Страници: 1 ... 3 4 [5]   Надолу
  Изпечатай  
Автор Тема: Евангелието  (Прочетена 1413 пъти)
0 Членове и 1 Гост преглежда(т) тази тема.
Неактивен Мила
Hero Member
*****
Публикации: 828

« Отговор #60 -: (Сряда) 21 Юни 2017, 07:15 »

                                                                                                                                       апокрифи

ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЛАЗАР
(Разказът "Лазар и Исус" от Емилиян Станев)

Сава Василев

        продължение

 В разказната интерпретация на Емилиян Станев има няколко озадачаващи момента. Заглавието - напълно в духа на евангелското предание - акцентува върху двамата главни герои Лазар и Исус. Това в известна степен игнорира третия, съвсем немаловажен герой - Юда, изначално натоварен с изключително отговорни функции. Заплитането на интригата стига дотам, че между Лазар и Юда възниква съперничество за същинската персонификация на злото. И ако в "Евангелие от Юда" могат да се открият достатъчно примери за философско претълкуване на предателския жест, то в "Лазар и Исус" поведението на един от най-приближените последователи на Учителя (освен всичко друго и ковчежник-пазител на общността) надминава всички очаквания. Налице е удивително дръзка иновация, низ от събитийни обрати в услуга на усложняващата се интрига. Позволявам си да поема риска за едно твърдение, което нарушава обичайната процедура по изтръгването на доказателствата и аргументите в едно изложение. А то е, че: разказът "Лазар и Исус" е рядък пример за "превод" на една жанрова структура на "езика" на друга. За съществуването на кратки повествователни форми, способни да поемат енергийните "мощности" на далеч по-внушителни и престижни жанрове като повестта и романа. Накратко, текстът на Емилиян Станев тъне в разкоша на романовия сюжет от томасмановски тип, който в друго време и при други обстоятелства можеше да метаморфозира и да достигне - или поне да се опита да се доближи - до мащабите на "Йосиф и неговите братя". Дръзвам да размишлявам върху последното най-малко по две причини. Първата е свързана с факта, че още през далечната 1942 години писателят е работил върху разказ за Иисус2. Втората касае епохата и условията, при които се развива литературата ни - едва ли опеката на социалистическия реализъм е най-подходящата среда за създаването на роман, пък на каквото и да било друго произведение, с евангелски сюжет. Интересът се подновява в края на жизнения и творческия път, при това чрез разгръщането на пръв поглед на свободна, откровено атеистична и във всяко отношение скандална интерпретация, противоречаща на свещеното евангелско сказание. Всъщност по това време проблемът с последствията от избора не изглежда толкова съществен. Поне за писател от ранга на Ем. Станев. Поемайки риска да бъда или неправилно разбран, или обвинен в прекалена самонадеяност, се осмелявам да твърдя, че ресурсът, спотаен в замисъла за създаването на произведение за Иисус, е бил изчерпан с написването на такъв внушителен текст, какъвто е "Иван Кондарев". Нещо повече, можем да си задаваме многократно въпроса дали "Иван Кондарев" не се оказва в ролята на творбата заместител, на епическия дубльор, измествайки престижния сюжет за деянията и кръстния подвиг на Христос. Що се отнася до "Лазар и Исус", едва ли това е истинското решение на някогашния творчески проект. По-справедливо ще е, ако признаем, че лелеяното произведение за Иисус остава ненаписано. Защото, както отбелязва и Надежда Станева в Дневника си по повод създаването на творбата, "главното в този разказ не е Исус" (Станева 1981: 62). Поради тези и редица други причини съм склонен да мисля, че, ако суетна и непредсказуема дама като историята не си бе направила труда да довлече до границите ни съветските войски и не бяхме преживяли водоразделната дата Девети септември 1944 г., романът "Иван Кондарев" едва ли щеше да има рожден ден. Особено след направеното в жанра на тема септемврийски събития от страна на Владимир Полянов и Константин Константинов. Толкова повече, че ранната проза на писателя Ем. Станев не свидетелства за интерес към сюжети с еднопосочно ориентирано политическо съдържание.

Но да се върнем към разказа "Лазар и Исус", концентрирал силно заредена събитийна интрига, за чието разгръщане са необходими механизми и техники, присъщи на по-мощните разказвателни жанрове. В случая ми се струва подходящо сравнението с любимата на всички рисунка на Екзюпери от "Малкия принц", която възрастните си представят като шапка, докато очите на детето и художника провиждат в нея контурите на змия, погълнала слон. Метафората ме изкушава както по причина на невероятното, пряко законите на естеството съсъществуване на несъизмерими обеми и величини в света на изкуството, така и заради поуката за дълбоко релативистичния смисъл на всичко, което ни заобикаля - на цялото битие като неочаквано изплувала оптическа измама, осъзнавана единствено в редките мигове на проглеждането ни за света с помощта на третото око... Струва ми се, че сме изправени пред подобна ситуация. Защото големият романов сюжет с главни герои Лазар, Иисус и Юда наистина се спотайва в скромния, но строго поддържан дом на разказа, нашепвайки деликатно за достойнствата си, без да злоупотребява с чуждото гостоприемство. Свидетели сме на усвояване и префункционализиране на внушителен повествователен ресурс - доказателство за феноменалните възможности на художествения текст да преживява и преодолява интертекстуалните прагове, в това число и загражденията на гранично мислещата жанрология...

От гледна точка на вездесъщата идея за вечност, пронизваща цялото творчество на писателя, и намерението му да напише творба за Иисус изборът на сюжета за чудото с Лазар изглежда напълно логичен и разбираем. Тук е редно да попитаме и вкратце да отговорим доколко разказът "Лазар и Исус" влиза в полезрението на литературната критика, как последната го преценява и интерпретира и, не на последно място, дали библейският сюжет е причина за разкол*баването на установени, взаимно потвърждаващи се литературоведски тези, или е повод за обратното.

Вече отбелязахме (вж. Станева 1981: 62), че не само авторът и неговата съпруга са подчертано несловоохотливи на тема "Лазар и Исус". Това до голяма степен важи и за литературната критика. На практика две са по-разгърнатите, специално посветени на разказа статии - на Радка Пенчева ("Емилиян Станев за възкресението на Лазар") и на Димитър Ефендулов ("Разказът "Лазар и Исус" от Емилиян Станев и проклетите въпроси на битието"). Те обаче биват предговорени от статия на Румяна Йовева, превърнала се в заключителна част на монографичното й изследване "Философско-историческите романи на Емилиян Станев" (1981). Много от казаното тук не е изгубило стойността си и днес. Впрочем още в първите редове на фрагмента, посветен на "Лазар и Исус" ("шедьовър на художествен и философски синтез", според авторката), макар и в твърде условен вид, се подхвърля идеята за романовия синтез, зад която застава и настоящия текст. Признавам приятната изненада, предизвикана от препрочетеното в книгата на Йовева, и съвпаденията в много от позициите и оценките ни за тази творба на Ем. Станев3. Абсолютно вярно е твърдението, че "Най-интересен, а също така и трагичен, е образът на Юда", както и тезата, че последният предава своя учител, за да спаси делото му. Тази, откровено казано, легитимно-гностическа дешифровка на предателския жест до голяма степен отговаря на философския дух на произведението. Друг въпрос е дали писател като Ем. Станев - поне такъв, какъвто достатъчно дълго се е опитвала да ни го представи литературната критика (дуалист, скептик, еретик, човек и творец с езическа виталност, атеист и т.н.) - е бил склонен да превърне "Христос в символ на безсилието, на невъзможността да бъде Спасител" (Йовева 1981: 196). Макар принципно да съм съгласен с извода, че "голямата идея изпреварва времето и получава признание и оценка по достойнство, когато времето се доближи до нея (Йовева 1981: 196). По този повод ме изкушават няколко примера, разкриващи отношението на писателя към Божия син. Знайно е отношението му към религията, конкретно към византизма на православното християнство, но е факт, че няма да намерим нито един случай (в художествените му произведения, в дневниковите му бележки, в литературните анкети и интервюта, както и преразказ в Дневника на Н. Станева) на омаловажаване, още по-малко на отрицание на Христовата личност и идеите, които тя олицетворява. Вярно е, че човекът и писателят Ем. Станев се разминава с постулираните представи за християнска личност. Въпреки това религиозно-философската представа не е чужда на неговите произведения. А и кой е надниквал дотолкова надълбоко в гънките на душата му, че да отсъди какво е съотношението между вяра и неверие, упование и скептицизъм...

Да, образът на Иисус вълнува Ем. Станев, предизвиква го, тревожи го и това май е за цял живот. От мига на първите опити през 1942 г. - през времето, когато работи върху "Иван Кондарев" - до написването на "Лазар и Исус". Знаменателно е и заявеното от него в отговор на въпроса "Коя историческа личност ви е симпатична или любима?" в анкета на издателство "Народна младеж". Отговорът е лаконичен: Христос4. Ако е вярвал в това и наистина го е казал, бих се присъединил към думите на Христина Милчева-Славянска, че, признавайки Христос, завинаги се е нарекъл християнин! И още нещо ще запомня от спомените на тази жена, предоверявайки се на нравствения култ към истината, който нейното учение изповядва:

Заговорихме отново за вярата. Той сниши глас:
- Христина, само на тебе го казвам. Аз се моля. Винаги се моля. И когато пиша, се моля. (Милчева-Славянска 2007: 105).

Тук е мястото да отбележим първо ситуативната, а след това и нравствена връзка на писателя Ем. Станев с братята и сестрите на "бялото братство". Неслучайно и нееднократно Христина Милчева-Славянска в цитирания по-горе спомен напомня за таванското съжителство на писателя и първата му жена със семейство дъновисти (наричани от нея "наши хора"). Доколко важен е проблемът за характера на тези отношения съдим и от текста на Ася Кулева "Полемичната рецепция на учението на Петър Дънов в етико-философската система на Емилиян Станев". В него, между другото, се казва:

Етико-философската система на П. Дънов, получила извънредно широко разпространение сред българската общественост в периода от 20-те до средата на 40-те години, оказва съществено влияние и върху човека и твореца Емилиян Станев, който се ражда и израства в две от най-силните дъновистки средища - Велико Търново и Елена, а по-късно след преместването си в София той попада в интелектуалната среда на личности, които, търсейки измеренията и перспективите на общественото и културното развитие на страната, се запознават и с "живата етика", която предлага учението на П. Дънов. Противоречивият търсещ дух на младия Ем. Станев не приема безкритично идеите на Учителя, но едновременно с това отхвърля и обстоятелствената и концептуална селективност, която предпочитат някои автори. И така още в началото на неговата творческа траектория започва великият задочен диспут между писателя и философа, който оживява от постоянната смяна на нивата на отхвърляне и приемане на идеи, на поляризиране и примиряване на противоположни мнения и оценки и търсенето на обсега на сходство между тях (Кулева 1997: 100-101).

Както може да се очаква, дъновисткият прочит на художника Ем. Станев тежнее в посока на пантеистичното единение човек-природа и търси допирни точки с произведения като "Легенда за Сибин", "Тихик и Назарий", "Антихрист", в които "героите въстават срещу онази религия, която е човешко дело и която подменя учението на Бог с учение за самия Бог" (Емилиян Станев 1997: 104).

Зная, че могат да се откроят редица поведенчески и словесни жестове, които отдалечават Ем. Станев от образа на християнската личност, на смирено вдадения, на смирено живеещия и творящ религиозен дух. Те са изтъквани многократно, с някои дори е злоупотребявано в името на войнстващата атеистична идеология. Поради това ми се ще да потърся доказателства за обратното. А такива има. И те, струва ми се, говорят далеч по-убедително за интимната същност на авторовата личност. Личност, достатъчно сложна, богата, за да не повярваме, че може изцяло да се подчини на деструктивните сили, с които обикновено свързваме богоборческата агресия. Както вече отбелязахме, трудно могат да се приведат категорични примери, доказващи негативното отношение на Ем. Станев към християнската идея и Иисус. Още по-трудно бихме повярвали, че писател от такъв ранг, с такива качества, би оспорил екзистенциалната потребност на хората да служат на идеалите, родени от религиозна вяра. Затова искам на първо място да припомня думите на Ем. Станев за изключителното въздействие на Христос върху големите умове на човечеството, за силата на самата християнска идея, споделени пред семействата Талеви и Стоилови (вж. Станева 1981: 62). А след това и някои мисли на същата тема в дневниковите му бележки.  


        следва
« Последна редакция: (Сряда) 21 Юни 2017, 07:22 от Мила » Активен
Неактивен Мила
Hero Member
*****
Публикации: 828

« Отговор #61 -: (Сряда) 21 Юни 2017, 07:30 »

                                                                                                                                     апокрифи

ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЛАЗАР
(Разказът "Лазар и Исус" от Емилиян Станев)

Сава Василев


        продължение


    7.10.1958

Културата и цивилизацията не са нищо друго освен противопоставяне на бога, да излъжем естеството, затова тя ще изкопае гроба на човечеството. Струва ми се, че идеята за научния прогрес отсега нататък е неразривно свързана със съдбата на човечеството. В едно с разума на човека е дадена страшна отговорност.

