня. Чувах как Бигфут се разхождат в гората, но не се приближаваха.

Тъкмо се готвех да си лягам и чух изръмжаване зад себе си. Обърнах се и видях Енох да се извисява като огромно дърво.

„Хей, приятел. Май не сме се виждали от дълго. Искаш ли да хапнеш?” Той пристъпи напред, а аз взех останалото от опашката на алигатора и му я подадох. „Съжалявам, но разполагам само с това. Може утре да успея да убия някое прасе.”

Той я взе и започна да яде на големи хапки. Месото изчезна само за няколко минути. Казах му: „Това е всичко. Ако искаш още, ще трябва сам да си го набавиш.”

Той се помота наоколо известно време и когато отново погледнах нагоре, вече беше изчезнал. Нямаше „довиждане”, просто изчезна. Точно така… яж и бягай. Не се притеснявай за бакшиш. Аз съм си добре.






На следващия ден се върнах на полянката и се огледах. Точно там, където започваха дърветата се забелязваше доста движение. Гледах през бинокъла и забелязах поне шест Скунксови маймуни да щъкат нагоре-надолу, да ядат листа, трева и каквото още намерят.

Скрих се сред една групичка нагъсто израстли палми и ги наблюдавах през по-голямата част от деня. Те идваха на полянката, хапваха трева и буболечки и просто си се препичаха на слънце. Наблюдавах ги и през следващите два дни. На третия ден, както си лежах по корем и ги наблюдавах, някой ме сграбчи за крака и ме измъкна от скривалището ми. Извъртях се и видях Енох, който стоеше надвесен над мен със странно изражение. Стори ми се, че не ми се радва много, затова се изправих и му казах: „Извинявай, Големи Приятелю.” Чувствах се глупаво - като някой воайор, който е хванат да наднича в нечий чужд прозорец.

Бръкнах в раницата си, извадих две консерви Блу Бърд и му ги подадох, а той пък ги омете на секундата. Взех опаковките и облизах залепналата по тях захар. Сред пущинака това е лакомство, което не бива да се прахосва. Направих дупка с крака си и зарових опаковките в нея.

Стори ми се, че малко се поотпусна. Отиде до края на полянката, обърна се и ме погледна. Някак си разбрах, че иска да отида с него, затова го последвах.

Когато стигнахме центъра, той спря, а аз се изравних с него. Не вярвах на очите си. Скунксови Маймуни. Големи, малки… и всички те ме гледаха иззад дърветата. Струва ми се, че им показваше, че съм негов приятел и може да ми се има доверие.

Не знаех какво да направя. Просто стоях там онемял. Застанах пред Енох, за да им позволя да ме огледат по-добре. След това вдигнах ръката си и каах: „Здравейте, приятели. Аз съм Майк и искам да бъда ваш приятел. Не мисля, че ме разбраха. Просто имах нужда да кажа нещо.

Малките се скриха зад гърбовете на майките си и надничаха от там, изплашени от човека пред тях. Стоях там и попивах всичко. Исках да запомня всяка секунда, понеже това никога повече нямаше да се повтори.

Обърнах се, за да говоря с Енох, но той си беше тръгнал. Огледах се, но от него нямаше дори следа. Извърнах се назад към останалите, махнах им с ръка и си тръгнах, като спирах през няколко крачки да погледна отново. Всички ме наблюдаваха как си тръгвам. В края на полянката се спрях, обърнах се и отново махнах с ръка, като този път нададох индиански вик. Мушнах се в гората и се върнах в лагера, където останах до края на деня.





Възнамерявах да се върна на следващия ден. Щях да отида на полянката сам и да видя какво ще се случи.

Приготвих сома, който бях уловил. Изядох колкото ми беше нужно и заделих другото, в случай че Енох се появи. Само че тази вечер той не се появи. През цялата нощ беше тихо - без каквито и да е шумове от стъпки сред дърветата. Чак ми липсваха. Онази нощ спах добре. Валя ситен дъжд, затова разпънах парче брезент, в което да събера дъждовната lора. Това ме радваше, понеже ми беше писнала преварената блатна вода. (Даже и след преваряване има вкус на кал, но все пак ти подсигурява живота.)

На следващата сутрин изядох остатъка от сома и си приготвих овесени ядки, поръсени с кафява захар. Обичам овесени ядки. Засищат ме за дълго време (освен това си ги и обичам… нали така, Майки…). Бях успял да събера към 300 мл. дъждовна вода, което си беше истински дар. Изсипах я в манерката си, събрах си нещата и се отправих към полянката, която се намираше на 800 метра от лагера. Притеснявах се. Все едно ми беше първия учебен ден. Добрах се до там към 10.00 часа, а земята все още бе влажна от дъжда. Денят беше облачен. Погледнах към другия край на поляната и ги видях да се разхождат и да търсят храна.

Пристъпих на откритото и извиках отново с онзи индиански вик, за да им известя, че съм там. Изчаках да видя какво ще направят. Нищо. Не направиха абсолютно нищо. Вдигнаха глави и се загледаха за няколко минути, затова се придвижих до центъра, където бяхме предния ден с Енох. Спрях се, помахах и казах „Добро утро, приятели. Имате ли нещо против да поседна за малко и да си почина?”. Те само ме зяпаха. Тогава седнах на тревата, извадих малко ядки и похапнах. Те ме позяпаха още няколко минути и после се върнаха към предишните си занимания, като през цялото време ми хвърляха по едно око.

През следващите няколко дни ходих отново до полянката, за да се опитам да спечеля доверието им. Само че те се държаха на разстояние. Единственият, който идваше при мен беше Енох.

Свършваха ми провизиите, а пък трябваше да нагледам лодката и пикапа си, така че с изгрева на слънцето тръгнах да се прибирам. Връщането беше много по-лесно, защото товарът, който носех беше по-малко.

Трябваше да измисля начин да занеса възможно най-много провизии до „сборния пункт на Скунксовите маймуни”. Беше ми нужна храна, с която да ги примамя и да спечеля доверието им, за да ме допуснат по-близо до себе си.

Прибрах се вкъщи за няколко дни, за да измисля как да се случат нещата и реших, че ще използвам надуваема лодка, за да прекарам каквото е нужно през дълбоката част на блатото. Тя е лека, а издържа доста товар. Следващите няколко дни минаха в пренасяне на провизии до сборното място. Храната щеше да остане за последния *урс. Взех огромна палатка, за да остане всичко сухо. Планирах да остана там две седмици. Уговорих се с един човек, който живее близо до кея за лодки, да оставя пикапа си в неговия двор… поне за него нямаше да се притеснявам.

Когато се върнах при сборния пункт, се захванах за работа и прекарвах колкото време ми позволяха в наблюдаване на Бигфут. Храната бързо намаляше, а аз все още не бях отбелязъл напредък. Оставях храна, а като се върнех тя беше изчезнала. Не се криеха, когато ги доближавах, но и не ме допускаха много близо. Опитвах и денем и нощем. През нощта постигах по-добри резултати. Наобикаляха към лагера ми, но винаги гледаха да не се забелязват. Усещах, че стоят в тъмното, но това беше всичко. Така и не разбрах точно колко са на брой, понеже ту идваха, ту си отиваха. Нямаше как да им водя отчет, но предполагам, че ставаше въпрос за около петнадесет от тях, плюс-минус един-двама.





Активен

Per aspera ad astra - Свирепа вяра, смегчена от мъдростта на науката, е ключът!

june1900blog . wordpress . com
Неактивен форум
Hero Member
*****
Публикации: 2926
xaumana@abv.bg

« Отговор #33 -: (Неделя) 27 Ноември 2016, 00:33 »

15
Шелби


Картинката не е част от книгата



Една нощ си стоях в лагера в кофти настроение, поради липсата на напредък.

Вдигнах поглед и видях Енох. Беше застанал в края на лагера, което беше странно, понеже повечето пъти просто си влизаше вътре. Но след малко забелязах, че нещо в него бе променено. Не беше сам. С него имаше някого.

„Хайде, влизай. Искаш ли да хапнеш?” Той стоеше там и гледаше пламъците, после загледа и мен. Взех малко вода и я излях в огъня, след това с една лопата хвърлих пепел отгоре, за да не пуши.

Докато зария целия огън, очите ми привикнаха с мрака и при почти пълната луна можех да виждам достатъчно добре.

Отстъпих и им направих място. Той се приближи пръв, следван от една женска, а зад нея стоеше най-сладкото Скунксово Маймунче-момиченце. Погледнах ги, после погледнах Енох и им казах. „Приятелю, май си крил нещо от мен. Това семейството ти ли е?”

Той избърбори нещо. Стори ми се, че показва колко се гордее с тях. Всички стояхме там и се гледахме, а после аз казах, „Искате ли да хапнете?”

Взех няколко ябълки и му ги подадох. Той даде на двете по една и остави една за себе си. Много се вълнувах – не можех да повярвам какво се случва. Едва се контролирах от радост.

Сложих малко хляб, плодове и счукани орехи в една кутия на земята и отстъпих назад. Той взе кутията и тримата седнаха в средата на лагера, където си направиха угощение.

Малката беше толкова сладка. Трудно ми беше да сваля очите си от нея. Тя се скри зад майка си и надничаше от там. Не ме бива много да им отгатвам годините, но ми се стори някъде между четири и шест годишна.

Докато ядяха им донесох още. Подадох храната на Енох да я сложи на земята, за да не ги изплаша. Когато се нахраниха, станаха и си тръгнаха.

Толкова бях развълнуван, че през нощта не можах да спя. Големият Приятел си имаше семейство. Този късметлия! Значи се случваше на всички, освен на мен.

През следващите дни започна да ги води по светло, точно преди да започне да се смрачава. Идваха в лагера, ядяха и си тръгваха. Започваха да свикват с мен, а малкта стигна до там, че дори вече не се страхуваше. Идваше и взимаше храна от ръката ми. Нарекох я Шелби и ми се струва, че започна да се обръща на името.

Другото женско същество беше по-малко от Енох, но не много. Вървеше доста уверено, почти надменно. Когато я погледнех виждах най-милите очи, изпълнени с любов. В тях имаше нежност, която те кара да се чувстваш добре в нейно присъствие – една безобидна, блага душа. Загледан в нея един ден си помислих ? „Прилича ми на някого, но на кого?”

