Страници: [1]   Надолу
  Изпечатай  
Автор Тема: Какво е да си Наркоман?  (Прочетена 537 пъти)
0 Членове и 1 Гост преглежда(т) тази тема.
Неактивен Antistar
Sr. Member
****
Публикации: 425
Пол: Жена
Ние сме очите на небето.

« -: (Събота) 07 Януари 2017, 11:56 »

 Йохан Хари,  „Преследвайки вика: Първите и последните дни на войната с наркотиците“
https://www.pdf-archive.com/2015/06/12/chasing-the-scream/
http://www.chasingthescream.com/wp-content/uploads/2014/09/chasing-the-scream-3.png
Какво е да си Наркоман?

Свързване
Отдавна се каня да подновя писането на статии в сайта си и ето че една статия, превод от Петя Стоянова, ме събуди за действие. Нейното заглавие е „Причината за наркоманията е намерена и тя не е това, за което си мислите“ . Статията е написана от Йохан Хари, автор на книгата „Преследвайки вика: Първите и последните дни на войната с наркотиците“ ( Chasing The Scream: The First And Last Days of the War on Drugs), и представя интересен експеримент с мишки, водещ до драматична промяна на начина, по който хероиновата зависимост е била разглеждана до този момент.

Както ще прочетете в статията, нейното основно послание е, че „Противовесът на наркоманията не е въздържание – това е връзката с хората.“ И това се отнася не само до зависимите от наркотиците хора – отнася се до всяка форма на зависимост – алкохол, цигари, хазарт, компютърни игри… – на практика всичко, с което се опитваме да запълним дупката на празнотата, която зейва в душите ни, но се проваляме, защото я запълваме с погрешното нещо.

   „Минаха сто години, откакто бяха забранени първите наркотици, и в течение на този дълъг век на война с тях нашите учители и правителството създадоха за нас историята за наркоманията. Тази история толкова дълбоко се е вкоренила в съзнанието ни, че започнахме да я възприемаме като естествена. Тя изглежда очевидна. Изглежда правдива. Аз също вярвах в нея дотогава, докато преди 3,5 години не тръгнах да пътувам 30 хиляди мили след своята нова книга „Преследвайки вика: първите и последните дни на войната с наркотиците“, за да изясня кое на практика движи войната с наркотиците. Но по време на пътуванията разбрах, че голяма част от това, което са ни говорили за наркотиците, не е истина, а също така и че има друга истина, ако, разбира се, сме готови да я чуем…

    Ако ние действително приемем тази история, ще ни се наложи да променим много неща, освен войната с наркотиците. Ще ни се наложи да променим себе си.

    Разбрах това от много хора, които срещах по време на своите пътешествия. От живите приятели на Били Холидей, които ми помогнаха да узная как основателят на войната с наркотиците е допринесъл за нейната смърт. От еврейски лекар, който в детството си е пренесъл наркотици контрабандно от Будапещкото гето, откривайки всички тези секрети на наркозависимостта в по-зряла възраст. От дилъра на крек (или крак – обработен по определен начин кокаин; бел.пр.) – бруклинския транссексуал, който е бил заченат, когато майка му, крекова наркоманка, е била изнасилена от баща му – офицер от полицията. От човека, когото две години са държали на дъното в период на мъчителна диктатура, изплувал чак след избора на нов президент в Уругвай, когато започват последните дни на войната с наркотиците.

    Аз имам много лична причина да изложа тези отговори. Един от най-ранните ми детски спомени е как дете се опитва да разбуди един от моите роднини, но не може.

    Оттогава се опитвам да открия за себе си природата на наркоманията: кое заставя хората да се пристрастят към наркотиците и към поведение, което те не могат да спрат? Как можем да помогнем на тези хора да се завърнат? Когато пораснах малко, друг мой близък роднина „заседна“ на кокаин, а аз започнах да се срещам с приятел, зависим от хероин. Имам предвид, че темата за наркоманията е привична за мен.

    Ако ме попитате кое заставя хората да се пристрастяват към наркотиците, ще погледна на вас като на идиот и ще кажа: „Ами наркотиците, какво друго!“. Това не е трудно да се разбере. Мисля, че съм го виждал не веднъж в своя собствен живот. Ние всички можем да си го обясним.