Колко проста е идеята за бога! Съвсем проста. Очевидно тя е възникнала от нуждата на човека да си представи света единен, опростен чрез силата и волята на една висша сила. От същата нужда се е създала и държавата.

*

12.VІІ.1972 (14.9)

Издават книги за съпротивата, пишат в тях за "геройски убийства", а забравят, че всяко убийство е убийство и че в човека има морална съпротива..."

*

24.ІХ.1972

Към всичко подхождай с любов - към цветето, към дървото, към птицата, към човека, дори когато той не заслужава такова чувство, иначе няма да разбираш, т.е. да прощаваш...

*

10.VІІІ.1974, Бояна

Да се радваш на света и да го приемеш като целеустроеност, значи благоговейно да вярваш в бог, т.е. в нещо недостъпно за ума, което можеш само да съзерцаваш с радост и наслада от живота. Опиташ ли се да погледнеш на него чрез познанията, които ти дава науката, светът е безсмислен и страшен...

*

11.ІІ.1976 (19)

И ако слънцето изчезне
от тия небеса приветни,
то някой в ада ще да влезне,
главня да вземе да ни светне!

казва Ив. Вазов. Я виж ти, каква смелост! Изглежда, тук българското здравомислие е способно да влезе и в ада, без да държи сметка, че там е Сатаната... Аз обичам моя народ до болезненост и болката идва от негодувание към отрицателните черти в характера му. Но погледнете какъв бунт и безбожие се крие в мисълта му, каква смелост в отрицанието на духа!... Ами Яворов?

*

29.VІІІ.1976

/.../

- Българинът не е измислил дявола, чужд му е двойственият свят, българинът е монист, но все не успява да се закрепи...

Струва ми се, че цитираното не се нуждае от коментар, тъй като достатъчно красноречиво защитава философските и моралните ценности на християнството. Изкушавам се обаче да добавя още няколко свидетелства, този път от Дневника на Н. Станева.

7.Х.1964

"Изкуството има за задача да изрази божественото у човека. Сега затрупахме това изкуство с много социални елементи, но трябва да се върнем отново към божественото" - ми каза онзи ден.

*

/.../

"Сибин неутолимо търси своя бог, той не може да приеме изцяло духа и това е изобщо трагедията на българина, трагедия, която другите народи едва ли познават - и германецът, и англичанинът, и французинът имат свой бог - под бог разбирам ясен, определен светоглед. Нашият човек винаги се е лутал - това личи от съдбата му.

Аз искам да покажа и богомилството с неговата метафизика. Народът ни в оная епоха е бил все още езически, не е бил узрял за християнската идея, тя му е била наложена насилствено. Затова в богомилството има много противоречия и разнородност, стари представи за света и за човешката душа, примесени с нови, манихейски. Богомилството е разлагало средновековната държава, но е разлагало и духа на българина."

И така, кой от двамата - дуалистът, езичникът, детерминистът, скептикът, или молещият се, вярващият в силата на Христа и религията - износва идеята за произведение на тема Иисус и в края на дните си го написва?... Разказът "Лазар и Исус" е създаден в периода от януари до април 1977 г. Личните сведения (замисъл, творчески метаморфози, реализация), уверихме се, са крайно оскъдни. Но знаем, че по същото време обмисля и работи върху "Черния монах" и пиесата "Насън и наяве", отначало неразделени в съзнанието му. В края на 1976 г. (30.ХІ.) записва в Дневника си:

- Към разказа със заглавие "Поради вечното" (условно) - значи предоставя на "вечното" идеята за вечност, ВЪЗМЕЗДИЕТО - нещо като мотото от Евангелието на Толстой в "Ана Каренина". Старецът не може да си отговори, но той вече чувства "вечното", отвъдното...

И още един, твърде личен спомен, този път от Дневника на Н. Станева от 1968 г., по повод исихията и образа на Евтимий в "Житието":

"Спомням си, каза ми тогава (става дума за 17 ноември - б.м., С.В.), че като млад човек още в Елена бях изпаднал в едно особено състояние - чувствах се способен за най-тънко прозрение, сякаш бях стигнал границата на съзнанието. Това бяха отделни мигове, тогава като че се свързвах с небитието. Но видиш ли, сега не мога да го възстановя нито като състояние, нито като спомен. Ха де!"

Едно е сигурно - писателят се вълнува от въпросите за просветлението, възкресението, предателството, вечността, вярата. Йордан Радичков го определя като "мечтателен човек" и отбелязва един твърде интересен факт с оглед и на разказа, който ни интересува: че върху библиотеката му е поставена икона на Иисус и Юда. До нея - ловен трофей на лопатар, ударен във Воденската гора (Радичков 2007: 69). Връщайки се съм онези дни, Н. Станева с удивление отбелязва:

/.../ Като си помисля, че едновременно с "Антихрист" той писа "Търновската царица", наред с пиесата "Насън и наяве" създаде "Лазар и Исус", наред с "Тихик и Назарий", която книга е продължение на легендата за княз Сибин, чак след като даде живот на още две книги - "Антихрист" и "Търновската царица". Как можеше да прави такива главозамайващи обрати, да преминава с космическа скорост от едно душевно състояние в друго, при което прескачаше вековете като великан от приказките и от времето на Христа се озоваваше в края на ХХ век? Сутрин беше нищия Лазар, усещаше "онова голямото", което го свързваше с вечността, а след обяд се превръщаше в професор Артър Вагнер /.../ (Станева 1983: 91).

По-нататък ще се опитаме да си отговорим съществува ли реална близост между сюжетите на "Насън и наяве" и "Лазар и Исус", или са прекалено отдалечени, за да ги свързват едни и същи въпроси, вълнували писателя по онова време. Засега се налага да надникнем в специално посветената статия на Димитър Ефендулов (2005: 121-126). Без съмнение това е едно от най-интересните съчинения, полемизиращи с художествената интерпретация на писателя и с написаното от него в статията "За Лев Н. Толстой" (1978), предназначена за сп. "Вопроси литературы". В основата си текстът на Д. Ефендулов залага на тезата за откровено личностното (себеизявително) говорене на Ем. Станев в статията за руския писател, при това от позициятаискам да повярвам, но не мога, не съм сигурен, че и другият, който говори за вярата, вярва... Усъмняването в Толстой до голяма степен предопределя прочита на Д. Ефендулов, според когото "Лазар и Исус" се отдалечава почти изцяло от евангелския текст, следователно и се усъмнява в ролята на божественото начало в живота на човека. "Това са съвършено нови герои, които, колкото и да напомнят евангелския първоизточник, са носители на идеи, в чиято основа е залегнало съмнението, тоталното съмнение в утвърдените стойности. Не е ли този пътят на дворянина Еньо-Теофил в романа "Антихрист" при срещата му с Евтимий?! - пита и се удивлява авторът. - И само той ли?... А преславския княз Сибин?! ТОТАЛНОТО СЪМНЕНИЕ на тези герои се превръща в мирогледно начало, във философска позиция с неизяснени последствия за националната идентичност." (Ефендулов 2005: 126).

Д. Ефендулов има своите основания да "подозира" Ем. Станев в поданство на "модернистичните и даже постмодернистичните възгледи" (Ефендулов 2005: 123) от края на ХХ век, но това заключение може да се схване колкото като упрек, толкова и като комплимент. За нас остава актуален въпросът за избора, а той води след себе си и още един - за подбудите, тласнали писателя към предизвикателната интерпретация на класическия сюжет. А и нали сам писателят признава, че залага на някакъв "подтекст" и се готви да поработи още над него... 


           следва
Активен
Неактивен Мила
Hero Member
*****
Публикации: 828

« Отговор #62 -: (Сряда) 21 Юни 2017, 07:35 »

                                                                                                                                       апокрифи

ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЛАЗАР
(Разказът "Лазар и Исус" от Емилиян Станев)

Сава Василев

        продължение


Така стигаме до спомената вече статия на Радка Пенчева "Емилиян Станев за възкресението на Лазар". Заглавието е до голяма степен подвеждащо, тъй като текстът не се занимава с непосредствените Емилиян-Станеви размисли на тема Лазарово възкресение, а представлява критически коментар на авторовата интерпретация в разказа. Финалът се родее с основния тезис на Д. Ефендулов в споменатата статия5 и по същество не се различава от повечето утвърдени мнения за философско-религиозните представи на Ем. Станев. Според Пенчева разказът "Лазар и Исус" потвърждава особеностите на религиозното чувство у писателя, "раздвоено между вярата и познанието, по-скоро в духа на гностицизма, отколкото на каноничните традиции" (Ефендулов 2005: 50). За верен помощник при декодирането на творбата е избран Рудолф Щайнер, в частност написаното от забележителния теософ и антропософ за Лазаровото възкресение в книгата му "Евангелието на Йоан". Освен на Шайнер, статията се доверява и на страници от книгата на М. Бейджънт, Р. Лий, Х. Линкълн в "Светата кръв и свещеният Граал. Тайните на тамплиерите и масонската ложа"6. В резултат на това бива потвърдена версията за посветителския характер на случилото се с Лазар, отговарящо на практиките и традицията в някои древни мистерии за възшествие в други светове, лично свидетелство за съществуването на висши духовни пространства и връщане във физическото тяло - следователно Лазар е Христовият избраник, който чрез чудото ще бъде посветен в смисъла и тайните на християнството. Рудолф Щайнер наистина подчертава повторяемостта на израза "Този, който Господ обичаше", тъй като според него той се отнася и за Йоан, следователно Лазар и Йоан са едно и също лице и по повод на последния пише следното:

Той е не друг, а възкръсналият Лазар. С това авторът на Йоановото евангелие иска да заяви: Всичко, което имам да кажа, го дължа на посвещението, което приех от самия Господ (Щайнер 1993: 82).

Веднага след това добавя:

Ето защо авторът на Йоановото Евангелие ясно разграничава това, което става преди възкресението на Лазар, от това, което става след възкресението на Лазар. Преди възкресението на Лазар ние имахме пред себе си един древен посветен, който е стигнал до познанието за Духа, и подчертава се, че неговото свидетелство е истинно. "Именно върху най-дълбоките неща, върху Мистерията на Палестина говоря аз, възкръсналия; и аз мога да говоря за тях само след моето възкресение."

Ето защо в първата част на "Евангелието на Йоан" имаме свидетелството на старияЙоан, а във втората част - свидетелството на новия Йоан, когото сам Господ беше посветил. Йоан и възкресеният Лазар са едно и също лице. Йоан искаше да каже: Аз се позовавам на моето свръхсетивно виждане, а не на моите физически възприятия; аз ви разказвам това, което видях в духовния свят, благодарение на посвещението, което получих от Господа (Щайнер 1993: 82-83).

Идеята на Щайнер е разбираема, за някои оспорима, дори скандална, но не бива да забравяме, че така нареченият посветителски акт, касаещ самия евангелист (или самия Лазар) е предговорен от свидетелствата на друг един негов съименник - Йоан Кръстител. Думите и деянията на Кръстителя доминират в първата част на Евангелието - до знамението7 с Лазар. Според Щайнер Йоан Кръстител е предчувстващият обрата от стари към нови отношения, от един тип личност с групова душевност, за която е важно кръвното родство, слятостта на Аз-а с другите Азове, с народностния и племенния Аз, към индивидуалния Аз. Оттук и себеназоваването на Йоан Кръстител като "викащия в усамотение"8, като предвестничество за същинското обръщане към "духовните първопричини на Космоса" (Щайнер 1993: 90), докато къмстария (евангелиста) Йоан вероятно трябва да се отнесат характеристиките, приписани на хората с групово устроена обществена и религиозна душевност. В този смисъл наистина е важно да подчертаем факта на различията - в първата част на "Евангелие от Йоан" авторът на текста (Лазар?! - ако това е той, или друго лице) е един вид личност, на която предстои да преживее великото духовно преображение, залюбвайки Христа и неговото учение, а Йоан Кръстител е предчувстващият, пророкът, одареният свише, т.е. имащият свръхсетивни възприятия, до които тепърва ще се домогва авторът на Евангелието. Впрочем Щайнер поставя този проблем в началните страници на лекцията си от 22 май 1908 г., с която начева темата за Лазаровото възкресение. Йоан Кръстител е единственият, комуто се е открила истинската тайна за Иисус Христос. Да, той наистина познава "мистерийната същност на Христос" и потвърждава неговото идване; идването на онзи, който ще внушава чрез "Аз съм". Оттук и формулировката: след мене иде този, който беше преди мен. Но Йоан Кръстител посвещава по един начин, по силата на една традиция - с вода9, а Иисус в името на Светия дух - с вино. И чрез акта на чудодейното знамение - възкресяването от света на мъртвите. Но едва след като живите са го приели с душата и сърцето си, след като са повярвали безостатъчно в Него и в Словото му.