И тогава се сетих. На Кора Бет Готзи от семейство Уолтън. Държеше се точно като нея. Затова я кръстих Кора Бет.


Cora Beth Godsey. Картинката не е част от книгата

Една сутрин, когато тъкмо се канеха да тръгват, ги спрях и им дадох по едно шоколадче Хърши. Енох ги обожаваше, но семейството му не ги беше опитвало досега и не знаеха какво да правят. (Първия път когато дадох такова на Енох беше преди още да станем приятели. Бях го оставил на един пън, така че да го намери. Той го помириса, облиза го и си го натъпка в устата. Толкова му хареса, че започна да се поклаща напред-назад, точно като Джери Лии Луис.)

Енох налапа целия шоколад, сдъвка го и примлясна с уста. Кора Бет отхапа едно парче и почти се усмихна – познаваше се по очите и. Шелби си гризна парченце и заподскача без да отделя краката си от земята. Беше толкова сладко да я гледаш. Тя беше толкова щастлива. Всички мъки, през които минах си заслужаваха, щом можех да наблюдавам това.

Докато се отдалечаваха я извиках: „Шелби, ела тук, сладуранке!”. Подадох и едно шоколадче и тя се затича да си го вземе. Грабна го и се върна при майка си, като поглеждаше през рамо, докато се отдалечаваха.

След тази случка се отказах да се сприятелявам с останалите. Съгласихме се всеки да си живее живота и да остави другите да правят същото, като взаимно се уважаваме.

Хвълянето на дървета престана.

(Вече няколко пъти си ме питала дали не споделят различни неща с мен и дали не ми оставят подаръци. Казах ти, че не, понеже вече бях споделил повече отколкото възнамерявах. Но ако трябва да съм честен, би трябвало да кажа: да, правят го. И всъщност това се оказа проблем.)

Понякога Енох ми носеше разни неща - като някое прасе, което тръшваше до огъня, или блатно зеле, или патица, или каквото друго беше убил в конкретния ден и това си беше ОК. Аз го готвех, разделяхме си го и всичко беше наред.

Но след като вече бях прекарал няколко седмици на мястото на техните Срещи, и се случеше да напусна лагера по някаква причина, когато после се връщах, там ме чакаше някой убит заек или парче еленско месо, или пък блатно зеле. Веднъж открих убита костенурка, захвърлена на земята с разпран корем. Приличаше на голяма разтворена стрида върху черупка, покрита с мухи. О да, с нетърпение чаках да се нахвърля отгоре и и да я преглътна. Подай ми кетчупа, моля те.

Когато някой от тях се прибираше от лов, оставяше и по нещо в лагера за мен. Трябваше да намеря начин да се оттървавам от тези неща. Все пак щеше да е грубо да ги изхвърлям на места, на които биха могли да ги виждат, пък и не ми се искаше да ги дразня. Границата на търпението им беше много тънка, а аз исках да бъда приет като един от тях. Не ми се искаше да изглеждам неблагодарен.

Но преди всичко щеше да е грях да оставя животните, които бяха дали живота си, за да живеят другите, да отидат на боклука. Такава е философията на Скунксовите Маймуни – да вземат само толкова, колкото им е нужно да оцелеят и да бъдат благодарни за това.

И ето как станах готвач за Скунксовите Маймуни. Да, точно така. Взимах храната, която ми носеха, готвех я и я връщах обратно на полянката.

Спирах в самия и край, в повечето случаи след мръкване, извиквах с онзи познат вик, за да им покажа, че съм там, после отивах на полянката и оставях храната на земята, като прикляках и хапвах малко от сготвеното. Понякога Шелби идваше при мен и аз си разделях храната с нея. После се протягах, щипвах я по бузата и казвах „Трябва да тръгвам, сладуранке”. Към този момент аз вече съм обграден от тях. Чувството е много осезаемо по един хубав начин. Винаги, когато бях готов да тръгна, ми оставяха свободно място, откъдето да мина. Шелби ме изпращаше до края на полянката, хваната за ръката ми и дърдореща. После майка и я извикваше и тя се отскубваше и се прибираше при другите.

Докато се прибирах към лагера, двама или повече от тях ме следваха…, а когато стигах, единият изсвирваше и двамата изчезваха в тъмнината. Все едно искаха да се уверят, че ще се прибера безопасно, понеже веднага щом пристигнех, те си тъгваха. Никога не съм се чувствал в опасност. Всъщност се чувствах истински на сигурно. Какво пък можеше да ми се случи с бодигардове като тях?

Предполагам, че може би го правеха и защото искаха да ме респектират, понеже отивах твърде близо до тях. Но по-скоро знаеха, че им приготвям храна и им засвидетелствам благодарността си заради онова, което ми даваха. (Е, можеше и да греша за абсолютно всичко.)

Освен това Шелби ми правеше нещо, което наричам капан за сънища - някои бяха с кръгла, други с квадратна форма, някои направени от две или три пръчки, закачени една за друга като във верига. Все още си ги пазя и не бих ги заменил дори за всичкото злато на света.




https://s-media-cache-ak0.pinimg.com/736x/7f/42/ee/7f42ee8ac73dc1b5c4b7b0cfc0b6ab26.jpg
Eнох - Историята на един Бигфут


Бележка от форум: Капанът за сънища е нещо, което се прави от Северно-Американските индианци (на техните езици идва от неодушевената дума за паяк, защото представлява мрежа). Индианците вярват, че през мрежата преминават само добрите мисли, а лошите сънища се филтрират в нея и остават хванати там до изгрев слънце, когато просто изчезват.



Сляд няколко седмици всички вече свикнаха с присъствието ми и не се криеха, когато се задавах. Но все още не успявах да се приближа много близо до тях. Държаха се на разстояние. Все пак ги чувах да се разхождат около лагера, да ме наблюдават, застанали точно в началото на тъмнината.

Когато се разхождах през нощта, усещах нещо да ме удря по гърба или да ме докосва по рамото или ръката, понякога даже събаряше шапката ми. Щом се обърнех обаче, там нямаше нищо.

А после започна да се случва и през деня - само че сега вече виждах кой ги прави тия неща. Малките бяха, играеха си. Май играта беше кой ще ме докосне без да бъде хванат.

Издебваха ме в гръб, пипаха ме, а после се обръщаха и бягаха, хилейки се и се скриваха в храсталака. Понякога ги подгонвах, но бяха твърде бързи и изчезваха преди да съм направил и три крачки.

Веднъж, вече бях в града и бях спрял на един светофар. Няколко колоездачи спряха точно до мен. Докато ги наблюдавах забелязах, че няколко от тях имат на каските си малки огледала за обратно виждане. Хрумна ми нещо. Спрях в един магазин за колелета и купих един комплект. Щях да им покажа аз на тия малки тарикати.

Е, тогава планът ми се струваше доста добър, но дори и сред най-добрите планове има някои, обречени на провал.

Стоях си в лагера и чаках дребните да се появят крадешком. Бях приготвил огледалата. Скоро забелязах едно момченце да се приближава иззад мен. Изглеждаше на около осем-девет годинки. Тъкмо когато се канеше да ме докосне, аз се обърнах и изръмжах срещу него. Той се изненада. И май доста го уплаших, понеже ме цапардоса право в лицето и ме просна на задните ми части. Лицето ми изтръпна, от носа ми текна кръв, а устната ми беше сцепена и окървавена. Седях си там, държах се за носа и се опитвах да не се хиля, понеже от това устата ме болеше.

Той побягна и се скри в шубрака, а аз ги чувах как си дърдорят развълнувано. Станах, взех хавлия, притиснах я до лицето си и отново седнах. Беше ми много забавно. Чувствах се като Уили Койота, който се опитва да хване Пътния Бегач.

Каквото и да направех ми се връщаше. Но това ги забавляваше дори повече, понеже знаеха, че от време на време мога да ги хвана.

Играта продължи и през останалото време докато бях там и си изкарахме доста добре. Хлапетата много ми липсват. Иска ми се да ми бяха имали повече доверие. Щеше да ми хареса да опозная всяко едно от тях.

Единственото, което идваше при мен беше Шелби.

Когато за първи път се запознах с нея, тя беше висока около 1,60 м. Имаше големи кафяви очи, които бяха малко по-големи от тези на родителите и, а главата и беше по-малка в сравнение с главите на останалите. Имаше слабо телосложение, а козината и беше къса и добре подрязана. Не беше пълна като родителите си, най-вероятно заради възрастта си. В началото беше срамежлива, но после бързо ме хареса. Държеше се добре, неагресивно, даже някак учтиво. По мое мнение, беше добро хлапе. Много и се радвах и тя често идваше и ме следваше. Мама /Кора Бет/ винаги я наглеждаше. Точно както когато се извежда дете на разходка в парка с другите деца, а мама седи и наблюдава отстрани. Не ми позволяваха да остана сам с нея. Понякога ми беше криво, че не ми вярват, но ги разбирах и не им се сърдех. Кора Бет беше добра майка и аз я уважавах за това. Тя беше по-добра майка от някои от човешките жени.

Както си стоях на някой пън, Шелби ме изненадваше в гръб, обгръщаше ме с ръце и се гушваше, като допираше бузата си до моята. Понякога ме стисваше толкова силно, че спирах да дишам. Карах я да престане преди да ми е счупила костите. Беше много по-силна отколкото изглеждаше и нямаше да има никакви проблеми да напердаши и най-гадните сред хората на планетата. Иначе казано, лесно би спечелила мач срещу който и да е Здравеняк и би го накарала да плаче за майка си. Просто не можеш да не я харесаш.

Шелби приличаше на човек повече от възрастните. Всъщност всички млади изглеждаха така. Може би също както и при хората, които с възрастта променят външния си вид, и с тях се случва същото. (Сега като се замисля, всички си изглеждат на годините - някои са доста възрастни на вид и се придвижват по-бавно, а и показват признаци на остаряване. Досега не се бях замислял насериозно за това. И те, като всичко друго, остаряват.)