    Представете си че вие, аз и още двадесет човека, които сме срещнали на улицата, приемаме много силен наркотик в продължение на двадесет дни. В тези препарати има много силни химически „зацепки“ (куки). Така че, ако ние бихме искали да спрем на двадесет и първия ден, бихме се нуждаели от определеното химическо вещество. Ние бихме изпитвали неустоимо привличане. Бихме били зависими. Ето какво означава наркозависимост.

    Едно от първите изследвания в подкрепа на тази теория е било проведено с мишки през осемдесетте години в Америка. Може би някои от вас помнят това. Експериментът е прост. Поставят една мишка в изолирана клетка, в която има две панички с вода. В едната от тях има чиста вода, а в другата – вода с хероин или кокаин. Почти във всеки експеримент мишката, която пробва водата с наркотик, ще се завръща към нея отново и отново, докато не се самоубие.

    Рекламата твърди: „Само един от наркотиците предизвиква толкова силна привързаност, че девет от десет мишки ще го употребяват отново и отново, докато не умрат. Този наркотик е кокаинът. И с вас той може да направи същото.“

    Но през седемдесетте години професорът по психология от Ванкувър Брус Александър забелязал, че в експеримента има нещо странно. Мишката била поставена сама в клетката. Не й оставало нищо друго, освен да приема наркотици. „Какво би станало, – помислил си той – ако подходим по различен начин?“. И професор Александър построил миши рай. Нещо като парк за развлечения за мишки – с цветни топки, най-добрата храна за мишки, галерия от тунели, по които да тичат, и няколко приятели за компания. С две думи – всичко, за което мишката може само да мечтае. „Какво ли ще се случи сега?“ – мислил си Александър.
    В мишия парк всички мишки, естествено, опитали водата и от двете панички, защото не знаели какво има в тях. Това, което се случило след това било потресаващо.

    На мишките с добър живот водата с наркотиците не се харесала. Те основно я избягвали, употребявайки по-малко от една четвърт от наркотичната доза, която употребявали техните изолирани събратя. И нито една мишка от щастливите не умряла. Тези мишки, които били изолирани и нещастни, станали силно зависими наркомани. Нито една от щастливите не развила зависимост.

    Отначало аз си помислих, че това е просто присъщо на мишките, докато не узнах, че в човешка среда едновременно е ставал аналогичен, потвърждаващ тези факти, „експеримент“. Той се нарича „война във Виетнам“. Списание Time съобщава, че сред американските войници във Виетнам хероинът е използван толкова често, колкото и дъвката.

    Има твърди доказателства, е 20% от немските войници са станали хероинозависими наркомани, по данни на изследвания, опубликувани в Archives of GeneralPsychiatry. Много хора изпаднали в ужас: те очаквали, че огромно количество наркомани се кани да се върне у дома след края на войната.

    Но по данни на същото това изследване, 95% от наркозависимите войници просто са прекратили употр*бата на наркотици. Една малка част от тях са преминали през рехабилитация. Те просто са сменили ужасната клетка с приятна и… наркотиците са станали излишни.

    Професор Александър твърди, че това откритие хвърля предизвикателство към гледната точка, според която наркоманията се явява резултат от морално падение заради голямото количество вечеринки, и към либералната гледна точка, че наркоманията е болест на атакувания с химия мозък. Според него наркоманията – това е адаптация. Това не сте вие. Това е вашата клетка.

    След първия етап на мишия парк професор Александър продължил своите изследвания. Той повторил своите ранни експерименти, в които мишките са държани изолирано и насила са тъпкани с наркотици. Той им давал препарати в продължение на 57 дни – време, напълно достатъчно, за да „се зарибят“. След това той взел една мишка от изолираните клетки и я поставил в мишия парк, за да разбере: дали ако сте попаднали в такова състояние на зависимост и мозъкът ви е атакуван от химията, действително не можете да се възстановите? Значи ли, че наркотиците изцяло са ви завладели? Това, което се случило по-нататък е удивително. Отначало мишките проявили известни проблеми на абстиненцията, но скоро се върнали към нормален живот. Добрата клетка ги спасила. (Всички препратки към експериментите са цитирани в моята книга)

    Когато за пръв път чух това, бях озадачен. Как може това да е истина? Тази нова теория се явява радикална атака на всичко, което са ни казвали по-рано, това не може да е истина. Но колкото повече учени разпитвах, колкото повече разглеждах техните изследвания – толкова повече откривах за себе си неща, които, струваше ми се, бяха лишени от смисъл, ако не се вземе под внимание новият подход.