Не случайно епизодът с Лазаровото възкресение в "Евангелие от Йоан" се сочи за водоразделен в композиционно и смислово отношение. Първата част упорито премълчава темата за обичния ученик (според Щайнер, защото все още не е преминат акта на посвещението). Във втората появата й е многократна. Евангелският текст отрежда на Лазар да свидетелства за Тайнството;в текста на Ем. Станев той става оръдие на обратната идея - тази на тоталното усъмняване, на разнищващата сила на безверието. Следователно трябва да отговорим на въпроса защо писателят изневерява на каноничния сюжет, т.е. какви са били подбудите, предопределили опасното от гледна точка на вярата и религиозния морал решение. Преди да го направим, ще припомним моментите, в които иде реч за любимия - ближния на Иисус човек - наричан Лазар. За прегледност подчертавам думите, свидетелстващи за специалното отношение на Иисус към Лазар.

"ето оня, когото обичаш, е болен" (11:3, сестрите Марта и Мария по пратеници до Иисус);

А Иисус обичаше Марта, и сестра й, и Лазаря (11:5, евангелистът);

"Лазар, нашият приятел, е заспал, но отивам да го събудя" (11:11, самият Иисус);

Иисус, виждайки ридаещата Мария, плачещите до нея иудеи, се разтъжава духом исмущава и пита къде е погр*бан Лазар. После се просълзява. "Тогава иудеите казаха: гледай, колко го е обичал" (11:36);

"А Иисус, пак тъгувайки в Себе Си, дохожда при гроба /.../" (11:38);

"/.../ а Лазар беше един от седналите с него (Иисус, б.м., С.В.) на трапезата (12:2).

А сега е ред да се обърнем към моментите от втората част, в които не особено ясно (безадресно) се говори за обичния или любимия ученик:

1. На кръста: "А Иисус, като видя майка Си и стоящия там ученик, когото обичаше, каза на майка Си: жено, ето сина ти!" (19:26).

2. В гл. 20, след погребването на Иисус, Магдалина отива при Симон Петър "и придругия ученик, когото Иисус обичаше" и им казва, че е "дигнат от гроба" (20:2). "Другият ученик" (в смисъл на любимия), тича по-бързо от Петър и стига пръв до гроба (20:4), но не влиза в него, а прави това след влизането на Петър.

3. Любимият ученик не само ще се явява, но и ще свидетелства за истинността на месия. Например в последната глава, 21 от "Евангелие от Йоан", когато Иисус се явява на учениците си при Тивериадско море. Тогава на кораба са "Симон Петър и Тома, наричан Близнак, и Натанаил от Кана Галилейска, и Зеведеевите синове, и други двама от учениците Му" (21:2), а малко по-късно, след като хвърлят мрежата на указаното от Христос място (отдясно на кораба) и в нея попада толкова много риба, че не могат да я извадят, четем: "Тогава ученикът, който Иисус обичаше, каза на Петра: Господ е." (21:7).

4. След трикратното питане към Симон Петър дали го обича повече, отколкото останалите ученици, и трикратното вричане от страна на Петър в любов, последният тръгва след Иисус и вижда, че подире му върви "ученикът, когото Иисус обичаше, и който на вечерята се бе облегнал на гърдите Му и рекъл: Господи, кой ще те предаде?"(21:20).

С оглед на темата, която ни занимава, финалът на евангелския текст е изключително важен. На първо място, защото поставя въпроса за личността на любимия ученик, а на второ, но не и по важност, въпроса, защо дори след акта на възкресението и неколкократните си явявания пред учениците Месията продължава да се вълнува за съдбата на единствения, който на Тайната вечеря дръзва да полюбопитства за името на предателя. Дали защото само той (самотно и безпоследователно) актуализира ("авторизира") темата за предателството? Трудно е да се отговори, но аргументът не е за подценяване. Във всеки случай особеното внимание не е останало незабелязано от останалите ученици. И удивлението на един от тях, Петър, изглежда е било толкова голямо ("21. Него като видя, Петър дума на Иисуса: Господи, а тоя - какво?"), че е подразнило Иисус, защото го чуваме да отговаря доста сприхаво: "ако искам да пребъде той, докле дойда, тебе що ти е? Ти върви подире Ми." (22). Веднага след това репликата се повтаря: "/.../ Но Иисус му не рече, че няма да умре, но: ако искам да пребъде той, докле дойда, тебе що ти е?" (23). Предпоследният (24) стих гласи: "Този е ученикът, който свидетелства за тия неща и ги написа; и знаем, че свидетелството му е истинско." Единствен финалният, 25 стих, поради наличието на вметната част "чини ми се" ("струва ми се"), си позволява да изяви открито и личността на пишещия редовете ("Има много други работи, които извърши Иисус и за които, ако би се писало подробно, чини ми се, и цял свят не би побрал написаните книги. Амин.")

И така, колко са любимите ученици? Дали в първата част привилегията да се назовава такъв има Лазар, а във втората иде реч за автора на евангелския текст - Йоан. Според Щайнер, уверихме се, Лазар и Йоан са едно и също лице. За авторите на "Светата кръв и свещеният Граал" също няма съмнение, че любимият ученик на Иисус е Лазар. И тъй като авторът на евангелието никъде не говори открито за себе си (от името Йоан), но дава да се разбере, че е обичаният и предпочитан от Иисус ученик, значи Лазар и Йоан наистина са едно и също лице. Оказва се, че до същия извод е стигнал и един от "най-известните библисти, специалист по свитъците от Мъртво море", проф. Уилям Браунлий (Щайнер 1993: 363). Нещо повече, Лазар е единственият измежду учениците, дръзнали да защитят Учителя, и да си навлекат омразата на противниците му (на първосвещениците; защо не и завистта на самите ученици?!). Следователно, макар и изрично неназован за ученик на Иисус в евангелския текст, теоретично Лазар, дори само по силата на този факт, става такъв (Щайнер 1993: 359-360). И ако случилото се в пещерата е ритуално посвещение, както повечето библеисти твърдят (включително и многократно цитираният от Бейджънт, Лий и Линкълн проф. Мортън Смит), то не е ли Лазар първият измежду човеците, сподобит с честта на посвещението във великото тайнство?... Нещо повече: допуска се, че любимият ученик Лазар е вероятен шурей на Иисус, ако приемем тезата, че Иисус е имал жена, че жената е Мария Магдалина, но може да бъде отъждествена с Мария от Витания, сестрата на Марта, и с жената, която го помазва10. Кръгът около Лазар ще се стесни още повече, ако сме склонни да повярваме, че е бил позован да участва и в подготовката по тържественото завръщане на Иисус в Иерусалим, за де се изпълни старозаветното пророчество за появата на Месия в свещения град ("Ликувай от радост, дъще Сионова, тържествувай, дъще Иерусалимова: ето, твоят цар иде при тебе, приведен и спасяващ, кротък, възседнал на ослица и на младо осле, син на подяремница", Захария, 9:9). Дали Лазар не е собственикът на ослицата, която двамата ученици отиват да доведат от Витания по изричната заръка на Иисус? Според д-р Хю Шонфийлд излиза, че това е така (Бейджънт, Лий, Линкълн 2005: 365)11. И че останалите ученици не са знаели нищо за подготовката. Защото само кръгът на най-приближените (семейството?!) е бил посветен в предстоящата мисия.

Равносметката: в живота на Иисус - от влизането в Йерусалим, през мъченическата смърт на Голгота, до посмъртното явяване на учениците (т.е. до последните стихове в свещения разказ на евангелиста със заръките към любимия ученик да чака завръщането му) - има един доверен, един изключително важен човек, разпознаван от мнозина като Лазар. Негова е ослицата, нему е отредено да умре и да възкръсне, за да свидетелства за истинността на Месията и учението му, а след това и да поеме отговорността за синовното приютяване на осиротялата майка. И да заживее под знака на завета за безсмъртното очакване - докато удари часът на Новото възшествие. Следователно, ако Лазар и Йоан са едно и също лице, то Лазар е този, който искрено се тревожи за предателя и предателството в земния път на Месията. Това е безпрецедентен факт, който на фона на горепосочените примери добива особен смисъл. Защото само на най-преданите е отредена участта да живеят с даровете на обичта и вниманието, но ида будуват с тревогите за измяната. Да, Лазар може и да е най-обичаният (любимият)12 ученик, но не по-малко важно е, че е и най-верният измежду учениците. Затова Иисус му се доверява безрезервно. Следователно, не може да не ни озадачи трактовката на Ем. Станев, който в разказа "Лазар и Исус" преобръща този факт на сто и осемдесет градуса.

И още веднъж - преди да застанем лице в лице с тази трактовка, да припомним: как се отнасят църквата и нейните отци към историята за Лазаровото възкресение; какво е нейното значение за християнски свят, в частност за източноправославното изповедание; има ли предания и легенди, които дописват разказа за по-сетнешния живот на праведния Лазар четиридневни; кои по-известни литературни образци интерпретират този мотив...

Въпреки отчасти гностичния характер на Йоановото евангелие, църквата почита Лазаровото възкресение като едно от най-великите чудеса, сторени приживе от Иисус. Според някои раннохристиянски писатели чрез него Христос подготвя своето бъдещо възкресение. В този смисъл Лазар Четверодневни се явява втори Предтеча13, човек на делото и на духа. Неслучайно Климент Охридски в своето "Похвално слово за възкресение Лазарово" възкликва: "Ето, вторият предтеча, Лазар, се яви на тези, които седят в мрак и смъртна сянка, възвестяващ светодателя и спасителя Христа" (Александрийски 1982: 125). А във финалните редове, отредени, според каноните на жанра, за облажавания и възхвала, Лазар е наречен "свято жилище за пресветия дух", "красива издънка от божията градина", "извор на духовна благодат" и др. В този ред на мисли е логично да си припомним изключителното значение на празника Възкресение в православния християнски свят и неговата съизмеримост по мащаби и пищност с празника Рождество в традициите на Западната църква. В дълбоко мистичната си същност православието се вълнува от новото раждане, от пребъдването на Духа в безсмъртната божествена вселена, следователно не само Христовото възкресение, но и предшествалото го възкресение на Лазар е сред най-важните сюжети в свещената история на християнството. Руската антропософска литература сочи този сюжет като изключително плодотворно смислово ядро, около което се разгръща мотивът "смърт - възкресение". Например в апокрифа "Слово за Лазаровото възкресение" (ХІІ-ХІІІ в.)14. Могат да се приведат и примери с романа "Престъпление и наказание" на Достоевски, с разказа "Елиазар" (1906) на Л. Н. Андреев, "Майстора и Маргарита" на Булгаков и др.15 Сюжетът "Лазарово възкресение" е широко популярен в източноправославната иконопис, в това число и в българската. В западноевропейската изобразителна традиция блестят такива образци като фреската на Джото "Възкресяването на Лазар" (около 1305) в капела де Арена Падуа и едноименната картина на Рембранд (около 1630).

Съществуват различни сведения и предания за съдбата на Лазар. Едно от тях разказва, че след като бил възкресен от Христос, Лазар се отправил за остров Кипър, за да се спаси от гонението на евреите, където живял още 30 години. През 43 г. срещнал апостолите Павел и Варнава, които го ръкоположили в епископски сан - епископ на Китион - а Богородица го дарила с омофор, изработен от нея самата. Именно в Китион били открити мощите на светеца епископ, погр*бани в каменен саркофаг с надпис "Лазар Четиридневен, приятел Христов". През ІХ в. по заповед на император Лъв Мъдри мощите на Лазар били пренесени в Константинопол, а след това от франките - в Марсел. На мястото, където са намерени мощите, била построена църква с неговото патронно име16.

Авторите на "Светата кръв и свещеният Граал" на свой ред сочат късни предания, според които майката на Иисус умира в изгнание в Ефес, където се предполага, че е написано Четвъртото евангелие17. Тъй като липсват сведения Лазар да се е грижил за нея, изпълнявайки заръките на Учителя, д-р Шонфийлд твърди, че Четвъртото евангелие не е писано в Ефес, а само е било преработено, редактирано и допълнено там. Ето какво четем по-нататък в текста на тримата автори:

Ако "любимият ученик" не е отишъл в Ефес, какво е станало с него? В случай че той и Лазар са един и същи човек, лесно ще си отговорим на този въпрос, понеже съдбата на Лазар е отразена подробно в множество предания, според които, както и според някои ранни църковници, той заедно Мария Магдалина, Марта, Йосиф Ариматейски и неколцина други заминава с кораб за Марсилия. Там св. Филип обявява Йосиф за светец и го праща в Англия, в Гластънбъри, където той построява християнски храм. Според преданията обаче Лазар и Мария Магдалина остават в Галия: Магдалина умира в Екс ан Прованс или Сен Бом, а Лазар - в Марсилия, където основава първата епархия. Друг от спътниците им - св. Максимин, основава първата епархия в Нарбон.

Ако Лазар и "любимият ученик" наистина са един и същи човек, вече знаем защо и двамата изчезват. Лазар отива в Марсилия заедно със сестра си, която според легендата пренася и Свещения Граал, или "царската кръв". А както личи от последната глава на Четвъртото евангелие, бягството и животът в изгнание са подготвени не от друг, а от самия Иисус и неговия "любим ученик" (Бейджът, Лий, Линкълн 2005: 366).