Да се върна на Шелби… Стъпалата и са същия размер като моите, но малко по-широки - пет пръста, бяло ходило, дълги нокти. Не мирише така лошо както възрастните и вероятно е заради късата козина. И двете и уши се виждат, а по тях расте фина козина. Кожата и е много по светла от кожата на родителите и. Като загар от слънцето е – подобно на някой от Южния Тих Океан.

Шелби е много любвеобилна и лесно се привързва. Ако е седнала до мен, винаги ме закача по някакъв начин. Като например да си сложи крака върху моя или да се облегне на мен, или пък да ми държи ръката. Обаче когато мама я извика, хуква да бяга на секундата. И на мама не и се налага да вика втори път.

Виждал съм ги да проявяват нежност едни към други. Наистина се грижат едни за други, а също и за своите приятели.

Активен

Per aspera ad astra - Свирепа вяра, смегчена от мъдростта на науката, е ключът!

june1900blog . wordpress . com
Неактивен форум
Hero Member
*****
Публикации: 2926
xaumana@abv.bg

« Отговор #34 -: (Неделя) 27 Ноември 2016, 01:33 »

16
Уважение


С течение на времето започнах да разбирам начина им на живот. Събират се в малки семейства от двама възрастни и едно или две деца.

Жените се грижат за децата, а мъжете събират храна и я носят на майките, докато гледат бебетата. Малките бързо се научават как да си набавят за ядене, но възрастният редовно носи еленско, свинско, риба и птици – общо взето каквото намери – и го разделя с останалите след като си вземе нужното му.

Не им носех толкова много храна, колкото в лагера при потока, понеже беше много трудно да я доставя до там. Носех колкото трябваше за Енох и семейството му, при това основно лакомства като Блу Бърдс или шоколадови десертчета Хърши, както и малко плодове.

Имаше също така и женски без мъжки, които имаха деца. Мъжките идваха и си отиваха и трудно можеше да им се води отчет кой кой е.

Не си строяха скривалища. Търсеха естествени заслони, като кипарисови дървета и палми с много листа, така че да могат да се крият сред тях и да се пазят от несгодите на времето. Превеха си нещо, което наричам гнездовидни легла. Правят ги от мъх или от клонките на кедрите или кипарисите. Трябва да е нещо меко. Налагаше ми се да внимавам да не се доближавам прекалено до местообитанията им. В малкото случаи, в които го правех, бивах прогонван, като не се налагаше да ме предупреждават втори път. Доверието, което споделяхме не беше много устойчиво - никой не се доверяваше твърде много на другия, като гледахме да уважаваме личните си територии. В техния свят аз бях гост – нещо, което не пропускаха да ми покажат, а ако това се случеше, щяха доста болезнено да ме изпратят обратно вкъщи.

Един ден чух писък, който никога не бях чувал преди и се надявам никога да не чуя отново. От писъка сърцето ми направо спря, а кръвта ми замръзна във вените… и не стихваше.

Грабнах пушката си и се затичах колкото сили имах към полянката. Усещах страха с всяка част от тялото си. Втурнах се към мястото, от което идваше писъка, без да знам какво ме очаква.

Спрях се в края и поставих патрон в цевта. Звукът разпращаше талази от страх из цялото ми тяло, а сърцето ми биеше толкова силно, сякаш всеки момент ще изскочи от гърдите ми.

Тогава я видях - женска, която вървеше в кръг и държеше безжизненото тяло на своето дете. Ръчичката му висеше надолу и се поклащаше от движението. Продължаваше да пищи. Звукът беше толкова силен, че едва издържах – толкова пронизителен, че сигурно се чуваше на разстояние 15 км.

Тя влезе в гората. Другите я последваха и аз направих същото, като стоях на разстояние и гледах да не се забелязвам. Тя вървеше и пищеше поне час и половина, като обикаляше в кръг, сякаш търси нещо.

Накрая се придвижи до една полянка, не по-голяма от двайсет метра в диаметър и падна на колене. Виковете и се превърнаха в рев – силен, сърцераздирателен рев.

Стоях там и се опитвах да гледам през бинокъла, а по лицето ми се стичаха сълзи.

Двама от мъжките паднаха на колене и започнаха да копаят с ръце. Вдигна се прах докато изкопаха обла дупка някъде към 1,50 м дълбока, с диаметър 2,50м. Останалите донесоха листа от зелеви палми и покриха с тях дъното на дупката. Другият мъжки, вероятно партньорът и, се протегна, за да вземе детето от ръцете и, а тя се отдръпна и зарида. След няколко минути подаде детето, а мъжкият го взе и го постави на палмовите листа. Отгоре му поставиха още листа, а най-отгоре сложиха един слой с клонки от кедър.

Пръстта беше избутана обратно, а гробът - запълнен. Излишната пръст беше разпределена равномерно наоколо, така че да няма издадена част.

След това от гората излезе друг мъжки с малко дъбово дръвче, около 2 метра. Коренът му изглеждаше много добре, явно беше изкопано с голямо старание.

Засадиха дървото в средата на гроба, а наоколо разпръснаха клони, така че да го прикрият. Когато приключиха не личеше земята да е била разравяна. Изглеждаше така, сякаш дръвчето винаги си е било там.

Тя приседна ридаейки. Един по един, останалите се изгубиха в гората и я оставиха сама с мъката и.

Половинката и я чакаше в края на гората. Тя се изправи бавно, все още ридаеща и отиде при него. Той я хвана за ръка и я поведе към дърветата.

Изчаках около час, за да съм сигурен, че са си тръгнали и отидох да огледам гроба по-отблизо. Ако не знаех, че е там, нямаше начин да го открия.

Сега това дърво е много по-голямо и винаги когато съм там ходя да засвидетелствам уважението си.



https://s13.postimg.org/teafi2axj/image.jpg
Eнох - Историята на един Бигфут
"Лагер до рекичката", област Дъглас, Орегон. Лого на сайта Oregonbigfoot.com
Картинката не е част от книгата



„Бих могъл да те заведа при дървото,” ми каза веднъж Майк по телефона. Тъкмо беше свършил с разказа и гласът му звучеше сподавен в опита му да прикрие неудобството от бликналите сълзи. Беше избухнал в плач докато разказваше. „Но няма да го направя. Ако някой от онези учени-изследователи на Бигфут разбере за него, знаеш какво ще последва, нали?”

Разбира се, че знаех. Щяха да го изкопаят.

Един учен би видял в това възможност да получи доказателство. Но за Майк това си оставаше гробът на едно дете – заслужаващ всичкото уважение, което бихме отдали и на тялото на едно човешко дете, както и на желанието на скърбящата му майка, гробът да остане непокътнат.

И ето ви отново разделителната линия между свидетел и изследовател – линията, която толкова много учени не успяват да проумеят. Свидетелят е точно това - той наблюдава. Майк е бил там, за да наблюдава, а не да се меси. Именно тази ненамеса от негова страна е изиграла ключова роля при спечелването на доверието на съществата, което от своя страна му е позволило да наблюдава всичко, което е видял.

Майк просто е изиграл ролята на добрия съсед. Не е дразнил съседите си, не им се е месил в живота, не се е опитвал да им се бърка в ежедневието. Само наблюдавал от безопасно разстояние, споделял с тях и ги уважавал. И бил последователен в това си поведение. Скоро щях да разбера сама колко важно е последното.

Питате ме защо му вярвах? Защото след годините, прекарани в разпитване на постоянни свидетели, научих, че точно това е ключът към спечелването на доверието и съгласието, нужни ви, за да поддържате взаимоотношения с тези същества.

А защо никой от останалите ми свидетели не е бил споходен от „късмета” на Майк?

Изучавайки този въпрос по-задълбочено открих, че започвам все по-добре да разбирам онази Перфектна Буря от събития, за която Майк непрекъснато твърдеше, че е причина за неговия успех.

Първо, преживяванията на повечето от редовните ми свидетели се бяха случвали в домовете им. С други думи, съществата постепенно се доближаваха до имотите на свидетелите и общуваха с тях в рамките на човешките територии. А не обратното. В случая с Майк, той се беше препънал в задния двор на съществата и за тях оставаше изборът - или да го приемат или да го прогонят на далеч. Но в лицето на Енох той разполагал с посланик и вместо да го пропъдят, те търпели присъствието му. Ето защо той разполагал с перфектната възможност да наблюдава поведението им в естествена среда. Не поведението им на Скунксови Маймуни в присъствието на хора, а поведението им такива каквито са си всеки ден, без да се съобразяват, че наоколо има човек.

Осъзнах също така, че Майк е бил в много специфично състояние на ума към момента, в който е започнал да общува с Енох. След като преживял много силни трагедии в живота си и е понесъл последствията от тях, той вече не изпитвал страх. Спомените и емоционалната болка, които се превърнали в негови лични „демони” и с които много пъти бе споменавал, че се бори, за него били многократно по-силни и страшни от която и да е Скунксова Маймуна.

След като отново ми разказа историята със срещите го попитах какво е онова, което го е карало да се влачи сред дълбоката до врата вода в блато, гъмжащо от алигатори, отровни змии и пиявици, при положение, че е достатъчно наясно с блатата и добре разбира какви опасности го грозят.

„Изобщо не ми пукаше.” Отговори той. „Вече нямах нищо за губене. Надявам се да разбереш, че се намирах в много тъмен момент от живота си. Борех се със собствените си демони. Когато се връщам назад си давам сметка, че извърших някои доста глупави неща, които можеха да ме убият. Но не ми пукаше. Не и тогава. Сега не бих посмял да направя и половината от онези глупости… но вече съм в едно много различно състояние на ума.”

Хрумна ми също така, че уважението проявено от Майк бе неизменно. Той уважавал местообитанията им, „храната”, която му оставяли, както и границите, които определяли.

Но крайното прозрение ме връхлетя по време на един от многото ни телефонни разговори, в които обсъждахме какво е мнението му за филмите, снимките, звуците и свидетелските показания, сред които беше и „Съществото” на Ян Клемент.