    Ето един от примерите на експеримента, който се случва около вас, и може да се случи и с вас в един прекрасен ден. Ако се заемете с бягане и счупите ребро, на вас, най-вероятно, ще ви изпишат диаморфин – медицинското название на хероина. В болницата ще ви обкръжават хора, които също дълго употребяват хероин за облекчаване на болките. Хероинът, който вие ще получите от лекаря, ще бъде по-чист и ефективен от този, който приемат наркоманите на улицата. Те го получават от дилъри, които фалшифицират наркотика. И така, ако старата теория за наркоманията е вярна – препаратите, които я предизвикват, очевидно, ще принуди вашето тяло да изпитва нужда от тях. Тогава много хора, излизащи от болница, трябва веднага да се насочат към улицата, за да не се разделят със своя навик. Но странно: това никога не се случва. Както ми обясни канадският лекар Гейбър Мейт, тези, които употребяват медицински наркотици, просто спират, независимо от месеците, през които са ги използвали. Този същият наркотик, използван през същия период от време, превръща хората, употребяващи „уличната версия“ в тежки наркомани, но хората в болницата остават неподвластни на неговото влияние.

    Ако вие все още вярвате (както бях свикнал да вярвам и аз), че наркоманията е предизвикана от химичните „куки“, то това е лишено от всякакъв смисъл. Ако обаче вярвате в теорията на Брус Александър, то всичко си отива по местата. Уличните наркомани са като мишките в първата клетка: изолирани, самотни, с единствен източник на утеха. Пациентът от болницата е като мишките от втората клетка. Той се връща у дома, където ще бъде обкръжен от хора, които го обичат. Наркотикът е същият, но обкръжението е различно.
    Това ни дава осъзнаване, което е далеч по-дълбоко, отколкото просто необходимостта да разберем наркоманите. Професор Питер Коен твърди, че човешките същества имат дълбока потребност да общуват и образуват връзки. Така ние постигаме удовлетворение. Ако ние не можем да се свържем един с друг – то се привързваме към нещо, което можем да намерим: търкалянето на топчето в рулетката или убождането на спринцовката. Коен счита, че трябва да престанем да говорим за „наркомания“, заменяйки я с думата „съединение“. Хероиновата наркоманка е свързана с хероина, защото не може изцяло да се свърже с нещо друго.
    Така че противовесът на наркоманията не е въздържание. Това е връзката с хората.

    Узнавайки за това, аз признах новите доводи за убедителни, но, както и преди, не успявах да се освободя от съмнения. Всички тези учени казват, че химическите куки нямат никакво значение. На мен ми обясниха: вие можете да сте зависими от хазартни игри, но никой няма да си помисли, че си инжектирате карти във вената. Вие можете да сте зависими от нещо без всякакви химически куки. Аз бях на среща на Анонимните играчи в Лас Вегас (с позволение на всички присъстващи, които знаеха кой съм аз и защо ги наблюдавам) и те също бяха зависими, както кокаиновите и хероиновите наркомани, които съм срещал в живота си. А на игралната маса няма никакви химически куки.

    Разбира се, аз попитах, играе ли химията поне някаква роля. Оказва се, че има експеримент, който ни дава отговор на този въпрос в точни термини. Узнах за него от книгата на Ричард ДеГрандпре „Култът на фармакологията“. Химическите куки в тютюна се базират на наркотика под наименованието „никотин“.
    Всеки ще се съгласи, че навикът да се пуши е най-разпространената зависимост. Химическите куки в тютюна се базират на наркотика под название „никотин“. Затова с появата в началото на деветдесетте на никотиновите пластири, много хора изпитаха пристъп на оптимизъм: сега пушачите ще могат да получат всичко от химическите куки без негативните (даже смъртоносни) последствия. Те ще бъдат освободени.
    Обаче Управлението на Главния Лекар установи, че само 17,7 % от пушачите успяват да спрат своя навик с помощта на пластири. И това далеч не е всичко. Ако химическите вещества влияят на 17,7% на наркоманията, то това показва, че, както и преди, милиони животи са разрушени в цял свят. Това, което показва изследването е: химическите причини за наркоманията са напълно реални, но се явяват само върхът на айсберга.
    Това има големи последствия за столетната война с наркотиците.