Вместо да навлизаме в сложната проблематика за историческата или легендарната стойност на тези противоречиви сведения, както и за противоречията в четирите евангелски текста въобще18, е по-добре да се спрем на друг, добре познат на специалистите факт, касаещ още един текст за Лазар и неговото възкресение. Става дума за инкриминирани страници от евангелие на Марко, преднамерено извадени от църквата. Тук пренебрегваме подробностите, посветени на различията в четирите евангелски текста, включително за деня на разпъването и последните думи на Христос, за да се съсредоточим върху историята за извадените от текста страници. Тя касае съобщение на проф. Мортън Смит от Колумбийския университет, който през 1958 г. открива в манастир край Иерусалим писмо, съдържащо липсваща част от споменатото евангелие. Става дума за отговор на Климент, епископ на Александрия, до човек на име Теодор, който преди това в някакво свое послание изразява възмущение от гностическата секта на карпократите. След като насърчава последователя си за стореното от него срещу сеячите на "нечуваното светотатство", Климент разказва за "един презвитер от Александрийската епархия, щото той взел от Марко екземпляр от тайното евангелие, което тълкувал според светотатствените си долни възгледи", и му нарежда да отрича, че знае за съществуването на това евангелие. За наше щастие Климент цитира в писмото си дословно тайнствения текст в старанието си да изобличи онова, което карпократите "тълкуват погрешно". Така биват съхранени страниците, посветени на Лазар:

И дойдоха във Витания, и там беше една жена, чиито брат бе умрял. Падна тя в нозете на Иисус и му рече: "Сине Давидов, смили се над мен." Но учениците Му я отпратили. А Иисус се ядоса и отиде с нея в градината, където беше гробът, и от гроба веднага се чу страшен вик. Иисус се приближи и дигна камъка от гроба. И тогава влезе там, дето беше момъкът, протегна ръка и го вдигна. Но момъкът го погледна и го обикна, замоли го да го вземе със себе си. И щом излязоха от гроба, отидоха в къщата на момъка, понеже той беше богат. А след шест дена Иисус му рече що да стори и вечерта момъкът дойде при Него само с ленено платнище на голото [си тяло]. И остана с Него нощта, и Иисус го научи на тайната на Царството небесно. Като стана оттам, отиде през отвъдната страна Иорданска (Бейджът, Лий, Линкълн 2005: 340).

Оставяме настрана сведенията за "страшния вик", коментарите, че човекът в гроба най-вероятно не е мъртъв, следователно става дума за посветителски акт, за ритуално отиграна символична смърт и прераждане19, за да откроим момента, който разказва за нощното откровение на Иисус, посветило Лазар в "тайната на Царството небесно". Той ни отпраща там, откъдето започнахме - от евангелието на Юда и гностическата философия за мистичното познание на Бога и единосъщността ни с него.    


следва
Активен
Неактивен Мила
Hero Member
*****
Публикации: 828

« Отговор #63 -: (Сряда) 21 Юни 2017, 07:42 »


                                                                                                                            апокрифи

ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЛАЗАР
(Разказът "Лазар и Исус" от Емилиян Станев)

Сава Василев

        продължение


   И така, "Евангелие от Юда" изцяло преобръща мита за сребролюбеца и предателя. В основата на този текст, подобно на други гностически текстове, стои идеята за непосредствената (пряката) връзка с Бога, без нужда от посредник или посредничество, тъй като Бог, това са духът и светлината, а те са в нас. Зарегистрирани са остри полемики на ранните църковни отци с гностическата ерес, както и ответни действия. Според "Евангелие от Юда" хората с познание за Бога са от Ситовия род (така нареченото ситиянство сред гностиците). Да припомним, че Сит се ражда след трагичните събития, довели до убиването на Авел и прокуждането на Каин, следователно е олицетворение на новото начало след провала на първото свещено семейство. Марвин Майър, авторът на предговора към "Евангелие от Юда", отбелязва, че както тук, така и "според други ситиански книги да си от Ситовия род означава да носиш в себе си светлината. Такава е благата вест на спасението в ситиански писания като "Евангелие от Юда" (Бейджът, Лий, Линкълн 2005: 10). Накратко, в странното евангелие Иисус поучава Юда и му разкрива всемирните тайни. Той е учител, въплъщение на мъдрост и познание. Защото за гностиците най-голямото зло е невежеството. Следователно важна е не кръстната спасителна смърт в името на вярата, а духовните подвизи в името на познанието. Едва след него (познанието), след изкореняването на невежеството може да се стигне до себеосъзнаване и познание на Бога. За да не навлизаме в подробности, само ще отбележим, че откровението на Иисус пред Юда съдържа твърде сложни обяснения за сътворението и представи на Безграничното божество, но като че ли над всичко стои и желанието му да убеди събеседника си, че щом Иисус е Божествен син, то и хората са негови чеда, стига да се стремят към познание и светлина. По-важното в случая е, че Юда е представен като положителен герой. Текстът завършва с предаването на Иисус, а не с разпъването. Юда е верен последовател и ученик, защото стриктно изпълнява заръките на Иисус. За да не бъда голословен, ще приведа един по-разширен цитат от М. Майър, който обобщава характеристиките за този герой така:

В писанието Юда Искариот е любимият Исусов ученик и негов скъп приятел. Тайните, които научава от Исус, са просмукани с юдейски гностически предания, а Исус е Учителя, разкрил тези тайни, Рави. Християнското евангелие от Юда е в съзвучие с един юдейски възглед - вярно, алтернативен - в гностическия светоглед, а юдейската гностическа мисъл получава своето кръщение като християнска гностическа мисъл.

В това писание Исус изразява убеждението на платониците, че всеки си има своя звезда и че съдбата ни е свързана със звездите. Исус обяснява на Юда, че той също има звезда. Малко преди края, точно преди Юда да се преобрази и възнесе към светлия облак, Исус му повелява да вдигне очи към небето и да види звездите и променливата светлина. По небосвода има много звезди, но звездата на Юда е по-особена. Както казва Исус, "звездата, която върви пред тях, е твоята звезда" (Бейджът, Лий, Линкълн 2005: 13).
  В заключение, Юда не е самоволният и сребролюбен предател на Иисус. Той е негов верен последовател, любим ученик и приятел. И за разлика от останалите ученици и последователи, знае истината за Иисус. А част от нея гласи, че Синът божи е дошъл от Варвеловото царство, че има мисия и тази мисия е да разкрие тайните на спасението. Що се отнася до Юда - той върши най-праведното деяние, предавайки Иисус, така както последният желае и повелява, защото само чрез смъртта ще се освободи от земното и тленно пленничество и ще се завърне в небесния си дом. Следователно, да служиш вярно, означава да предадеш на разпятие. Предаването на разпятие е попътно дело и смъртта на кръста е само неизбежно и нужно препятствие, за да се постигне истинския свят на безметежието и съвършенството. Да, Юда отговаря така, както е угодно на първенците и в замяна взема парите, за да им предаде Иисус. Впрочем подобни тълкувания на предателския жест и живота на Юда са добре известни на модерния читател. Емблематичен в това отношение е романът на полския писател Хенрих Панас "Евангелие от Юда", издаден у нас през 1988 г. Той също залага на литературната мистификация и се самоопределя като "апокриф". Усъмнявайки се в мита за предателството, във възможностите на човешкото познание, текстът ражда нов мит и това е митът за духовния наследник на Иисус - Юда. Подразбира се, героят на Панас е далеч по-сложен, противоречив, дори скандален в сравнение с гностическото евангелие, впрочем както подобава на герой от една съвременна романова творба.


следва
Активен
Неактивен Мила
Hero Member
*****
Публикации: 828

« Отговор #64 -: (Сряда) 21 Юни 2017, 07:48 »


                                                                                                                            апокрифи

ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЛАЗАР
(Разказът "Лазар и Исус" от Емилиян Станев)

Сава Василев

        продължение



   И тук му е мястото да се върнем, макар и за кратко, към онова, с което започнахме - към една от трите версии за Юда, припомнени от Борхес ("Три версии за деянието на Юда"), която гласи, че единствен Юда от апостолите е прозрял божествеността и великите намерения на Христос. "Словото се било принизило дотам, че станало смъртен; Юда, ученик на Словото, можел да се принизи дотам, че да стане предател (най-грозното престъпление, което безчестието търпи) и обитател на вечния огън. /.../ Иисус се отразява по някакъв начин в Юда." - пише Борхес, припомняйки версията на Нилс Рунеберг от началото на ХХ в. Затова са били трийсетте сребърника и предателската целувка - за да се заслужи Проклятието. И още: аскетът може да унижи и умъртви плътта си в името на божията прослава - както Юда е направил с душата си. Бил е движен от смирението, избрал е да се отрече от покой, от царството небесно, от доброто, обмисляйки в страшна яснота греха, който ще стори. И е избрал такъв, който не е осенен от нито една добродетел. Движен от огромно смирение, се е смятал недостоен да бъде добър. Но за разлика от другите ученици единствен е прозрял кой е Иисус и се е изправил пред него. Предава Учителя като посветен, по негова молба. Следователно, предателството е само път към смъртта на Голгота, а самата смърт - така желаното освобождаване на Иисус от тегобите на плътта, за да постигне истинската божествена същност...

Преди да съм дописал тези редове, вече тръпна от страх за разбирането им. Тръпна от видяното досами ръба на мисловната бездна, в която пъклените деяния добиват висш смисъл и морално оправдание. Тръпна, защото тук витае духът на онова зловещо смирение, според което адовите земни дела и предаването на силите на злото тук, на земята, са неповинни, ако си приел в сърцето си и си прегърнал с душата си Божието блаженство. ("/.../ Юда е търсел Ада, защото му е стигало Божието блаженство"). Ако си повярвал, че щастието и доброто са божествени атрибути, следователно хората не бива да ги присвояват (Бейджът, Лий, Линкълн 2005: 169).

От казаното дотук става ясно, че в земния път на Иисус има двама ближни, определяни католюбими ученици - това са Лазар и Юда. Те знаят онова, което другите ученици не разбират. Защото са посветени от Иисус във великата тайна на новото учение. Именно те се оказват в центъра на повествованието на Емилиян-Станевия разказ "Лазар и Исус". И този факт, само по себе си, независимо дали решението е било взето интуитивно, или е плод на някакво проучване и осмисляне на факти, е знаменателен. Тези два образа крият в себе си изключителен енергиен потенциал, те са динамичният стереотип в сюжета, а третият, Иисус, е само корективът, идеята, която ще се потвърждава или опровергава. При това Ем. Станев създава лична, оригинална версия на отношенията им, вплитайки я умело в тъканта на евангелския сюжет. На първо място, защото измества "центъра на тежестта" към голямата тема за предателството. На второ, защото дори чрез силата на съмнението успява да утвърди идеята за трансцендиращата сила на вярата, за странната й оприроденост и за последствията от ерозирането й в живота на хората. Последствия социални, екзистенциални, сетне исторически, тъй като мигът на първото (предателско) усъмняване обрича човечеството да съучаства в безкрайната битка между вярата и безверието, отчаянието и надеждата, доброто и злото... Надявам се да се уверим, че "апокрифният" дух на Емилиян-Станевата интерпретация не е духът на тоталното отрицание спрямо хармонизиращата сила на вярата и ролята й в живота на отделния човек; на човечеството като цяло. Тъкмо обратното, оказва се, че повторната смърт на Лазар, в буквалния и преносния смисъл на думата, е предизвестена. Тук Иисус би казал, че щом семето не е било добро, плодовете също ще са лоши. Ще се опитам вкратце да преразкажа случилото се с Лазар до възкресяването му от мъртвите в Емилиян-Станевата интерпретация, за да ви убедя, че зловещата промяна в характера и постъпките му наистина е предизвестена. Че разказвачът се е постарал да ни подготви за нея.

В "Лазар и Исус" от Ем. Станев се обособяват две части с граница възкресението на Лазар. Във формално отношение събитието заема средищно място (след първите десет страници, ако се водим по стандарта на книгата от най-често цитираните тук Събрани съчинения на автора - фрагмент 1-4, и преди вторите десет - фрагмент 5-6). Освен това е семантичен и композиционен център. Чудото с Лазар е повратен момент и в "Евангелие от Йоан", има ключови позиции в архитектониката на авторизирания разказ, но изпълнява и други важни извънкомпозиционни функции. След него чувствително се променят събитийният ритъм, общите характеристики на сюжета, както и излъчваните от самия сюжет значения. Не случайно Рудолф Щайнер в "Евангелието на Йоан" многократно подчертава дълбокия му смисъл в рамките на конкретния текст, но го определя като качествено ново инициационно събитие в мистичния опит на човечеството. Важността му е подчертавана многократно: заради това, че мнозина идват да видят възкръсналия и стават последователи на Христос, но и поради факта, че предизвиква първосвещениците и решението им да убият човека от Назарет. Настъпва водоразделното време; живот между светлината и тъмнината; идват последните дни на Спасителя. Всъщност Лазар се появява в Новия завет още веднъж у Йоан (12:1-2; 12:9-11), когато шест дни преди Пасха Христос отново е във Витания и гостува на Лазар, а той седи до Него на трапезата ("един от седналите с Него на трапезата), която Марта и Мария са приготвили (12:1-2). В същата глава се казва, че след като узнали за пристигането на Спасителя, голямо множество юдеи дошли, за да видят не само Него, но и възкръсналия от мъртвите Лазар (12:9). Тогава първосвещениците се сговарят да убият и Лазар (12:10). Защото големи тълпи ги напускат и стават последователи Христови20.