Бележка от форум: Употребяваните хартиени издания на "Съществото" на Ян Клемент се продава за $1,225.98. В дигитален формат е $8...
Активен

Per aspera ad astra - Свирепа вяра, смегчена от мъдростта на науката, е ключът!

june1900blog . wordpress . com
Неактивен форум
Hero Member
*****
Публикации: 2926
xaumana@abv.bg

« Отговор #35 -: (Понеделник) 28 Ноември 2016, 22:58 »

17
Уникално прозрение


Помолих Майк да погледне някои неща и да си каже мнението. Изведнъж той пак ми се издразни : „Не съм разбирач”.

„Знам”, казах му аз търпеливо и с усмивка. „Но си имал възможността да наблюдаваш тези момчета повече от всеки друг, когото познавам. Просто от любопитство искам да чуя какво мислиш.”

Отново го помолих да погледне филма на Патерсън/Гимлин и му пратих линка. „Какво ще кажеш?”

„Как така какво ще кажа?” попита той, все още малко нацупено. „Какво ще кажеш ти? Ти си ги виждала. Така ходят Бигфут. Така се движат. Така изглеждат. Знаеш това. Защо хората продължават да си врат носовете наоколо в желанието си да ги снимат. Нали вече са го направили?”

Майк нямаше какво повече да каже за Пати до момента в който не започнах да сътворявам корицата на книгата. Прехвърляхме си един на друг картинки и файлове по мейла. Аз се опитвах да изобразя Енох възможно най-правдиво, а Майк все повече се депресираше.

„Виж, казах ти. Ето така изглежда: главата му е малко издължена – но не като конусовидните глави, които хората рисуват непрекъснато. Понякога, когато козината му е застанала по определен начин, ушите му се подават, или поне връхчетата им. Има големи гъсти вежди, като на Анди Рууни. Очите му са тъмно кафяви – нали си яла близалка Тутси Поп? От онези с шоколада. Като стигнеш до средата и виждаш - пълнежа. Един такъв, каква беше думата…?

„На слоеве?” попитах аз заинтригувана от сравнението.

„Да. На слоеве. Нещо такова.”

Попитах го за зениците.

„Зениците му са същите като нашите. Променят се със светлината, имам предвид големината им. Ако е тъмно, стават големи. Ако светлината е повече, стават малки, но в тези случаи обикновено примижва. Очите му са целите кафеви. Единствените случаи, в които се забелязва бялото, е когато гледа много встрани. Нали знаеш - като погледа на куче. Само че неговият е дълбок.

„Проникващ?” попитах аз.

„Да, особено когато се взира в мен продължително време, както той прави. Като че всеки момент ще ми проговори.”

„Добре” казах аз. „Какво още?”

„Носът му е широк и сплескан, но не е като на горила - с големи ноздри. И има едни малки косъмчета, които стърчат от него. А също и бръчки. Над носа и малко по-надолу. Устата му е широка, а мустаците много гъсти, все едно растат направо от ноздрите му. Покриват горната му устна. Зъбите му са широки и равни. Брадата покрива лицето му чак до ушите, но в горната част оредява. Мустаците се спускат надолу и се смесват с брадата, която завършва с нещо като козя брадичка с дължина 15 см. Козината по челото му е оскъдна и постепенно се преплита с козината по главата.”

Изпращах му рисунка след рисунка, но нито една не приличаше на Енох.

„Добре. Лесно е. Погледни Пати. Виждаш ли козината - по лицето и? Ей такава. Виждаш ли формата на главата? Виждаш ли лицето и носа и? Ей такива. Би могла да му е сестра. Тя е нещото, което най-много прилича на него. И знаеш ли защо? Защото тя е Бигфут.”

Засмях се. Добре му се получи.

После го помолих да погледне снимките на Фрийман.

Пол Фрийман, горски стражар от Щатите забелязал същество близо да Уала Уала, Вашингтон през 1982 г. Това преживяване толкова го впечатлило, че няколко години по-късно напуснал работа и прекарал остатъка от живота си в търсене на Бигфут. Въпреки съмненията за измама, членове от научната общност, включително д-р Гроувър Кранц, д-р Хенър Фаренбах и д-р Джеф Мелдръм обявили отливките от стъпки, направени от Фрийман за съществени улики. Джими Чилкът, експерт по пръстови отпечатъци, който бил изучавал стъпалата и дланите на големи маймуни, анализирал дермалните гънки по отливките и установил, че са несъпоставими с тези на известните примати.

През 1994г Фрийман проследявал група следи близо до Дедъкт Крийк, когато заснел голямо същество с тъмна козина. Докато работех с продуцента Дъг Хаджичек по снимането на Мистериозни срещи през 2003, Дъг ми показа въпросния запис на голям телевизор с висока резолюция. Към края на видеото има кратко появяване на нещо като второ същество, носещо малко дете. Краката и стъпалата на малкото същество се виждаха ясно върху екрана с висока разделителна способност и най-вече глезените. Дъг Хаджичек твърди, че Фрийман никога не е споменавал за детето пред него, а също, че едва ли Фрийман въобще е предполагал, че детето го има на записа. Фрийман почина от усложнения в следствие на диабет през 2003.

Докато Майк гледаше записа (въпреки лошото му качество в Ю Тюб, успях да посоча носеното дете в края на клипа), за което той каза следното: „Ето така изглежда моят Голям Приятел, когато се срещаме в гората, а ето това е начинът, по който се движи. Виж го как поглежда (към Фрийман), после как внимава къде стъпва и после как отново поглежда към него. Те много внимават къде ходят, за да не стъпят накриво и да се наранят. А относно малкото… логично е Мама да отведе своето малко надалеч от опасностите или от някой пич с камера.”

После помолих Майк да разгледа записа от Възпоменателния ден.

ВИДЕО:


Заснет през май 1996 г. от Лори Пейт на един гол хълм до Чопака Лейк в северен Вашингтон, записът от Възпоменателния ден показва едно доста дребно същество, което бяга на открито. То преминава набързо зад един малък хълм и за изненада когато достига да първите дървета от другата страна на откритото място, над рамото му се подава една ръка и сякаш пораства с десетина сантиметра, все едно повдига малко дете на раменете си.

Макар и някои учени да се съмняват в автентичността на записа от Възпоменателния Ден, аз винаги съм смятала, че тези кадри са истински, а и Майк също сметна така. „Трябва единствено да гледаш последните десет секунди, маниера им на придвижване… Виждаш ли как притичва от другата страна на хълма? Нищо не се движи по начина, по който го правят те. Толкова бързо - и уверено.”

После минахме на звуковете от Сиера. В началото на седемдесетте Рон Морхед и Алън Бери пребивавали многократно в ловния лагер на Уорън и Луис Джонсън в планината Сиера, където записали множество случаи на размяна на звуци с цел комуникация между предполагаеми Бигфут същества и хората от лагера.

Има няколко причини, поради които аз лично поддържам достоверността на Записите от Сиера. Познавам Рон Морхед от дълги години и го смятам за изключително благонадежден. Освен това звуците, записани в лагера, много точно наподобяват описанията, дадени от множество свидетели през годините, относно звуците, които самите те са чули.


ЗВУЦИТЕ МОЖЕТЕ ДА ЧУЕТЕ -->> ТУК, първият запис отгоре-надолу


Понеже Майк от дълги години беше близо да съществата, сметнах, че ще може да ми каже дали някога е чувал нещо подобно. Изпратих му по мейла няколко аудио записа и двамата заедно ги чухме на телефона.

Майк започна да се кикоти. „Чуваш ли този характерен звук, който издава тук?” попита ме той.

„Да.”

„Енох прави така непрекъснато. Обикновено седи до мен в лагера, яде и разговорът ни протича по следния начин:

„Как си днес, приятелче?”

„ Блърг ръгл блъг.”

„Наистина ли? Че защо така?”

„Брага блех ръглрул.”

„Тя така ли направи? А ти какво и каза?”

„Агаръг благ блага ракг мрк.”

„Надявам се, че си я скастрил.”

Разсмях се. Имитацията, която правеше Майк на Звуците от Сиера беше удивително точна.

„Нещо като да седиш и да разговаряш с кучето си или подобно. Приказваш глупости, а то ти отговаря с някакви звуци. Макар че в много случаи когато общуват помежду си, все едно чуваш езика на местните Индианци. Гледала ли си някой от старите уестърни, в които индианците разговарят на техния си език? Напомня ми точно на това.”

Продължихме да слушаме записите, които му бях изпратила и той спря на номер 9. Точно този запис винаги ме е интересувал особено, защото звуците са по-отчетливи и в по-голяма степен наподобяват език, отколкото бращолевене.

„Ето,” каза Майк, „Чуваш ли това?”

Това беше една конкретна част от записа, в която съществото сякаш издаваше команди с властен тон. От другата страна на линията настъпи тишина.

Онова, което последва ме изненада.

„Да му се не види,” почти излая Майк с неистов смях.

„Какво?”, попитах аз.

„Да му се не види!” повтори той.

„Какво?”

Той издиша шумно. Звучеше разгневен. „Това е доста странно…”

Тишина. И последва поредната обяснителна метафора на Майк. „Понякога, както си стоя на работа чувам как мексиканците си говорят на испански. Аз не говоря испански, но схващам за какво става въпрос без дори да си давам сметка за това, като на всичкото отгоре вмъквам по нещо в разговора.” След това изрече колебливо, „Мисля, че разбрах какво каза той току що.”

Сега беше мой ред да се умълча.

„И какво каза?”

Виждах колко му е трудно да го каже. „Ами, …стори ми се, че е ядосан. Мъжете го имитират, повтарят онова, което казва той, все едно е някаква игра, само че той крещи от гняв, понеже мъжете стоят между него… и нещо, което му е много важно.”

Не знаех какво да кажа.

Колкото и странно да е съвпадението (макар, че с увеличаване броя на годините, прекарани на тази планета, все по-малко вярвам в съвпадения), седмица по-късно имах възможността да разговарям по телефона за пръв път с Дейв Джонсън, синът на човека, който притежаваше ловния лагер.

Спомних си какво беше казал Майк по време на двучасовия ни разговор и зададох на Дейв един уж невинен, но много важен въпрос.

„Сещаш ли се как на запис номер 9 Големият приятел крещи нещо наподобяващо думи? Какво се случваше по това време в лагера?”

Отговорът на Дейв беше: „Момчетата смятаха, че един от младите е преминал от другата страна на лагера и че стоят между него и останалите.