    Нали тази грандиозна война, която, както аз видях, унищожава хора в търговските центрове на Мексико и на улиците в Ливърпул, се основава на твърдението, че ние трябва физически да унищожим редица химически вещества, окупиращи мозъка на човека и предизвикващи зависимост. Но ако наркотиците не водят към наркомания? Ако към нея води отсъствието на връзка? Тогава твърдението е лишено от всякакъв смисъл.
    Иронията е в това, че борбата срещу наркотиците увеличава броя на случаите на наркомания. Например, аз посетих затвора в Аризона – палатков град, където затворниците се намират в малки каменни изолирани клетки в течение на дълги седмици („Дупка“). Така те са наказани заради употр*бата на наркотици. Когато затворниците излязат от затвора, те ще бъдат признати за нетрудоспособни, което гарантира тяхната още по-голяма изолация. Наблюдавал съм такива човешки истории по цял свят.
    Има алтернатива.

    Вие можете да построите система, създадена за това, да се помага на наркоманите да възстановят връзката със света и да оставят в миналото зависимостта си.

    Това не е теория. Това на практика се случва. Аз самият съм наблюдавал това. Португалия бе една от страните в Европа, в която положението със зависимостта от наркотици бе най-лошо. Един процент от населението бе зависимо от хероин. Те пробваха войната с наркотиците, но проблемът само се задълбочаваше. Тогава те решиха да направят нещо съвсем друго: да отменят углавната отговорност за наркотици и да насочат парите, които се харчат за арест и задържане на наркоманите в затвора, за тяхната социализация.

    Най-важната крачка бе в това, да се обезпечи нормално жилище и субсидирани работни места, за да имат цел в живота, заради която те да стават сутрин. Аз видях как на наркоманите помагаха в топли и гостоприемни клиники, където ги учеха да възстановят връзката със своите чувства след дългите години на травми и съществуване насаме с наркотиците.

    Един от примерите, за които съм чувал, беше историята на група затворници, на които дали кредит за създаване на фирма по чистотата. Изведнъж те се оказали в група, свързани един с друг и с обществото, и отговорни за грижите един към друг.

    Резултатите от всичко това можем да наблюдаваме в днешно време. Независимо изследване, проведено от British Journal of Criminology, е доказало, че след тоталната декриминализация, нивото на наркоманията е спаднало, а употр*бата на инжекционни наркотици е намаляла с 50%. Аз повтарям: употр*бата на инжекционни наркотици е намаляла с 50%. Декриминализацията е имала такъв успех, че само една малка част в Португалия са пожелали да се върне старата система. Но срещу декриминализацията се обявил Жоао Фигуера, най-добрият полицай по наркотиците в страната. Той предположил, че ще се сбъднат всички страшни предположения на Daily Mail или Fox News. Впрочем, когато ние се оказахме заедно в Лисабон, той ми каза, че нищо, предсказано от него, няма да се сбъдне и сега се надява, че целият свят ще последва примера на Португалия.
    Това не се отнася само за наркоманите.

    Това касае всички нас, доколкото ни заставя да мислим различно за самите себе си. Човешките същества са свързани помежду си същества. На нас ни е нужна връзка и любов. Най-мъдрото изречение на двадесети век звучи така: „само връзка“. Но ние сме създали обстановка и култура, които ни откъсват от общуване или ни предлагат само негова пародия под названието „Интернет“. Ръстът на наркоманията – това е симптом на много по-дълбока болест на целия ни начин на живот, когато ние отделяме повече внимание на привлекателните предмети, които могат да се купят, отколкото на живите хора около нас.