В първата си част разказът на Емилиян Станев стъпва здраво върху евангелския текст, следва го почти безпрекословно и дори си разрешава да вплита в повествованието буквални цитати21. Докато "Евангелие от Юда" през повечето време кореспондира с традициите на друг, актуален за периода на предхристиянската класичност, жанр - беседата. Юда задава въпросите, а отговорите на Иисус имат стойността на откровения, на разтълкувани (ословесени) видения. Предполага се, че "Евангелие от Юда" е написано след "Деянията на апостолите", защото се позовава на този текст (най-вече заради обръщението на Иисус към Юда, че ще го замени друг, за да бъде пълно числото на учениците пред техния бог).

Малко е да се каже, че Емилиян-Станевия Лазар е странен човек. Че е различен от другите. Дори от пръв поглед. Очите му са сиви, със стъклен блясък - напомнят очите на епилептик. Този блясък е противен и чужд на вглъбената усмивка, разлята по покритото му с рядка брада лице. Той плаши взиращите се в очите на човека в избелял небесносин хитон, а дрезгавият му глас често ги отблъсква. Да, хората го обичат, но с любовта към незлобивите, към слабоумните нещастници. Не го наричат луд - просто го смятат за недоразвит. Лазар е двайсет и петгодишен мъж-дете, храненик на сестрите си, които тъкат пояси, хитони и плащеници. В плащеница ще бъде увито и тялото на Христос след свалянето му от кръста, факт, достатъчно предизвикателен, за да се търси допълнителна символна обвързаност между Месията и Лазаровото семейство. Иначе казано, сестрите на Лазар се грижат за дрехите, за обвивката на тялото, включително и за онова, което го обгръща в последния му път... 


следва
Активен
Неактивен Мила
Hero Member
*****
Публикации: 828

« Отговор #65 -: (Сряда) 21 Юни 2017, 07:53 »

                                                                                                                                апокрифи

ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЛАЗАР
(Разказът "Лазар и Исус" от Емилиян Станев)

Сава Василев

        продължение


   Не е трудно да се досетим защо Ем. Станев е представил героя си като юродив. Участта на юродивия, на белязания е знакова в повечето езотерични системи и вярвания. Лазар е едновременно неповинния и предопределения. Въплъщение на идеята за предопределеността на доброто и злото. С развитието на повествованието все повече ще се удивляваме на тази странна, излъчваща се от съществото му зловеща невинност. Дори и децата го обичат, "без да знаят това", а жените му се усмихват "със смутена загриженост, защото долавят в него нещо, за което нямаха думи". Лазар носи хляб и кисел квас за сираците под хитона си. Но привлича и похотливи погледи - вдовицата на камиларя, Саломия, мършава и зла, оглежда Лазар с горещ блясък в големите си очи. (Дали не защото похищаването на белязания обещава лесна и безнаказана победа?! Или защото Бог, поради своята мъдрост, се е погрижил да има и такива, които ще пожелават и ще се задоволяват с малкото и нежеланото от другите - с трохата от трапезата!)

Има моменти, в които лицето на Лазар грее от щастие, а душата му ликува. Това най-често се случва, докато гледа едрите звезди и слуша звъна на големите бели щурци край смокиновата горичка. Но не само тогава, не само вечер. Винаги, когато от "бездънните небеса" го осенява благодат и някой му нашепва невнятни обещания. Лазар му се усмихва, но не може да разсъди кой е той. Достатъчно е, че влиза във връзка с тази неизвестна, но благодатна небесна сила. Тя го кара да се тресе от беззвучен смях, да играе по нечистите улици на Витания. "Пак е дъвкал макове из полето. Трябва да предизвестим сестрите му, защото това ще убие и без това слабия му разсъдък! - казваха гражданите и укорно клатеха глави /.../" (Тук темата "Афионът в българската литература - от Л. Каравелов до Д. Талев и след това" намира своето достойно и интригуващо продължение.) Лазар отрича пред сестрите си да е дъвкал макове, но дори само в качеството си на заподозрян той е самодостатъчен представител на онзи тип герой, за когото наркотизирането е част от посредническата мисия на медиатора агент. Лазар не може да назове причината, която предизвиква това състояние:

- О, то, то е от друго! От него съм радостен - неопределено отговаряше Лазар.

Вероятно защото не познава думата, липсва му Името. Чувства и познава единствено Силата и я нарича "то".

- То е голямо, весело, много весело. Аз го зная, но не мога да го изкажа.

Все думи на Лазар предчувстващият... Същият, през чиито очи сякаш може да се надникне в отвъдното:

Често пъти, когато сядаха да вечерят и запалваха глинения светилник, двете сестри уплашено се споглеждаха. Лазаровите очи отразяваха светлината със студен блясък и изглеждаха като очи на слепец. Ирисът не личеше и тяхната бисерна студенина напомняше за нещо отвъдно. Тогава сестрите му чувстваха присъствието му не като присъствие на роден брат, а като на призрак - опасен и чужд на техния дом.

И така: кой е той, чуждия на техния дом, небрата, може би чуждия на хората, дори на човечеството?! Питаме се и ние, вглеждайки се отново в образа на същия-несъщ:

Те поглеждаха със стаен ужас медночервената му коса, рядката брада, продълговатото ухилено лице с изострена брадичка и едри скули - лице на полуумен, по което трептяха отраженията на пламъка в светилника, и им се струваше, че Лазар е дух, за който не знаят нищо.

На кого ви прилича този "зъл дух"? Чий "портрет" би могъл на бъде той - на Дявола, на Антихриста? Преди идването на Христа?! Въплътен в образа на Предчувстващия, на "втория предтеча". Невъобразима бездна от страхове се отваря пред краката ни, ако приемем, че Предвестникът на Месията е в плен на зловеща, адовска сила. Че възшествието на Антихриста изпреварва земния живот и страдание на номиниралия го Герой. Преди да се изгубим в лабиринта от несигурни отговори, по-добре да насочим вниманието си към един безспорен факт, сигурен пример за изключително белетристично майсторство. Той е свързан с функциите на портрета, с така наречената портретна характеристика, която чрез различните контексти умножава смисъла на посланията си и играе ролята на семантичен ключ. Защото, оказва се, вече сме се срещали с портрета на Лазар, при това още във втория абзац на разказа:

/.../ С избелял небесносин хитон, с медночервена ситно накъдрена коса и също такава рядка брада, Лазар вървеше сякаш без определена цел, подбираше засенчените места край къщите и сивите му очи със стъклен блясък напомняха очите на епилептик. Тоя студен блясък, противен и чужд на вглъбената усмивка, разлята по лицето му, плашеше този, който се взираше в лицето му, и често отблъскваше гражданите на Витания, въпреки че всички обичаха Лазара, както се обича незлобив, слабоумен нещастник /.../

Може и да греша, но ми се струва, че докато е портретувал Лазаря, писателят ще да е гледал образа на Юда от онази икона с Юда и Христос, за която Радичков разказва, че стояла на библиотеката му. И в моето съзнание, кой знае как и откъде, от кои църковни икони и литографии, портретът на Юда е същият - задължително къдравочервенокос и с рядка брада. Във всеки случай, ако това е индивидуализираща характеристика, то тя е предизвестена не по лазаровски. И споява други, утаени в паметта представи.

Странното поведение и най-вече изразът на лицето правят така, щото Лазар да изглежда като обсебен от лош (зъл) дух. Впрочем признава го и сестра му Мария ("/.../ В тебе живее лош дух, той те прави неподатлив на нашите съвети, сякаш си глух и сляп! /.../"). Бихме могли да обясним реакцията й единствено с неразбиране, със страх от непознатото, зад което стоят тъмните сили на злото. Ако не си спомнехме, че незнайната небесна сила струеше в Лазар най-вече от нощното небе. Когато върху земята и човеците вали лунната и звездната светлина. ("Тя реши да остане да го наблюдава и видя как неочаквано опря главата си в огряната от луната стена и затвори очи."). Докато образът на Христос се свързва със слънцето; той е соларен божествен тип22. И тук читателят се изправя пред странно, на пръв поглед объркващо сюжетно обстоятелство. Разгадаването му обаче се оказва от първостепенна важност и за разбирането на разказа като цяло.

Когато Мария заявява на Лазар, че иска да го заведе при равина да му чете, за да изгони от него лошия дух, последният отговаря: "- Остави ме, Мария! /.../ Ако знаеше какво правя, щеше да ме оставиш и много би се зачудила.".

Наистина, какво прави Лазар? Външно погледнато, нищо особено. Върши онова, което винаги е вършел. Защото поначало не се променя. Да, за разлика от останалите Лазар е един и същ. Подобно на всички чудаци - в това число на Йовковия Люцкан - той няма друга възраст, освен възрастта на порасналото дете.

Мария пусна дрехата му. Тя го жалеше и неведнъж беше се замисляла над неговите чудачества. "Може би, размишляваше тя, той знае и усеща неща, каквито ние не познаваме. Живее дълбоко в себе си и не се променя, както ние се променяме почти всеки ден, като отстъпваме пред чуто и видяно, пред чуждите мнения и внушения и пред гласовете на нашите сърца, защото не смеем да изкажем несъгласие, за да не разсърдим съседите или търговците, които купуват нашите тъкани." И тъй като беше щедра, милостива и боголюбива, със сърце отворено за откровения, гледаше на брат си колкото със страх и недоверие, толкова и с неукрепнала вяра, че в него има нещо свято.

Има нещо смущаващо в нощните общения на Лазар с невидимата сила. Същата вечер, когато опира главата си в огряната от луната стена, лицето му се озарява от нежно сияние, косата и брадата му този път изглеждат черни - с "медни отблясъци и сякаш се отделяха от плътта". Явно, иде реч за особено състояние, може би за първата от онези седем посветителски степени, които на изток наричат "Гарванът". При нея осъществяващият връзката между окултния и външния свят е изпращан на различни мисии, думите му служат за "посредници между външния и вътрешния свят" (Щайнер 1993: 103), докато самият той все още е отдаден на външния свят. За разлика от Натанаил например, когото Христос разпознава като посветен (в петата степен, означавана с името на самия народ, в случая "израилтянин" - "Ето един истински израилтянин" (Йоан 1:47) (Щайнер 1993: 104-105).

Очевидно промяната в цвета на косата и брадата, различните нюанси, предизвикани от играта на светлината, е знакова при характеристиката на героя. Ако в началото на разказа медночервената накъдрена коса и брада кореспондираха с детайла сиви очи със стъклен блясък, сега, в мига на вдъхновяващото просветление, те са "черни с медни отблясъци". И сякаш се отделят от плътта, заживяват самостоен, спиритуален живот. По всичко личи, че образът се отдалечава от типизираните представи за Юда и добива пророчески авторитет ("устните му се раздвижиха, преди да е произнесъл гласно първите слова").

И отново: какво прави Лазар-чудакът? Каквото и повечето Йовкови герои, почувствали Онова (Божия дух), или облъхнати от красотата на Божия свят, защото всичко, сътворено от Него, е чудо и повод за чудене. Дори за Вълкадин, който говори с Бога в себе си. И за Люцкан, който знае езика на цветята и който ще умре, без да се промени - по-вярно, без да измени на себе си. За разлика от Лазар, чиято драстична промяна предстои. До неузнаваемост. Дотолкова, че да роди въпроса: дали не е било по-добре да си остане мъртъв...

И така, стигаме до момента, в който подтичващите подир устните думи на изпадналия в унес Лазар изплашват богобоязливата Мария:

- Той иде - тихо изрече, като че говореше на себе си, - иде и край него се тълпи много народ... Но аз не го искам, не го искам!...

Сега Лазар тръгва послушно подир сестра си и не проявява обичайното за него детско упорство. После влиза треперещ в стаята си и нещо си говори. Мария допуска, че може би го спохождат откровения, че има дарба на ясновидец, защото понякога познавал кой от търговците ги лъже...   