* * * * *



Бележка от форум: По повод това:

Цитат
Нищо не се движи по начина, по който го правят те. Толкова бързо - и уверено.

Може би някои от вас биха искали да прочетат книгата "Планетата Ярга" -> линк PDF, в която се описва контакта на един богат бизнесмен с извънземни посетители, идващи от планетата Ярга. Те са хуманоидни бозайници с черти на копитни животни. В разказа си, публикуван на книга за първи път през 1969г в Холандия, Стефан Денаерде (което е псевдоним, за да не урони репутацията си на уважаван човек) описва извънземните хуманоидни посетители като излъчващи голяма телесна сила, много отривисти, непоколебими и резки движения, много уверени, без никога да правят излишно движение, въртящи повече главите и погледите си, вместо да мърдат телата си.

http://www.galactic-server.com/rune/iargamancolor2.jpg
Eнох - Историята на един Бигфут
http://www.galactic-server.com/rune/iargamancolor.jpg
Eнох - Историята на един Бигфут

Активен

Per aspera ad astra - Свирепа вяра, смегчена от мъдростта на науката, е ключът!

june1900blog . wordpress . com
Неактивен форум
Hero Member
*****
Публикации: 2926
xaumana@abv.bg

« Отговор #36 -: (Вторник) 29 Ноември 2016, 01:01 »

Майк ми помагаше неимоверно много да подреждам парченцата от пъзела едно по едно. Парченца, които хващаха прах на бюрото ми от години; парченца, които ме интригуваха, но досега не попадаха в правилния контекст.

Колкото повече научавах от разказа на Майк - толкова повече си припомнях един подобен разказ, който бях чула години преди това. Една малка книга, „Съществото: Личните ми преживявания с Бигфут” от Ян Клемент. Книгата беше публикувана под псевдоним и личността на автора никога не стана известна.

Книгата разказва за предполагаемо истинската история за срещите на автора със същество, подобно на Саскуоч, с което той се сприятелил някъде в югозападна Пенсилвания, където живеел в отдалечена горска колиба. Понеже бил изритан от жена си заради „изневяра”, Клемент започнал да пребивава в колибата сам.

За първи път Клемент видял съществото през един августовски следобед. Тъкмо бил привършил с копаенето на малко езерце и се оттеглил на верандата да изпие една бира. Съществото било приклекнало наблизо и се втурнало в храстите веднага щом Клемент го видял.

Скоро обаче, той успял да примами съществото с храна и имал възможност да го проучи подробно в доста ситуации.

Заради размера му, нарекъл съществото „Конг”.

След това в книгата се описват външният вид и навиците на съществото, контактите на автора с него, последващата смърт и заравянето на Конг на тайно място.

Когато прочетох книгата за първи път не знаех какво да мисля за нея. Описанието на Клемент за съществото го определяше като бавно, дори малко глупаво и - честно казано - не повярвах много в него, понеже звучеше сякаш описва животно. Не се припокриваше с докладите на други редовни свидетели, които приписваха на Саскуоч характеристики на по-интелигентно, подобно на човек същество.

Когато обаче, Майк започна да споделя с мен подробности от срещите си с Енох, бях изумена колко много си приличаха те с подробностите разказани от Клемент. Външният вид, навиците на хранене, поведението, дори условията на живот, притесненията за безопасността на съществото и последвалите трудности по запазване на преживяванията в тайна. Приликите бяха поразителни...

А един телефонен разговор, проведен от мен с Джон Томикел, издаделя, придаде дори повече достоверност на историята на Клемент. Обадих му се, за да поискам съгласието му да цитирам книгата му тук и това, което последва бе един доста дълъг и приятен разговор.

Попитах Томикел дали познава лично автора. Каза, че да. Когато го попитах какво мисли за книгата, отговорът му беше искрен. Сподели, че смята „Клемент” е предразположен към науката човек, на когото може да се вярва, но че гледа на книгата със смесени чувства. Когато го попитах защо, отговори, че не е заради личността на Клемент, а защото самият той не е наясно дали вярва в Бигфут.

Когато го попитах дали Клемент някога е проявявал интерес към нещо друго „странно” или е писал други книги на подобна тема, отговорът беше: „Не. Написал е други три книги, всичките научни - по въпросите на горите, животните в блатата, природата…” Освен това, когато го попитах кой държи правата над книгата, обясни, че това е неговата компания. Така е от момента на публикуване на книгата. Той бил платил на Клемент 300 долара при предаването на книгата, най-вече за да покрие разходите му по пътуването и хонорара за машинопис.

„Значи не го е направил за пари?”

„Не.” отвърна Томикел. „Никога не е изкарал и десет цента от това, като изключим 300-те долара, които му дадох.”

„Със сигурност не го е направил и за известност…”

Томикел се разсмя „Анонимна известност ли? Не.”

„Хм.” казах аз. Най-накрая откривах повече потвърждение за достоверността на книгата.

„ Знаеш ли,” продължи Томикел, „Качихме се в колибата му скоро след като изгоря.”

„Значи наистина е имало колиба?”

„Ами, да” отвърна той.

Попитах Майк дали някога е чувал за тази книга. Не беше.

Копирах текста на книгата от източник в интернет и го публикувах в нашия общ документ, така че да може да я прочете и да си води бележки. Коментарите му, написани спонтанно в удебелен червен шрифт в края на параграфите, навеждаха на размисли.


"Съществото: Лични преживявания с Бигфут", от Ян Клемент
Картинката не е част от книгата


Например, Клемент беше написал: „Знаех, че нищожното количество храна, което му носех, не може да е достатъчно за същество с толкова голямо тяло, затова хранителният му режим ме озадачаваше, но отчасти можеше да бъде обяснен от случката, която ще разкажа. Ще напиша това сега, макар че се случи доста по-късно във времето. Беше вечер и Конг и аз седяхме пред верандата и се взирахме един в друг, когато един млад елен се появи отстрани на колибата. За първи път виждах елен в имота си.Той ни забеляза и се стрелна нагоре към върха на хълма. Конг скочи на крака и се втурна след него като светкавица. Беше развил зашеметяваща скорост, към момента, в който достигна елена, отдалечил се на не повече от 30 метра. Хвана го с ръцете си и го тръшна на земята, убивайки го моментално, предполагам. Вместо да се върне при мен обаче, хвана елена под мишница и се запромъква към храстите. Не го видях отново цели пет дни.

На това Майк беше отговорил следното: „[Така е било] понеже се е превърнал в източник на храна и когато еленът е дал на Големия Приятел всичко, от което се е нуждаелq за да оцелее, [той] на свой ред вече не се е нуждаел от човека. Виждал съм го… ако не им носим храна, не биха се доближавали толкова до нас. Нямат време да завързват контакти и да дърдорят празни приказки. Ако ти не го нахраниш, той сам ще се нахрани.”


http://orig09.deviantart.net/dfcb/f/2015/069/d/e/bigfoot_vs_deer_by_littlewing2-d8l6fww.jpg
Eнох - Историята на един Бигфут
Картинката не е част от книгата


Струваше ми се, че по някои въпроси Майк не беше съгласен с Клемент. По отношение на комуникацията си със съществото Клемент беше написал:„За три седмици го научих на някои команди, от които имахме нужда. Научих го да седи на едно място, като правех заплашителни жестове с ръце и го държах, произнасяйки думата отново и отново. В най-ранните етапи на обучението го обгръщах с ръце и го притисках надолу като казвах: Седни! Седни! И той най-накрая схвана. Опитах се да го поощрявам с ябълки, но той като че ли не правеше връзка между ябълките и изпълнението на командата. Стараех се да използвам думата СЕДНИ като разпервах  пръстите на ръката си с дланта надолу.

Майк беше написал: „Можеш и така да направиш, но аз разбрах, че ще постигнеш повече на принципа на „сляпото подражание”. Ако жестикулираш достатъчно дълго и упорито, той ще започне да разбира какво искаш, но ще отнеме доста време. Повтарям, прави нещото отново и отново и някой ден и той ще го направи. Като в нощта, когато хвана онзи, който ме преследваше, за да го накара да ме остави на мира - тогава докосна гърдите си, протегна ръката си към мен и си тръгна.”

Но по други въпроси Майк се съгласяваше. [Конг] сякаш не разбираше значението на ДА и ОК, понеже не му се налагаше да иска разрешение. В природата съществата взимат каквото си поискат или пожелаят и онова, което ги спира е само по-висша сила или по- добра логика. Ето защо не му беше нужно да ме пита дали може да изяде една ябълка. Ако държеше ябълка в ръката си и искаше да я изяде, изяждаше я. Ако му вземех някоя ябълка и той си я поискаше обратно, не можех да направя нищо, за да му попреча да си я върне. На което Майк беше коментирал: „Не бих могъл да го кажа по-добре. Той прави каквото си поиска, когато си поиска. „Не” или „ Може ли да…?” не присъстват в речника му.”





Намирах за доста интересно, че както Майк, така и Клемент разказваха, че съществото стои загледано за дълги периоди от време.

Клемент беше написал: „През дългите часове прекарани във взиране един в друг, не забелязах някакъв умисъл от негова страна. Той сякаш предугаждаше, че ще ми хрумне или ще направя нещо, за да му дам нещо. На мен не ми се струва странно, че седим и се гледаме един друг с часове. Най-дългият период, през който сме го правили, вероятно е два часа и половина. Не искам да останете с впечатлението, че това се е превърнало в нещо като маратон с някакво убийствено зяпане. Обикновено го изучавах около половин час и после си свършвах някоя работа из колибата и когато се връщах при Конг, той беше готов за поредната половинчасова доза взиране. Търпението му беше забележително. Тези сесии сякаш го вкарваха в хипнотичен транс, но само да мръднех и магията се разваляше, а той се размърдваше. Докато е в състояние на взиране, изглежда като  обездвижен, но понякога внезапно помръдва и разваля магията.

Отговорът на Майк на това: „[Енох и аз правим същото непрекъснато]. Сякаш се вглежда в душата ти, без да помръдне с часове. Понякога се чудя дали не спи с отворени очи. Това е нещо като транс, в който изпада или може би е фаза на съня, през която минаваме преди да заспим. Мисля че при хората имаше три фази на съня… защо не и при тях?”

Клемент спомена, че миризмата на потта му е онова, което е привлякло Конг за първи път. Майк изкоментира: „Когато ходя сред горите, не се къпя както трябва в продължение на дни, дори седмици. Не искам по мен да има неестествени миризми, защото когато скоча в реката и се измия, Големият Приятел не се приближава много до мен. Ето защо казвам на хората да не носят със себе си неща, които миришат. Дори дрехите си не пера със сапун, а само с гореща вода. Мия си краката, разбира се, за да не хвана гъбички, а също и слабините, за да не получа обрив, но сапун не използвам, нито пък нещо друго. Когато си в гората трябва да миришеш възможно най-естествено, без значение колко неприятна става миризмата.”

Когато Клемент написа, че Конг не харесва цитруси (тази малка подробност ми бе припомнила и въпросната книга първоначално, понеже Майк също бе споменал за това в един от многото на разговори), Майк ми каза: „Цитрусите ги яде само ако няма нищо друго за ядене, като при това гримасничи все едно му е супер кисело или тръпчиво. Много по-добре е когато цитрусът се бели, понеже в корите има много киселина, която според мен му изгаря устата. Поне с моята става така.”

Майк беше съгласен с Клемент, че съществата са много добри и в неоставянето на следи. Клемент твърди: „Бигфут не се показват в дъждовни дни или когато земята е мека и влажна…” На което Майк отговаря: „Когато земята е мека и влажна, той върви встрани от пътеките и дори ги прескача, когато трябва да премине от другата им страна. Ако на близо има хора, пак стои далеч от пътеките.”






Но вероятно най-интересната прилика беше свързана с подобния начин, по който се чувстваха относно възможността за предателството към съществото, с което всеки от тях се беше сприятелил: „Мислил съм по въпроса да разкрия Конг и какво би се случило с него и с нашите отношения след това. Не можех да го пазя за себе си още дълго, но и ненавиждах мисълта да го изложа на показ в един свят, който не му харесва. Спомням си, че чувството беше все едно да загърбя стар и обичан приятел, макар че към онзи момент познавах Конг от едва шест седмици.”

Майк също споделяше подобни размисли. „Точно така се чувствам и аз. Както казах - как е възможно да извършиш подобно предателство? Все едно да хвърлиш малко дете на лъвовете. Ще го разкъсат на парчета без да оставят и следа от него. Какво право имам аз да извърша това? И как бих могъл да продължа живота си оттук нататък след такава измяна. А представяш ли си как ще се почувства той, ако го предаде някой, на когото вярва? Постави се на негово място и помисли за това.”

С Майк обсъждахме книгата по време на следващия си телефонен разговор. Попитах го дали на база на личния си опит смята, че историята, описана в нея се отнася до действителни събития. Отговорът му ме изненада: „ Да, мисля, че е вярно. Не съм съгласен с всичко, което казва, като например, че ако не се къпеш, ще привличаш съществото. Когато ходя в блатото не използвам почистващи препарати, дезодоранти или нещо друго с неестествена миризма. Измивам се с вода и оставям естествената ми телесна миризма да се прояви. Само че, този човек споменава, че съществото Конг се е появило след като самият той цял ден е копал и е бил изпотен. Не мисля, че това е причината.”

Майк спря по средата на размишленията си и направи едно отклонение. Зададе ми въпрос, както много често прави, подобно на някой търпелив учител, който иска да накара учениците си да го разберат. „След като е копал цял ден и е приключил какво е направил? Влязъл вътре, взел си бира и излязъл на верандата. На следващия ден, когато бил свършил с копането, какво е направил? Влязъл вътре, взел си бира и седнал на верандата. Правил е същото нещо отново и отново и мисля, че точно това е привлякло Конг.”

„Защото е предсказуем,” измърморих аз, осъзнавайки думите на Майк като прозрение – най- накрая ученикът бе успял да разбере учителя си.

„Точно така. Обичат да знаят какво ще направиш…”

„...Защото това им позволява да държат нещата под контрол!” довърших аз набързо изречението.

„Схвана.” Майк изглеждаше доволен. „Става въпрос именно за повторението. Не е достатъчно просто да отидеш там навън и да правиш каквото си имаш за правене. Трябва всеки път да правиш едно и също нещо. Те си седят и те наблюдават. И когато разберат, че правиш нещо и че това е всичко, което ще направиш… тогава се чувстват достатъчно сигурни да се покажат.”

От години обяснявам на изследователите, че е нужно да отидат сред горите и блатата и просто да се държат като човешки същества, вместо да се промъкват в тях като главорези, облечени в камуфлажни дрехи. Винаги съм наблягала върху необходимостта да се държат по начин, който подбужда любопитство, но същевременно не носи заплаха. Да излизат навън в тъмното - тогава, когато съществата се чувстват най-сигурни. Мислех си, че е достатъчно, че бях успяла да схвана колко е важно да ги оставя да контролират ситуацията, но бях пропуснала едно парченце от пъзела.

Повторяемостта.

Вече разбирах. Ставаше въпрос за повторяемост, търпението нужно да седиш на някой дънер или да се мотаеш из лагера и да вършиш едни и същи неща всеки ден, като се държиш предсказуемо. Това би накарало тези същества да се почувстват достатъчно сигурни, че да те доближат.

Формулата беше проста.

Повторяемостта е равносилна на предсказуемост. Предсказуемостта е равносилна на контрол. Контролът е равносилен на доверие.

Замислих се за момент. „Никак не е чудно, че изследователите не са имали късмет до сега” казах аз. „Повечето от нас сме „на фронта” през почивните дни и не разполагаме с възможността да прекарваме толкова време сред горите и блатата. И когато накрая сме там, си мислим, че трябва да бързаме. Главите ни са пълни с каквото сме си наумили че трябва да направим, каквото си мислим, че искаме да постигнем. Поведението ни се определя от въпросните намерения и така насилваме нещата да се случат.”

В онзи момент ми се изясни и нещо друго. Тези същества се показваха на редовни свидетели, които са ги виждали периодично из имотите си, защото най-вероятно са наблюдавали въпросните свидетели от дълго време. Саскуоч са ги наблюдавали, опознали са поведението им и техните навици. Свидетелите са били предсказуеми.

Спомних си за Джейн Гудол, Даян Фоси. Тяхното присъствие в горите винаги се свеждаше до едно и също нещо. Седяха си кротко. Наблюдаваха. Чакаха. Ежедневно. Тяхното поведение също беше предсказуемо.






Но според Майк тези същества не бяха просто примати. Върнах разговора назад към онази част от книгата на Клемент, която ме беше притеснила.

„Само за мен ли се отнася,” попитах аз, „или и Конг наистина е бил много тъп?”

„Имаш предвид умствено изостанал ли?” Майк замълча за момент. „По- скоро мисля, че беше болен” каза след това тихо. „Струва ми се, че е било нещо нелечимо. Поне на мен така ми прозвуча.” Замислих се по този въпрос и открих логиката. Клемент беше споменал за здравословните проблеми на Конг, а в края на книгата го откриваше мъртъв.

Докато наближавах края на „Съществото”, макар и между разказите на Майк и Клемент да имаше много прилики, се изумих от различния начин, по който двамата мъже подхождаха към темата. Клемент твърдеше, че се уповава на науката и му личеше. Повечето от написаното от него за Конг беше суховато и аналитично. Написаното от Майк беше свободно и информативно. Замислих се отново как свидетелите интерпретират собствените си преживявания през призмата на разбиранията си за света и как това може да „оцвети” не само начина, по който даден свидетел разказва за тези преживявания, но и самите преживявания. С други думи, Клемент не можел да се лиши от преживяванията си с Конг от гледната точка на учен. От своя страна Майк подходил към Енох като към приятел. И най-вероятно това обяснява огромните различия в степента, до която са достигнали отношенията между двамата мъже и техните същества. А именно, различието породено от разума и чувствата.

Разликата между умът и сърцето.




Коментарите на Майк в края на разказа на Клемент бяха красноречиви:

Гладът, самотата, копнежът за приятелство, нуждата да се чувстваш сигурен и обичан могат да съберат на едно място две противоположни неща, всяко взимащо от другото каквото му е нужно за да оцелее, и така да създадат връзка, която да трае цял живот. Връзка, която се простира отвъд любовта или приятелството. Да отдадеш себе си. Да се довериш. Връзка, която разчупва оковите, които при други обстоятелства биха ги разделили. Колкото и различни да са тези две неща, някъде дълбоко вътре те са едно. Започват да се разбират и да си вярват, а това, приятелко, се случва само веднъж в живота, даже в повечето случаи никога. Как се предава доверие като това? Как да сложиш етикет с цена на приятелство, което надминава всичко останало?

Това ме тревожи, но и ми предоставя време за размисъл върху последните десет години от живота ми. Разбирам как се е чувствал и защо е постъпвал по начина, по който го е правел. Разбирам също много от нещата, които аз извърших в тази история. Това е товар, който носиш сам. И сам е единственият начин, по който можеш да го сториш. Отказах се от голяма част от живота си заради това и платих висока цена за знанието, което придобих.

Вярвам, че този разказ е истина и се чувствам по същия начин, по който и той. Историята става твой живот и ти отнема много, като заменя отнетото с познание, което не можеш да споделиш. Откъснах се от хората и от живота заради това. Да пазиш подобна тайна и да живееш таен живот, за който никой не знае, отнема много от теб. Усвояваш изкуството на заблудата и се научаваш да избягваш хора, които могат да те разкрият. Лъжеш семейството и приятелите си за нещата, с които се занимаваш и някъде по пътя спираш да уважаваш себе си.

Не ме разбирай погрешно: Не бих заменил приятелството и доверието му за нищо на свта. Просто ми се иска да не беше на тази цена. Гледам напред в бъдещето и се чудя какво ще се случи с мен и с него. Мисля, че той е точно там, където иска да бъде и през повечето от времето е толкова щастлив, колкото може да бъде един Голям Приятел. А аз от друга страна? Аз не съм щастлив и не съм там, където ми се иска да бъда, като от деня, в който отворих кутията на Пандора, става все по зле. Ще ми се това да отмине и да ме остави да си живея живота.