следва
Активен
Неактивен Мила
Hero Member
*****
Публикации: 828

« Отговор #66 -: (Сряда) 21 Юни 2017, 07:58 »

                                                                                                                                  апокрифи

ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЛАЗАР
(Разказът "Лазар и Исус" от Емилиян Станев)

Сава Василев

        продължение



   Подозрението, че Лазар притежава ясновидска дарба, се затвърждава след два дни, когато до Витания достига слухът за новия пророк Иисус - появил се в Ерусалим и вършел чудеса. Значи Лазар наистина е предчувствал Онова. Не всекиму от смъртните е дадено да чете знаците. Малцина са честитите да обладават ясновидската сила. "Въпреки че учениците и Мария от Магдала успяха да Го видят, всред тях имаше и такива, които не бяха достатъчно надарени, за да развият ясновидски способности. Един от тях бе например Тома." - пише Р. Щайнер в изследването си, посветено на Йоановото евангелие (Щайнер 1993: 250). Тогава не е ли Лазар струната, на която свири Бог? Не е ли разведреното небе, предвещаващо появата на слънцето. Има само един начин да разберем - ако бъде разпознат от самия Христос, от всевиждащия и всезнаещия за земните и небесните неща. Но преди това...

Знаците на посветителското у Емилиян-Станевия герой Лазар са налице. Само невинните, простите души имат шанса да се наредят сред блажено избраните. Лазар е от тях - от блажено нищите, способни да усетят, макар и за миг, чудотворния полъх, идещ от небесното царство. Затова лицето му е озарено и ей така, без видим повод, си пее псалми. И сме готови да повярваме, че влизането му в ролята на Предвестника не е случаен жест, не е поза или суетно хрумване, а осенение свише. Че Лазар-Предчувстващия е Избран, за да посочи. Да извести идването Му. Бездруго е от хората, които живеят дълбоко в себе си. Такъв човек може да се докосне до Бога. И да бъде докоснат от Него. Накратко - Лазар от Витания в първата част на разказа "Лазар и Исус" от Ем. Станев - е Вестителят ("Той иде /.../, иде и край него се тълпи много народ!")

Но Вестителят (Предвестникът) се страхува да извести, да посочи. Страхува се от Онзи, който идва, и в името на когото самият той е. А това е дълбоко смущаващо. След озарението и пророческите думи за явяването на Месия Лазар продължава ежедневните си дела ("пак ходеше из пазарището, носеше хляб на вдовицата, вадеше вода от кладенците"), макар да е неспокоен; не го свърта вкъщи и слухти. И най-важното: "Усмивката от лицето му бе изчезнала и по него се четеше тревога". Дали избягалата усмивка не е първият симптом на болестта? А не е ли болестно онова тревожно, упорито съмнение, което мъчи душите и пробужда адовите сили? Не се ли беше загнездило то и в душата на Кольо Рачика, на Еньо-Теофил, Сибин, Назарий?... Защото и съмнението е едно от най-човешките неща у човека. Друг въпрос е може ли да бъде преодоляно, дали може да се засити този извечен глад на ума, да се утоли безкрайната жажда на незнанието с онази мъдра, вечна храна, след която няма и не може да има никакви изкушения и недоситеност...

Но да не подминаваме основния въпрос: защото Предчувстващият се страхува от Него, защо неГо иска. След подобно признание сюжетът на разказа не може да не промени посоката си, да не се отклони от библейския образец и да не го проблематизира... Дали защото вестителят ясновидец Лазар предчувства собственото си трагично преображение, нещастието, което ще споходи сестрите му, след това и целия витански народ? Понеже много ще му се даде, но и много ще му се отнеме?... Тогава нека попитаме: кому е отредено да е щастлив с плодовете на охолството за сметка на духовната беднота и не избират ли сами човеците какъв да бъде животът им в долния Ерусалим? Не е ли и щастието въпрос на избор. Защото, ако избереш вярата и инобитийното блаженстване, земните беди и изпитания трудно могат да докоснат и остудят сърцето ти. Истински чистите, простосърдечни души, подобно на децата, имат по-чувствителни сетива за лъжата и не се страхуват от истината. Поради това думите им понякога звучат като откровения. Та да попитаме: ясновидецът Лазар предчувства ли трагичните събития, които предстоят? Метаморфозата със самия него, трънливия път на Идващия към Голгота и последиците от новото учение?... Този ли е коренът на страха? Едва ли. Или поне не на най-дълбокия, пиещ влага от тъмните недра на предателството...

Иисус отсяда в къщата на Симон Прокажени, от чийто род, казват бил и самият Лазар23. Излиза, че става дума за дома на Лазаровия баща. Следователно Иисус влиза в дома на Белязания, а това може да ни обясни много за самия Лазар - за собствената му белязаност и ум. В "Евангелие от Матея" се казва, че една жена приближава Иисус, докато е в същия този дом, и излива върху му прескъпо ("драгоценно") миро от "алабастрен съд". Това предизвиква негодуванието на учениците, според които мирото е можело да се продаде и парите да се разделят между сиромасите. Както вече отбелязахме, най-вероятно жената, помазала Иисус, да е Мария, сестрата на Лазар24. Логично, ако Иисус е отседнал в бащиния й дом. Тогава той изрича знаменателни думи: че чрез помазването жената го е приготвила за погребение и "дето и да бъде проповядвано това Евангелие по цял свят, ще се разказва за неин спомен и това, що е извършила" (Мат. 26:13). Няма да коментирам очевидната добавка на евангелиеписеца, промъкнала се в думите на Учителя. Но не мога да подмина факта, че веднага след това идват стиховете за предателството на Юда... Всъщност, така е и в "Евангелие от Йоан". Тук изрично, при това на два пъти, се казва, че Мария, сестрата на Лазар, помазва с драгоценно миро нозете на Иисус и ги отрива с косата си (11:2; 12:3). Веднага след това самият Юда изрича думите за продажбата на мирото и разделянето на парите между сиромасите. Иисус отговаря: "остави я, тя е запазила това за деня на погребението Ми" (12:7). В текста на Ем. Станев Мария също спохожда дома на Симон Прокажени. Тогава вижда, че Иисус излъчва светлина, "както елмазът излъчва светлина в тъмнината". (Като че ли все още думите следват послушно езика на канона и с нищо не му противоречат.) Но за разлика от споменатите евангелски текстове, тук тя го известява за Лазаровото пророчество и го моли да дойде в дома й, защото Лазар е уплашен, "без да знае от какво". Тогава Иисус изрича нещо много важно, различно от признанието за скорошната си смърт и погребение и славата на жената, която го е помазала: "Иди си, Мария, и кажи на Лазара, че не бива да се бои от онова, което познава, но не знае що е.".

Лазар признава, че се страхува от срещата с Иисус и от това, което последният може да стори с него. Следователно, Лазар се страхува от Промяната. Дотолкова, че започва да завижда на собствения си живот ("Ах, колко добре ми беше преди!") - на живота си в блаженото незнание за Него. Тогава с какво Лазар е по-различен от злодеите, които са готови да убият Иисус с камъни; от всички, които се страхуват от промяната, понеже знаят, че промените крият опасности. Това неизбежно важи и за новата вяра... Но има и още нещо, много по-важно, което подклажда този страх. Самата вяра. Тя проповядва, че който повярва в Христа, не ще се бои повече от смъртта. "А когато изчезне тоя страх, изчезва и страхът от властта...".

В този момент разказът взема нова (политическа) насока и вероятно не без основание. Ние обаче вече знаем, че Лазар се страхува не за Него, а за себе си. По-вярно - от себе си, от онова, което ще бъде. И още, че никой не го пита дали желае всичко това да се случи с него. И тъй като никой не го пита, а той отчаяно се съпротивлява и страхува, накрая се разболява и умира. Тази смърт, оказва се, дори е предизвестена:

Щом чу, че сестрите му искат да го отведат при Исуса, Лазар легна върху изтъканите плащеници, зави се през глава, както правят децата, когато са изплашени, и заприлича на мъртвец, който чака свирачите да го понесат към гробищата. Напразно Мария го увещаваше да стане, разпитваше го от що се страхува и му описваше колко благ е Исус.   
Активен
Неактивен Мила
Hero Member
*****
Публикации: 828

« Отговор #67 -: (Сряда) 21 Юни 2017, 08:00 »

                                                                                                             апокрифи

ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЛАЗАР
(Разказът "Лазар и Исус" от Емилиян Станев)

Сава Василев

        продължение

   Налице е и ново недвусмислено свидетелство. То гласи: "Сестрите вярваха, че болестта се дължи на Исусовото идване във Витания, и се надяваха той да го излекува.". Иисус не тръгва веднага, а, подобно на "Евангелие от Йоан", остава още два дни ("в място, дето се намираше" - 11:6), (у Ем. Станев: "а престоя на мястото още два дни" - преди това се уточнява, че е близо до река Йордан). На третия ден, според литературната версия, Исус сам заявява на учениците си, че ще се върне във Витания, за да събуди заспалия Лазар и нехае за напомнянето, че в този град го търсят и може да го убият. Преди да изрече почти същите думи, Иисус в "Евангелие от Йоан" отвръща на учениците си, които му напомнят за опасността да бъде убит в Иудея с камъни, така: "/.../ нали дванайсет часа има в деня? Който ходи дене, не се препъва, защото вижда светлината на тоя свят; (11:9) а който ходи нощя, препъва се, защото светлината не е с него." (11:10). Едва тогава заявява: "/.../ Лазар, нашият приятел, е заспал; но отивам да го събудя." (11:11) (у Ем. Станев: "Лазар, който е наш брат, е заспал и аз трябва да го събудя"). Тук би могло да се дискутира дали вариантът на Ем. Станев не е по-близък до истината за следовничеството на Лазар ("наш брат") в смисъл на ученик и то "любим ученик" в сравнение с евангелското "наш приятел", но това е друга тема. Знаменателно е, че Иисус в "Евангелие от Йоан" прави едно много, макар и иносказателно поднесено уточнение за "ходенето" през нощта и през деня - ходещият през нощта се препъва, защото светлината не е с него. Отбелязваме го не без удивление в контекста на казаното за нощните предчувствия на Емилиян-Станевия Лазар и въобще на идеята за астрономическата и астрологическата ориентираност на божествените субекти Иехова (Яхве) - нощ, отразена светлина, излъчвана от луната, и Христос - ден, слънце, дневна светлина.

Ем. Станев, фрагмент 2: дилемата дали Лазар е заспал (Тома: "Ако е заспал, сам ще се събуди /.../. - Казваш, че бил наш брат, без да си го видял и говорил с него. Аз научих, че бил слабоумен."), или е мъртъв се разрешава от самия Иисус, но може да се поспори доколко този отговор попада в рамките на канона или го напуска и се сношава с гностическата ерес: "- Така говорят тези, които не познават човека. Детето в него живее редом с мъжа до дълбока старост и духът е в детето, което познава царството небесно...". Не е трудно да се провиди парафразирането на прословутата фраза в "Евангелие от Матея" "/.../ оставете децата и не им пречете да дойдат при Мене, защото на такива е царството небесно" (19:14). Каква е разликата и има ли въобще разлика в съдържанието и смисъла на двете изказвания? Според мен - да. Основният въпрос тук е: познава ли детето царството небесно. Или Христос просто иска да ни каже, че то е отредено за простосърдечните, за чистите души, каквито най-вече са децата. Те са по-близо до Бога, до онзи божествен дух, владеещ великата тайна на сътворението... Може да се спори също така дали Лазар на Ем. Станев познава царството небесно. За да го познае (види), трябва да умре. И да възкръсне, за да свидетелства. Но не и преди това. Близостта все още не е същинско познание. Чувстването (контактуването) не може да се сравнява с мистичния акт на инициацията... И за да няма съмнение в извънмерността на предстоящото знамение, както в Йоановото евангелие, така и в разказа на Ем. Станев, смъртта на Лазар бива изрично потвърдена. Версията заспиване е открито и категорично опровергана. Но докато в евангелския текст тя е изразена от учениците, в литературния репликата принадлежи на Тома. Ем. Станев е предпочел този вариант, вместо да се възползва от словесния жест на Близнака, който гласи: "/.../ да идем и ние да умрем с Него" (11:16) - според някои поради това, че е бил изкушен от възможността да се постигне бързо и лесно с помощта на посветителския акт на възкресението бленуваното тайнство, обещавано от новото учение...

Оттук насетне битката на Иисус ще се превърне в битка за спасяването на Лазар, на детето, което живее редом с мъжа, което не разбира, но чувства Бога и небесното му царство... За да се стигне до идеята, че всеки Го носи в себе си:

- Никой не може да види отца, защото не ще го познае. Но всеки вижда света, който е създал, и всяко човешко сърце го носи в себе си със светлината, без която не биха били зрящи очите. Светилникът в душата е негов и това не ви ли стига да повярвате? И който е видял мене, видял е и Отца.

И ако това е така, то Лазар трябва да го е "видял" преди всички. Но се е изплашил и не го е пожелал.
   


следва
Активен
Неактивен Мила
Hero Member
*****
Публикации: 828

« Отговор #68 -: (Сряда) 21 Юни 2017, 08:04 »

                                                                                                                  апокрифи

ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЛАЗАР
(Разказът "Лазар и Исус" от Емилиян Станев)

Сава Василев

        продължение


  Следователно:

- в тази си част (до смъртта и възкресяването на Лазар) разказът на Ем. Станев залага на идеята за отчуждеността и страха на Лазар от Иисус и учението му. Лазар е предчувстващият бездната, неготовият да преживее великото тайнство, прегръщайки Вярата. Той не е същински ученик и последовател. Сърцето и умът му не са погълнати от безпределната любов към Учителя и въплътеното Слово;

- истинското пътешествие-преображение е непостижимото, по условие невъзможно. Питаме се дали въобще се е състояло. Само така можем да си обясним промяната у възкръсналия Лазар. Възкресено е било тялото, не и духът. Истинската светлина не огрява Лазар, царството небесно не му се открива, поради което сърцето му става дом за предателството; съсъд на безсърдечието, сребролюбието, нихилизма; палач на Вярата. Лазар поема върху си най-страшната измежду всички вини. Тежестта й е сравнима само с бремето на един от най-страшните първородни грехове - този на братоубийството, извършено от Каин;

- Лазар на Ем. Станев е нещо повече от есхатологичен герой. Делото му е по-пъклено и от това на Антихриста, защото е готов да отрече историческото появяване на Христос, оттам и предстоящата еволюция на света. Иначе казано, Лазар посяга към човешките сърца, за да изтръгне от тях зърното на надеждата още преди то да е пуснало здрав корен;

- не всяко възкресение е път към светлината. Особено ако приживе човекът не се е възползвал от правото си на избор. Ако не е прегърнал Вярата. Ако не е открил душата си за словото на Онзи, който заявява "/.../ аз съм пътят, и истината, и животът /.../" (Иоан, 14:6).

Съгласим ли се с направените изводи, приемем ли, че аргументите, които ги обуславят, са убедителни, ще трябва да признаем, че литературният герой Лазар и неговата съдба неумолимо следват логиката на канона. А тя гласи: няма и не може да има възкресение, ако онзи, в името на когото е всичко, е останал непознат. От друга страна, артистично отиграният жест с жанровото "преименуване" на разказа гарантира свободата и правото на автора да интерпретира събития от Свещената книга. В този смисъл "Лазар и Исус" е Другата гледна точка, огледално обърнатият сюжет, който не само че не опровергава каноничния, но и го потвърждава, заявявайки своята апокрифност. Образно казано, древният Янус не би съществувал, ако отнемехме едното от двете му напълно противоположни лица...

И все пак дилема християнско - еретично съществува. Но тя е, така да се каже, интенционална и касае характеристиките на героя, неговата извънсюжетна зададеност. Само така мога да разбера и оправдая смущението на религиозно вдадения читател.Става дума за онзи вид изначална предпрограмираност, която дръзвада мисли извън категориите и философията на ортодоксията, не и за поведенческата логика, защото тя изцяло следва тази на архетипа.Това изкуството, в частност литературата, може да си позволи.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Повече за откриването на ръкописа, неговото датиране и самото му съдържание виж в "Евангелие от Юда" (2006). [обратно]

2. За това свидетелства и съпругата на писателя Надежда Станева в своя "Дневник с продължение". На 6 ІІІ.1974 г. е записала: "...Намери няколко страници на свой стар недовършен разказ за Исуса, писан през 1942 г. Същият проблем го е занимавал още тогава. Реши да използва тези страници, направи нова редакция на главата. Стори му се приемлива. Досегашните редакции е унищожил. И все пак въпросът за Назарий не е решен. Мъчи го, изнервя го. "Загази, казва Назарий, загази и авторът му". Пита ме как виждам края на този човек. Казах му, че според мене трябва да умре. Съгласи се.". От цитираното става ясно, че връщането към забравения ръкопис е по време на работата върху романа "Тихик и Назарий", следователно използването на "тези страници" наумява попътно "зареждане" на творческите импулси в момент на криза. Така възниква въпросът дали някогашната идея е била изцяло изконсумирана, или следите й се губят из лабиринтите на по-късното творчество и на разказа "Лазар и Исус". Съдейки от бележката за тази творба (Станев 1981), оставаме с впечатление, че това е така. Авторът на бележките Йордан Василев, след като отбелязва акта на първата публикация (Станев 1977: Cool добавя, че в края на 1976 г. у писателя попада брой на сп. "Квик" със статия "Има ли живот след смъртта" и веднага след това цитира първите две изречения от приведения по-горе цитат от Дневника на Н. Станева. Така фактът е изваден от контекста на работата върху романа и е поставен в пряка връзка със създаването на "Лазар и Исус". Основание за тази връзка Й. Василев намира на още едно място в Дневника на съпругата, която през 1975 г. след един разгорещен разговор на Ем. Станев с гостуващите семейства на Васил Стоилов и Димитър Талев, записва в две изречения заявеното от писателя за Иисус, в които се казва следното: "Никой не може да каже какво точно е представлявал този човек, евангелистите са показали само част от него. Притчите вероятно не са единственото и най-ценното в неговото учение, говорил е и други неща, които съвременниците му не са могли да съберат и възпроизведат." (Станева 1981: 62). Следват думите на Н. Станева: "Трябва да кажа отсега, че мисълта за личността на Исуса много го е занимавала още от ония далечни години и по-късното осъществяване на разказа "Лазар и Исус" не е случайно, макар че главното в този разказ не е Исус" (1981: 62). В тази връзка добре би било да добавим още няколко думи от признанията на съпругата, ненамерили място и в текста на бележката. Те предхождат изреченото от писателя и е добре да запомним смисъла им. А именно: "Впусна се в дълги разсъждения за силата на християнската идея, която е вдъхновявала най-големите умове на нашата ера. Исус е действал неотразимо върху тях". Подразбира се, че ползването на този Дневник като основен източник е въпрос на доверие, а това означава, че всеки извод, всяка оценка биха се самооспорили в мига на неговото разобличаване. В случая ни смущава слабата словоохотливост както от страна на съпругата, така и от страна на писателя. За създаването на разказа "Лазар и Исус", както и за отношението на писателя към него, няма почти никакви сведения. Друга тема е как и доколко бива забелязан от литературната критика, какъв е обемът на написаното за него, да не говорим за задълбочеността и оригиналността на литературоведските интерпретации. Ще приведа само няколко факта. Първият се отнася до преиздаването на текста след смъртта на писателя. Една справка в наскоро излязлата Библиография на писателя от Живка Радева (2007) по повод 100-годишнината от рождението му сочи, че текстът е включван в: Събрани съчинения. Т. 1. София, 1981-1883 (под редакцията на Й. Радичков и Й. Василев), Черният монах. Повести. София: ИК "Хр. Ботев", В. Търново: Абагар, 1993 г., Антология на българския разказ. Съст. Огнян Сапарев. Пловдив, 1995, и в юбилейното четиритомно издание на Великотърновското издателство "Абагар" от 2007 г., т. 1 (съст. Сава Василев). Що се отнася до периодиката, публикацията е само една - в сп. "Янтра", 1980 г., № 1. Не по-малко скромен е интересът на металитературата. Той се свежда до няколко заглавия и автори, измежду които Иван Радев (1999), Радка Пенчева (2002а; 2002б; 2003а; 2003б), Димитър Ефендулов (2006). Що отнася до откъса в Дневника на Н. Станева от 6.ІІІ.1974 г. и бележката на авторката, че Ем. Станев решил да използва ръкописа на незавършения разказ за Исус от 1942 г., от нея не става ясно дали намерението се отнася до романа "Тихик и Назарий", върху който работи в момента, или по принцип. Трудно могат да се посочат конкретни примери, доказващи връзката между двата сюжета с изключение на метаморфозата, преживяна от Назарий, типологично сродна с преображението на Лазар след възкресяването му. Още по-лаконичен е Ем. Станев в записките си. Първата от двете бележки в "Дневник"-а му (2.ІІІ.1977 г.), посветени на разказа, гласи: "Пак започнах да мисля за "Султански лов". Работата на "Лазар и Исус" върви мудно, но все пак върви". Втората (15.ІV.1977 г.): "Свърших "Лазар и Исус", предложих го в "Литературен фронт" - не го приеха, върнаха ми го под предлог, че бил доста страници и ще заеме много място. Добре, така да бъде. Може би пак ще се наложи да поработя върху неговия подтекст." От казаното си заслужава да обърнем специално внимание на две от думите - "подтекст", защото знаем каква е политическата атмосфера във времето, когато се създава разказът, и на "пак", защото издайничества за целенасочената работа върху подтекста. На 25.ІV.1977 г.: "В Търново отидох въпреки нежеланието си и там да бъда честван. Мина много добре. Жена ми прочете "Исус и Лазар" в Клуба на културните дейци. Хората бяха смутени, не го разбраха. Изморих се от много приказки. Но съм много доволен от това, което видях на Царевец. Изникнал е един мъртъв град, разкрити са много черкви, обществени постройки и др.". [обратно]

3. "Произведението има обемност на разказ, но ми се иска да го нарека синтетичен роман в разказа, макар че такова литературоведско понятие не съществува" (Йовева 1981: 194). [обратно]

4. По разказа на Христина Милчева-Славянска. Ето и тази част от текста, за която така вдъхновено разказва дъновистката, без значение дали изцяло споделяме коментарите й: "Точно в това Кондарево време Емилиян Станев е обект на една анкета от издателство "Народна младеж". Въпросът към интервюираните между другите въпроси е: "Коя историческа личност ви е най-симпатична или любима?". Всеки казва различно, би трябвало да се очаква - Левски или Ленин... А нашият Емилиян Станев казва точно определено: Христос! Точно така, Христос. Без двоумение и обяснение. А нали тогава се поддържаше, че Христос не е историческа личност, той е измислен от християните, сякаш може да има християнин без Христос. Но тази дума-отговор стои като забит гвоздей, изсечен от здраво елово дърво, за да не се пука. Не зная оцелял ли е редакторът и как са го пуснали. Но тази смелост, безкомпромисност бе забележителна. Той, като призна Христос, се нарече завинаги християнин..." (2007: 104). [обратно]

5. "Какво точно е разбирал Ем. Станев под човешки ум и човешка душа, е трудно да се разгадае, макар за това да има известни податки. Интересното в случая е, че той противопоставя тези две основни същности в човека при опит да се навлезе в проклетите въпроси на Битието. И не само ги противопоставя! Според указанието (става дума за отбелязаното накрая, в последното от общо шестте листчета формат джобен бележник с нахвърляни мисли от писателя, свързани с работата върху "Лазар и Исус, където след знака "N.B." пише: "Човекът вярва на ума си, нежели на душата си" - б.м., С.В.) решаваща роля при разгадаване тайните на Живота има човешкият разум." - пише авторът (Ефендулов 2005: 126). [обратно]

6. Виж гл. 12 "Първосвещеникът цар, който никога не е царувал" (Бейджът, Лии, Линкълн 2005). [обратно]

7. Р. Щайнер неслучайно насочва вниманието ни към факта, че онова, което обичайно именуваме като "чудо" по отношение на случилото се с Лазар, в "Евангелие от Йоан" се определя като "знамение" ("Този човек върши много знамения"). То е сред многото, навярно най-важното, според Щайнер отблъскващо (бихме казали - плашещо) обвинителите му. (Вж. Щайнер 1993: 78). [обратно]

8. Според Щайнер по-верният превод е "усамотение" ("Аз съм гласът на викащия в усамотение" - Исая 1:23), поради това, че "еремит" означава "самотният", а не "пустинята" (Щайнер 1993: 86-87). В българския превод обаче, включително и този, който използваме тук - изданието на Библията от Светия синод от 1991 г. - се дава превод с думата "пустиня". [обратно]

9. "Човекът е роден от водната Земя и тогава той е бил дълбоко свързан с божествения свят. Онези, които трябва да си спомнят тази древна връзка с божествения свят, бяха кръщавани с вода. Водното кръщение трябваше да бъде символът за миналите епохи: Не забравяйте своята древна връзка с Боговете, както и това, че сте станали нечисти, слизайки до днешното състояние" - пише Р. Щайнер (1993: 144). А преди това: "Естествено, кръвното родство остава, но към него се прибавя духовният трепет на Любовта" (Щайнер 1993: 99). [обратно]

10. Повече по въпроса виж в Бейджънт, Лий, Линкълн (2005: 350-359). [обратно]

11. Повече за влизането на Иисус в Иерусалим на ослица (осел) в четирите евангелски текста виж статията на Фрайденберг (1978), както и Стефанов (2005). [обратно]

12. Очевидно в този случай не става дума за "любов" в обичайния смисъл на думата. Според Щайнер това е особената любов на ученика към учителя, любовта на посветения, на стигналия до познанието на Духа, нещо характерно за света на мистериите (виж повече в Щайнер (1993: 82-83). Същият въпрос засяга и статията "Чудо воскрешения Лазаря" (Щайнер 2006). В нея обичта на Иисус към Лазар се обяснява със зрелостта (готовността) на последния да преживее този акт - акта на пробуждащото (въплътяващото) Слово. [обратно]

13. Един от тези писатели е Евсевий Александрийски (1982: 125). [обратно]