Когато твоят Голям Приятел те намери, едва тогава ще разбереш какво имаш в сърцето си и какъв човек си всъщност. Мисля, че повечето хора ще установят с изненада, че въобще не познават себе си. Човек се смирява, когато осъзнае, че държи съществуването на цял един вид в ръцете си и един погрешен ход би могъл да доведе до неговото унищожение. Аз съм парализиран и се чудя какво да направя. Страхувам се, че ако изляза и разкажа какво зная, това ще е началото на техния край. Просто ми се иска хората да ги оставят на мира и да им позволят сами да решават какво и кого искат в живота си.

Тази книга , [Съществото], трябва да се превърне в Библия за изследователите на Бигфут. Те трябва да я изучат и да се опитат да проумеят защо е по-важно Бигфут да не бъдат открити. А може би трябва да ти се случи едно от тях в живота, за да разбереш напълно какво се е опитал да ни каже Клемент и защо накрая е постъпил по онзи конкретен начин. Смятам, че всеки, който е имал продължителни контакти с тези същества неизбежно осъзнава, че никога не би могъл да ги издаде.

Вярвам, че връзката става твърде силна и че искат да ги защитят, а не да ги използват… ето защо никой никога не проговаря.

Ако някое бъде хванато или убито, това се случва от някой, който търси единствено славата, че е човекът, открил Бигфут. Макар че те вече са били откривани много пъти. Някои ги наричат приятели и това са онези, които разбират истински. Това са онези, които не биха предали доверието, не биха разрушили връзката, която имат и точно това е основната причина, поради която остават в сянка.

Мисля, че старата поговорка „Който не го познава, той не го обича” е напълно валидна. Щом веднъж стане част от живота ти, започваш да го разбираш и да виждаш човека в звяра.

Ако някога го погледнеш в очите, ти също ще разбереш. И с това ще поемеш товара на тайна, която никога не ще можеш да разкриеш, понеже онова, което е тайна за мен, е живот за тях.


Активен

Per aspera ad astra - Свирепа вяра, смегчена от мъдростта на науката, е ключът!

june1900blog . wordpress . com
Неактивен sfomato
Jr. Member
**
Публикации: 63

« Отговор #37 -: Вчера в 00:09 »

В кратце бих споделила,че този хуманоид и наречен Бигфут е онзи примат от който "Боговете" са взели и правили въпросният генетичен експеримент..от тях и до днес може би са оцелели
Активен
Неактивен Psyhea
Hero Member
*****
Публикации: 2720
Дата на регистрация 2012-12-12!

« Отговор #38 -: Вчера в 06:27 »

В кратце бих споделила,че този хуманоид и наречен Бигфут е онзи примат от който "Боговете" са взели и правили въпросният генетичен експеримент..от тях и до днес може би са оцелели
Това не е място за коментари,за Бога,това е превод на онлайн книга.Нека уважаваме труда на този който превежда и не мажем тук!Има си тема за Бигфут.

http://xcombg.net/index.php?topic=2159.0


Страшко,тези два поста,моя и горния,да ги заметеш обезателно!
Активен
Неактивен sfomato
Jr. Member
**
Публикации: 63

« Отговор #39 -: Вчера в 12:10 »

В кратце бих споделила,че този хуманоид и наречен Бигфут е онзи примат от който "Боговете" са взели и правили въпросният генетичен експеримент..от тях и до днес може би са оцелели
Това не е място за коментари,за Бога,това е превод на онлайн книга.Нека уважаваме труда на този който превежда и не мажем тук!Има си тема за Бигфут.

http://xcombg.net/index.php?topic=2159.0


Страшко,тези два поста,моя и горния,да ги заметеш обезателно!


Форумите са точно място за коментарии,диалози и спорове разбира се и наистина по теми!Блудкажа идва именно от недомислени подмятания и указания,като вашия съфорумнико ....Psyhea
Активен
Неактивен Psyhea
Hero Member
*****
Публикации: 2720
Дата на регистрация 2012-12-12!

« Отговор #40 -: Вчера в 13:03 »

В кратце бих споделила,че този хуманоид и наречен Бигфут е онзи примат от който "Боговете" са взели и правили въпросният генетичен експеримент..от тях и до днес може би са оцелели
Това не е място за коментари,за Бога,това е превод на онлайн книга.Нека уважаваме труда на този който превежда и не мажем тук!Има си тема за Бигфут.

http://xcombg.net/index.php?topic=2159.0


Страшко,тези два поста,моя и горния,да ги заметеш обезателно!


Форумите са точно място за коментарии,диалози и спорове разбира се и наистина по теми!Блудкажа идва именно от недомислени подмятания и указания,като вашия съфорумнико ....Psyhea


Оф,аре у лево..
Форумите(или поне не този!!!) не са кенефи,и би трябвало да се съобразяваме с естеството на темите!
Има си тема за Бигфут и обсъждането му във всякакъв контекст.
Това не е обикновена  тема за обсъждане на Бигфут, това е превод на книга.Т.е.след като всичко бъде завършено,това ще бъде една онлайн книга.Правиш ли разликата между тема и книга?
Приятно ли е да четеш една книга,и в един момент някой да те прекъсва с некви си тъпизми?!?
Или ти е сложно да разбереш?

Дори в кенефа не можеш да сереш където ти падне,а го правиш в тоалетната чиния!

п.п.Форуме,докладвай ги тези постове като спам,Страшко да зачисти,че на мен не ми разрешава системата..Не можело видиш ли да докладваме собствените си постове.. Huh?



Активен
Неактивен форум
Hero Member
*****
Публикации: 2926
xaumana@abv.bg

« Отговор #41 -: Вчера в 14:55 »

Глава 18
Опипване на почвата


Четейки разказите на свидетели, получени по мейла и разговаряйки с тях към онзи момент открих, че бях започнала да гледам на срещите с други очи – повече от перспективата на наблюдаваното съществото, отколкото на очевидеца. Бавно, но сигурно, гледната ми точка се променяше. Това обаче, си имаше и лошата страна: изведнъж се оказа, че срещам затруднения да върша нещата, които винаги съм правила. Вече просто не можех да говоря за Бигфут. Не можех да споделям каквото бях научила.

Най-накрая, много колебливо, попитах Майк дали ще ми позволи да включа разказите му в книга, като обещая да не разкривам самоличността и местонахождението му.

Не се сещах за друг начин, по който да въведа в същността на нещата всички онези, които седяха и очакваха поредната блог публикация, поредната новина в сайта. Как можех да споделя размишленията си по темата в моментa, в който бях направила толкова огромна крачка, при положение, че не можех да споделя причината за това?

Майк се съгласи за книгата. „Трябва да си наясно, Оутъм, че няма да ти дам никакво доказателство, което да можеш да публикуваш. Не мога да причиня това на Енох.”

Наясно бях. И двамата бяхме стигнали до заключението, че няма начин да докажем съществуването на Бигфут и в същото време да успеем да го предпазим.

И все пак бях в безизходица. Не виждах друг изход. Трябваше да вмъкна това в цялата история, за да продължа напред. Сега аз бях тази, която искаше да свали товара от плещите си. И не смятах, че ако го напиша в блога парче по парче, ще дам добра представа за ситуацията. Хората щяха да прочетат едната публикация, но не и другата и така щяха напълно да пропуснат фрагмент от цялата картина. А именно цялата картина бе оформила моите представи и тя се състоеше от преживяванията на Майк, начина по който ги разказваше и нашите взаимоотношения.

Започнах да пиша. Когато спрях , за да си поема глътка въздух, се замислих сериозно за начина, по който щеше да се приеме книгата от изследователската общност и от читателите. Как щяха да реагират колегите ми, ако публикувах историята на Майк? Дали щяха да я оценят по същия начин, по който и аз? Или само като забавен разказ? Понеже Майк държеше да остане анонимен, дали щях сама да успея да покажа колко важни и истински смятам, че са неговите преживявания. Дали щяха да приемат историята „на доверие” без да искат „доказателство”?

Необичайните твърдения изискват необичайни доказателства…

Този израз, цитиран самодоволно от „сериозните” изследователи, нетърпящи нищо освен солидни веществени доказателства, заседна в ума ми като досадна мелодия.

Тъй като познавах добре изследователската ни общност, бях пределно наясно, че ще разбуня пожар от критики за това, че публикувам разказа на Майк, знаейки много добре че няма как да го помоля - че не бих го помолила - да осигури доказателствени материали, които няма желание да предостави. Как щях да обясня на хората, че Майк не иска да говори за тези неща, защото смята, че ще предаде доверието на близък приятел? Дали щяха да разберат, че той не просто беше контактувал от близо със Скунксова Маймуна множество пъти, но и беше изградил връзка с това същество, която неотклонно го караше да чувства отговорност да го защитава и че ако предоставя снимки или друг веществен материал, това би било равнозначно на използване. Щяха да вдигат врява за доказателства, които той не би им дал. Дали щяха да разберат - и да повярват - в разликата между би могъл и не би им дал.

Първото нещо, което трябваше да премисля беше дали сред читателите има достатъчно хора, за които книгата би била полезна, така че това да оправдае саможертвата, която правя с публикуването и. Дали бях достатъчно дълго в тези среди, дали си бях спечелила достатъчно доверие, така че хората да разчитат на моята преценка и да възпрат собствените си съмнения преди да са се запознали с нея.

Смятах, че да, но не бях сигурна. Стоях си тук с месеци и чувството на безпомощност се усилваше, все едно ми бяха споделили тайната на Вселената. Майк дори ми беше казал, че ако искам мога да я кажа и на останалите… стига да ми стиска. А дали щяха да ми повярват или не, беше съвсем друг въпрос.

Беше дошъл моментът да опипам почвата.

В блога си публикувах следното:




19 януари 2010

Иска ми се да можех да ви обясня какво става в момента.

Преди няколко месеца се случи нещо, което промени живота ми, както и начина, по който гледам на този феномен. Това оказа огромно въздействие върху мен и все още не знам по кой път да поема. Тъй като всички вие сте с мен от самото начало на този блог, а някои от вас -съмишленици и приятели - са до мен дори от преди това, изпитвам нуждата да се обърна към вас и да ви помоля за подкрепа.