14. За двете редакции на ръкописа и други подробности виж електронните публикации на Института за руска литература на адрес <http://www.pushkinskijdom.ru>, както и статиите на М. В. Рождественская (2005а, 2005б). [обратно]

15. Коментар за развръщането на този мотив в новата руска литература виж при Рождественская (2005б). В него се правят недвусмислени паралели между сюжета на стожерния апокрифен текст ("Слово за възкресението на Лазар") и споменатите съчинения на Достоевски и Л. Андреев на базата на мотива "ад и възкресение", като чрез ключовия образ на евангелския Лазар се обясняват композиционните, структурните и идейно-философските решения в романа "Престъпление и наказание" (тясната и тъмна стая на Разколников наподобява на гроб, съдбата на героя се решава на четвъртия ден, прочитът на евангелския текст за Лазар от Соня Мармеладова е кодово послание към изпадналите в духовна нищета, четенето на Евангелието по време на каторгата преобразява Разколников за друг, по-добър живот и др.), а в разказа на Л. Андреев болезнените следи от попадането в адовата бездна раждат бунтарски съмнения, които ерозират вярата и тревожат героя. [обратно]

16. През 1972-1973 г. при реставрационни работи под олтара на църквата е открита малка пещера със саркофаг и мощи. Предполага се, че това е саркофагът на Лазар и част от мощите му. Днес църквата е позната като "Свети Лазар" в Ларнака (сегашното име на Китион). Виж повече по въпроса в библиографията (Лазарова 2005). [обратно]

17. Както отбелязват и авторите на цитираното съчинение, Четвъртото евангелие, създадено най-късно, може би в края на І и началото на ІІ в. край гр. Ефес, се отличава в много отношения от останалите: в него липсват сцените с раждането на Иисус, премълчава се родословието му, а началните страници имат подчертано гностичен характер; текстът е по-алегоричен; натъкваме се на сериозни различия и в съдържателно отношение (тук се говори малко за Галилея, повече за случилото се в Юдея и Иерусалим, разказът за разпъването на Иисус внушава усещане за очевидец и др.). Повече по въпроса (Бейджът, Лий, Линкълн 2005: 349-350). [обратно]

18. Ето няколко примера. Родословието на Иисус се описва неясно. За него разказват две от евангелията - на Матей и Лука, при това разказите си противоречат. Според Матей Иисус е със знатно потекло ("син Давидов"), докато според Лука семейството, въпреки потеклото си, не е сред високопоставените. Авторите на "Светата кръв и Свещеният граал" подчертават, че легендата за "бедния дърводелец" идва от евангелието на Марко. Според Лука след раждането на божия син при него идват да се поклонят пастири, според Матей поклонниците са мъдреци. Лука твърди, че светото семейство живее в Назарет и оттам се изселва във Витлеем, за да се роди Иисус в бедната ясла. А при Матей семейството живее във Витлеем отдавна, радва се на добър живот, поради което и Иисус се ражда в къща. Именно Матей лансира разказа за цар Ирод, който дава заповед за погубването на младенците, оттам и бягството на семейството в Египет и едва след това идва заселването в Назарет. Не са единодушни евангелистите и по отношение на разпъването на Иисус на кръста - според Йоан е станало навръх Пасха, а според останалите - на другия ден. Според Матей Спасителя е силен, могъщ цар, дошъл да донесе не мир, а меч, а според Лука - кротък като агне. Разминавания има и при предаването на последните Христови думи на разпятието: "Боже Мой, Боже Мой! Защо си ме оставил?" (Матей и Марко); "Отче! в твоите ръце предавам духа си!" (Лука), "Свърши се." (Йоан). [обратно]

19. Авторите на въпросното съчинение изрично подчертават, че евангелието е не само съкратено, но в него са добавени и много пасажи, които не принадлежат на Марко. По този повод те пишат: "В първоначалния си вариант евангелието завършва с разпъването на Исус, с неговото погребение и с празния гроб. Няма Възкресение Христово, няма явяване на учениците. Днес почти всички съвременни библеисти са единодушни, че този разширен финал е добавен към оригинала по-късно, някъде в края на ІІ в.". (Като доказателство са приведени най-старите ръкописи на Светото писание, включително "Codex Vaticanus" и "Codex Sinaiticus", в които евангелие от Марко завършва с гл. 16, в която има осем стиха. Двата кодекса датират от ІV в., когато става първото обединяване на Стария и Новия завет (Бейджът, Лий, Линкълн 2005: 515, бел. 5). [обратно]

20. Тези факти са изрично подчертани и в текста от сп. "Маргарита" (Лазарова 2005). [обратно]

21. Последното отбелязва и Йордан Василев в бележките към т. І (Станев 1981: 523). [обратно]

22. Докато Яхве или Йехова се свързват с отразената слънчева светлина и по тази причина Луната е техният небесен символ, то Слънцето е символ на Логоса. Оттук и пренасянето на любовта в човека от Яхве чрез нощното съзнание, което ще рече по несъзнателен начин. След слизането на Логоса на земята, плод на божествената Любов, благодарение на Исус Христос и превръщането му в плът и кръв, "това, което се намира на Слънцето като вътрешна сила, като сила на Логоса и неговата Любов, прие физическия облик на едно човешко тяло, тялото на Исус от Назарет" (Щайнер 1993: 68-69). [обратно]

23. Казано е, че сам Лазар е бил фарисей, син на Симон (Мат. 26:6), в Библията - Симон Прокажени... [обратно]

24. В "Евангелие от Лука" можем да прочетем притчата за жена-грешница, влязла в къщата на фарисея Симон, която облива със сълзи краката на Учителя и да ги отрива с косите си. В "Евангелие от Иоан" този разказ е представен отделно, заедно с предизвикателството: който е безгрешен, нека да хвърли камък по блудницата. Доколко са се омесили разказите, личи и от факта, че и при Лука грешницата, подобно на жената у Матея, също носи алабастрен съд с миро. Следват укорите към домакина, че не го е целунал и не е помазал главата му, а тази жена не е престанала да целува нозете му и ги е помазала с миро. И Иисус й опрощава греховете. В "Евангелие от Иоан" жената не е нито неизвестна, нито блудница, а сестрата на Лазар, Мария. Тя помазва нозете на Учителя и ги отрива с косите си. [обратно]

 

 

ЛИТЕРАТУРА

Александрийски 1982: Александрийски, Евсевий. Слово за слизането на Йоан Предтеча в ада. // Стара българска литература. Ораторска проза. Т. 2. София, 1982.

Алманах 2005: Алманах за литература и изкуство "Света гора "Е" (бр. 6). В. Търново, 2005.

Антология 1995: Антология на българския разказ. Състав. Огнян Сапарев. Пловдив, 1995.

Библия 1991: Библия. София: Издание на Св. Синод на Българската църква, 1991.

Бейджът, Лий, Линкълн 2005: Бейджът, Майкъл, Лий, Ричард, Линкълн, Хенри. Светата кръв и свещеният Граал. Тайните на тамплиерите и масонската ложа. София: Хермес, 2005.

Борхес 1989: Борхес, Х. Л. Вавилонската библиотека. София: Народна култура, 1989.

Евангелие от Юда 2006: Евангелие от Юда. Под редакцията на Родолф Касер, Марвин Майър и Грегор Вурст в сътрудничество с Франсоа Годар. Превод Емилия Л. Масларова. София, 2006.

Емилиян Станев 1997: Емилиян Станев. Личност и творческа съдба. Сборник доклади от Националната научна конференция, посветена на 90-годишнината от рождението на Емилиян Станев. Велико Търново, 7-8 май 1997 г. София: Литературен форум, 1997.

Ефендулов 2005: Ефендулов, Димитър. Разказът "Лазар и Исус" от Емилиян Станев и проклетите въпроси на битието. // Алманах за литература и изкуство "Света гора "Е" (бр. 6). В. Търново, 2005.

Йовева 1981: Йовева, Румяна. Философско-историческите романи на Емилиян Станев. София: Народна просвета, 1981.

Кулева 1997: Кулева, Ася. Полемичната рецепция на учението на Петър Дънов в етико-философската система на Емилиян Станев. // Емилиян Станев. Личност и творческа съдба. Сборник доклади от Националната научна конференция, посветена на 90-годишнината от рождението на Емилиян Станев. Велико Търново, 7-8 май 1997 г. София: Литературен форум, 1997.

Лазарова 2005: Лазарова събота. // Маргарита, 2005, бр. 3-4 <http://margaritta.dir.bg/2005/april/02lazar.htm> (2005).

Милчева-Славянска 2007: Милчева-Славянска, Христина. Емилиян Станев в моята памет. // Спомени за Емилиян Станев. Съставител: Радка Пенчева. София: ЛИК, 2007.

Пенчева 2002а: Пенчева, Радка. Емилиян Станев за възкресението на Лазар. // Демократически преглед, № 49, 2002.

Пенчева 2002б: Пенчева, Радка. Емилиян Станев за възкресението на Лазар. // Литературен глас (Стара Загора), № 97, 2002.

Пенчева 2003а: Пенчева, Радка. Емилиян Станев за възкресението на Лазар. // Известия на националния литературен музей, 1, 2003.

Пенчева 2003б: Пенчева, Радка. Емилиян Станев за възкресението на Лазар. // Литературният архив - недоразказаната памет. Велико Търново, 2003.

Радев 1999: Радев, Иван. Библията и българската литература ХІХ-ХХ в. Справочник. Интерпретации. Велико Търново, 1999.

Радева 2007: Радева, Живка. Емилиян Станев, 1907-2007. Библиография. Велико Търново, 2007.

Радичков 2007: Радичков, Йордан. Той беше мечтателен човек. // Спомени за Емилиян Станев. Съст. Радка Пенчева. София: ЛИК, 2007.

Рождественская 2005а: Рождественская, М. В. Глава I. Библейские апокрифы в литературе средневековой Руси и основные проблемы их изучения. // Рождественская, М. В. Библейские апокрифы в литературе и книжности Древней Руси: историко-литературное исследование. Иерасулим: Православный поклонник на Святой Земле, 2005 <http://palomnic.org/bibl_lit/drev/rogdestvenskaya/1/> (26.07.2008).

Рождественская 2005б: Рождественская, М. В. Глава V. "Реплики" библейских апокрифов в русской литературе Нового времени и возможные перспективы исследования. Заключение. Основные выводы. // Рождественская, М. В. Библейские апокрифы в литературе и книжности Древней Руси: историко-литературное исследование. Иерасулим: Православный поклонник на Святой Земле, 2005 <http://palomnic.org/bibl_lit/drev/rogdestvenskaya/6/> (26.07.2008).

Станев 1977: Станев, Емилиян. Лазар и Исус. // Дума на българския журналист, 24 май 1977.

Станев 1980: Станев, Емилиян. Лазар и Исус. // Янтра, 1980, № 1.

Станев 1981: Станев, Емилиян. Събрани съчинения. Т. 1. Под редакцията на Й. Радичков и Й. Василев. София, 1981.

Станев 1993: Станев, Емилиян. Черният монах. Повести. София: ИК "Хр. Ботев", Велико Търново: Абагар, 1993.

Станев 2007: Станев, Емилиян. Юбилейно издание. Т. 1-4. Съст. Сава Василев. Велико Търново: Абагар, 2007.

Станева 1979: Станева, Надежда. Дневник с продължение. София, 1979.

Станева 1983: Станева, Надежда. Ден след ден... Книга втора от "Дневник с продължение". София: Профиздат, 1983.

Стефанов 2005: Стефанов, Валери. Изгубените магарета. София, 2005.

Фрайденберг 1978: Фрейденберг, Ольга. Въезд в Иерусалим на осле (Из евангельской мифологии). // Фрейденберг, Ольга. Миф и литература древности. Москва, 1978.

Щайнер 1993: Щайнер, Рудолф. Евангелието на Йоан. Стара Загора: Антропософско издателство "Димо Даскалов", 1993.

Щайнер 2006: Щайнер, Рудолф. Чудо воскрешения Лазаря. // Антропософия в Русия, 19.10.2006 <http://anthroposophy.ru/index.php?go=Pages&in=view&id=423> (26.07.2008).

 

 

© Сава Василев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 11.08.2008, № 8 (105)

Други публикации:
Емилиян Станев и безкрайните ловни полета на литературата. Юбилеен сборник по повод 100 години от рождението на писателя. Изследвания. Архив. Спомени. Съставители акад. Иван Радев, доц. д-р Сава Василев. Библиотека "Позиции". В. Търново: УИ "Св. св. Кирил и Методий", 2008.

Изследването е първа част от по-голям труд, чиято втора част се нарича "Лазар и Юда".





     



край
Активен
Страници: 1 ... 3 4 [5]   Нагоре
  Изпечатай  
 
Отиди на:  


Powered by SMF 1.1.20 | SMF © 2011, Simple Machines  Theme KurtLarVaDisi
© Copyright 2012 - 2017 XCOMBG.NET

конспирация манипулации езотерика окултизъм НЛО извънземни духове сънища окултен конспиративен видения духове нематериален паранормални