Извинявам се предварително, ако това ви се струва прекалено недостатъчно. Към момента не мога да ви дам повече информация.

Смятам, че за последните два месеца научих повече за съществата, отколкото за предходните двайсет години, прекарани в изучаването им. Въпросът е: И сега какво? Какво да правя с тази информация? Тънката граница между познанието и закрилата вече е призрачно изтъняла, а аз съм на път да я прекрача.

Нека ви предложа следния вариант и да ви задам един въпрос. Или пък няколко. И не са реторични. Наистина бих искала да чуя вашето мнение.

Има хора сред изследователската ни общност, които обвързват предоставянето на доказателства с подсигуряването на защита. Всъщност, самата аз написах в блога цяла поредица по темата преди известно време. Заключението, до което стигнах след дълги размишления (меко казано), а именно, че ако докажем, че съществата ги има, то ще принудим властите да поемат нещата в свои ръце - нещо, от което аз не виждам да произтече нещо хубаво. Първо, ще искат да ги изучат (финансирането ще е основният проблем и е много по-вероятно правителството да няма желание да признае тяхното съществуване, понеже в момента си имат други проекти за финансиране). След като ги изучат, ще искат да си хванат едно. Ако първо си хванат мъжко, после ще поискат женско или пък обратното. Дали ще ги затворят в зоологическата градина? Не знам, но и нямам намерение да рискувам с подобна възможност.

Никога не съм се посвещавала да доказвам съществуването на Бигфут. Целта ми е и винаги е била да вниквам с разбиране и да образовам. Да придавам достоверност на разказаното от свидетели, на които се присмиват и да ги успокоя. Да предоставя подкрепа на онези, които също като мен са станали свидетели на нещо необяснимо, което искат да проумеят. И да защитя конкретните същества, които изучавам.

Въпросът със защитата е малко смешен. От кого, в края на краищата, трябва да пазим Бигфут, като изключим онези, които са вманиачени по доказването им и за целта искат да застрелят някое от тях? Все пак никой друг не ходи на лов специално за тези същества. Въпреки че много хора изтъкват аргумента - „трябва да убием някое, за да докажем, че съществуват и така да им осигурим защита”, лично аз винаги съм смятала, че тези жалки опити за проява на алтруизъм не са нищо повече от грубо завоалирана жажда за кръв, която се преглъща по-лесно посредством замаскирането и с политически - коректни намерения.

Повечето от вас - почти всички всъщност, съдейки по това, което имам като информация - са просто любопитни, точно като мен. Какви са тези същества, които наричаме Бигфут? Как изглеждат? Как се държат? На „човешко същество” ли са подобни или на „животно”?

И ето ви сега загадката:

Ако смятам, че мога да ви дам отговорите на тези въпроси, вие бихте ли искали да го направя?

Ако съм в състояние да ви предложа подробни наблюдения, които ще ви ги демонстрират, дали ще искате да ги чуете?

Сега… преди да ми отговорите имайте предвид следното възражение.

Дали все още бихте искали въпросната информация, ако знаете, че аз НЯМА да ви дам нищо, което да се зачете като „доказателство”, понеже се страхувам от това, което ще последва, ако го направя? Дали бихте ми позволили да удовлетворя любопитството ви, като в същото време предпазвам обекта на вашия интерес?

Дали ще ми позволите да прекрача тънката линия и да предоставя информацията такава, каквато е или ще искате главата на съществото на тепсия, само за да може правителството да ни каже онова, което вече знаем?

Пишете ми какво мислите.

[Добавено в последствие: Моля да бъда добре разбрана, понеже получавам противоречиви отзиви. НЯМА ДА ПРЕДОСТАВЯ НИКАКВИ ВЕЩЕСТВЕНИ ДОКАЗАТЕЛСТВА. Единствено подробните наблюдения на конкретен свидетел.]






Обратната кореспонденция направо ни заля. Същия ден получих стотици мейли. От тях само два критикуваха предоставянето на непотвърдена и неподкрепена с доказателства информация. Повечето от читателите вече вярваха в съществата и искаха просто да ги разберат.

Споделих голяма част от писмата с Майк и той нещо се отдръпна. Досега, единственият му досег с Бигфут обществото бяха няколкото сайта, които бе посещавал и определени канали в YouTube, в които бе видял как разни изследователи подхождат към нещата по грешния начин, а после се тупаха един друг по раменете, че са потърсили и намерили доказателства, макар че последните се състояха единствено от извити или счупени клони или записи на „почукване по дървета.” Всъщност Майк веднъж ми се нахвърли в едно писмо, изразявайки разочарованието си от Бигфут общността:



Какво, по дяволите, им става на всички Бигфут изследователи?

Да ви задам един въпрос: Щом никой никога не е виждал Бигфут да почукват по дърветата, откъде са толкова сигурни, че го правят? Никой не е ставал свидетел на това, но всички предполагат, че се случва. И защо това да е факт? Да създадеш „теория” е просто по - префинен начин да изкажеш „предположение”. Предположението, че почукват по дърветата ,се превръща в теория, че почукват по дърветата, която пък се превръща във факта, че почукват по дърветата.
А фактът всъщност е, че никой не знае със сигурност дали това се случва.

Та, кога точно предположението се е превърнало в теория, а тя от своя страна във факт?

Ако изядеш едно предположение, а после изходиш теория, тогава резултатът факт ли е?


Моята теория е, че един изследовател на Бигфут поглъща едно предположение и после го връща обратно за ползване от други изследователи на Бигфут. И докато е още топло някой от тези изследователи изяжда повърнатото предположение и го изплюва под формата на теория. После някой друг изяжда теорията, поглъщайки с наслада всяка безсъдържателна капка, където някъде в дебелото му черво тя се превръща във факт, който той изхожда. После взима това голямо говно и го изтипосва на сайта си, така че всички останали като него да могат да го видят. И всички много му се радват колко е умен, макар че самият той никога не е вижда Бигфут. След това го копират и го слагат по собствените си сайтове, точно до другите изповръщани боклуци, които наричат „Факти за Бигфут”.

И така, въпросът ми е: Когато един изследовател на Бигфут изходи някой факт, той остава ли си факт завинаги, дори и ако има улики за обратното или няма улики в негова подкрепа.




Майк ми е казвал много пъти, че никога не е виждал или чувал някоя от Скунксовите Маймуни в неговия регион да почуква по дърветата. Макар и да допускаше „възможността” в региона му да не го правят, а другаде да се случва, той често използваше темата с „почукването по дърветата”, като синтез на разочарованието си от безумните предположения, които учените изказвах по отношение природата и поведението на Бигфут, които в последствие приемаха за „факти”. Разбирах отвращението на Майк, понеже самата аз го споделях в много от случаите. Да се опиташ да накараш изследователската общност да обърне внимание на редовните свидетели, или на нещо различно от „общоприетите” схващания за това какво са Бигфут и какво правят, беше все едно да гониш вятъра.

Когато препратих на Майк отговорите от блога, исках да му покажа и другата страна на медала - хора, които също като мен, имаха добри намерения, но които бяха любопитни, жадни за информация. Хора, които не си придаваха важност като Бигфут учени, така че да възприемат историята му за „измама”, или наблюденията му за погрешни и в последствие неадекватни, само защото е избрал да не се възползва от съществото, което смята за приятел, като не предостави снимки, козина, фекални проби или слюнка…

Ако Майк се чувстваше длъжен на някого, това беше Енох. Но как да го обясниш на всички онези, които си седят пред компютрите и плюят по свидетелите, че не се справят по-добре като „изследователи”? Как да обясниш на някого, че може да се смята за късметлия, дори само защото чува този разказ, понеже свидетелят не е искал да го сподели дори с човек, на когото вярва, да не говорим за широката публика. И единствено тънката нишка на доверието е онова, което ми позволи да разкажа историята, която за него е нещо много лично?

Не ми писаха много зложелатели. Но пък и предположих, че по-голямата част от тези хора не четат блога ми. Все пак знаех какво ще кажат - разбира се няколко читатели изобщо не ме разочароваха в това отношение. Един дори изкоментира, „ Щом не си мислила да предоставиш улики, защо изобщо повдигна въпроса?”

Сериозно?

Значи ако някой свидетел ви разкаже своите преживявания, но откаже да предостави „доказателства”, които смята за злоупотр*ба, просто ще отхвърлите достойнствата на цялата книга, изразяващи се в подробни разкази на срещи и увлекателно повествование, които иначе ви харесват. Дали бихте започвали всеки следващ разговор с очевидец с думите „Отсега да си наясно… ако не ми покажеш всички доказателства, които имаш или не отидеш да ги изнамериш вместо мен, без значение от последствията, то тогава не искам да чуя и думичка, от това , което имаш да кажеш…”?

Отдавна научих, че липсата на уважение не води до никъде сред нашите изследователски среди. Не ни помага и в опита да разберем съществата посредством хората, на които се случват. Но тази категорична липса на доверие преобладава сред учените и е причината, поради която „Изследването на Бигфут” буксува на едно място.

По отношение на отзивите в блога – най-мотивиращите съобщения бяха от читатели, които ми казваха „Вярвам ти, Оутъм. Следвай сърцето си.” Сякаш всяко трето съобщение съдържаше препоръка в този дух.

Исках да го направя, но дали бях достатъчно дебелокожа, за да понеса ударите, отправяни от онези в общността ни, които не можеха да видят гората от дърветата? Нима бях прекарала толкова много време в усилия да проведа сериозно и достоверно проучване по темата и да си спечеля уважението на колегите, само за да оставя всичко да изтече в канализацията като публикувам една – единствена интригуваща, но все пак „недоказуема” история? Дали имах смелостта да премина през това?
Активен

Per aspera ad astra - Свирепа вяра, смегчена от мъдростта на науката, е ключът!

june1900blog . wordpress . com
Страници: 1 2 [3]   Нагоре
  Изпечатай  
 
Отиди на:  


Powered by SMF 1.1.20 | SMF © 2011, Simple Machines  Theme KurtLarVaDisi
© Copyright 2012 - 2016 XCOMBG.NET

конспирация манипулации езотерика окултизъм НЛО извънземни духове сънища окултен конспиративен видения духове нематериален паранормални