    Писателят Джордж Монбио е нарекъл това „векът на самотата“. Ние сме създали общества от хора, в които за човека е по-лесно да бъде разделен от своите събратя, отколкото когато и да е било преди. Брус Александър, създателят на мишия парк, ми каза, че ние твърде дълго сме говорили за индивидуалното избавление от наркоманията. Ние трябва да говорим за социалната рехабилитация, за да се излекуваме всички заедно от болестта на изолацията, в която потъваме буквално като в гъста мъгла.

    Но това заявление не е само политически призив. То не само ни заставя да променим нашите умове. То ни заставя да променим нашите чувства.

    Да обичаш наркоман е много сложно. Когато аз гледах наркоманите, бях силно изкушен да последвам съветите на реалити-шоу и да посъветвам наркомана да събере сили или просто да го зачеркна от живота си. Същността на такива съвети: наркомана, който не може да спре, трябва да бъде избягван. Това е логично за войната с наркоманията, която влиза в живота ви. Но на практика аз разбрах, че това само ще усили пристрастеността на наркоманите и можете да ги загубите всички заедно.

    Ние трябва да сме пълни с решимост да приобщим всички наркомани още повече към себе си и да им покажем, че ги обичаме, независимо от това, ще спрат ли или не.“

    Йохан Хари, „The Likely Cause of Addiction Has Been Discovered, and It Is Not What You Think“

        Превод от руски: Петя Стоянова – благодарности!!!


« Последна редакция: (Събота) 07 Януари 2017, 12:02 от Antistar » Активен
Неактивен Antistar
Sr. Member
****
Публикации: 425
Пол: Жена
Ние сме очите на небето.

« Отговор #1 -: (Събота) 07 Януари 2017, 12:01 »

Коментар: Много е вдъхновяващо да прочетем, че „Противовесът на наркоманията не е въздържание – това е връзката с хората.“ Вдъхновяващо е, защото носи решения, споделяйки примери от практиката, които доказват, че това е вярно, че то върши работа. Вместо да залепва клинични диагнози на преживяващия духовна криза човек, тя казва, че всъщност цялото ни общество е болно и тази диагноза се нарича „самота“. Вместо да предписва лечение, което не е е възможно, защото се основава на волята за въздържание – нещо, с което зависимият човек не разполага, тя препоръчва нещо друго – свързването с другите. Предлага зейналата дупка на самота в душите ни да се запълни вместо с наркотици, алкохол или други форми на бягство от действителността, с реални човешки връзки. С тази форма на свързаност, която обикновено наричаме любов.

В моята практика като психотерапевт обаче най-често се сблъсквам с една друга форма на зависимост – взаимоотношенията. Ако приложим правилото, че всяка форма на зависимост в своята сърцевина е едно и също нещо, как бихме могли да обясним този на пръв поглед парадокс, че зависимите от партньора си хора, т.е. хората, които не могат да напускат нездравословни връзки, се нуждаят от връзка? Нали те вече имат връзка, при това много силна? Връзка, която не могат да напуснат по силата на личната си воля, дори и да го искат, защото именно безсилието е основната трудност на зависимите хора. Как да си обясним това?

Обяснението за мен е просто и изисква само една малка смяна на посоката – отвън-навътре. Да потърсим връзката, за която говорим,  но на едно друго място и по един друг начин. Да видим, че войната, за която Йохан Хари говори, се води не вън, а вътре в душите ни – между разпокъсаните наши части и най-вече – с онези, които най-много отхвърляме. И – ако диагнозата е самота, а решението – свързване, да проверим дали можем да установим здравословна връзка най-вече с един човек – този, който носи нашето тяло и има нашето име. Можем ли да установим здравословна връзка с него? Да го разберем и приемем такъв, какъвто е, а не такъв, какъвто на нас ни се иска да бъде? Може ли да заобичаме наркомана в себе си – този, който копнее да се свърже отново с Първоизточника, от който е дошъл?

Както обикновено – проблемът е решението. Прекъснатата връзка с другите, самотата, е начинът да поставим връзката с Живота си на друга основа. И да започнем от връзката със себе си. Затова бих искала да добавя към думите на Йохан Хари още нещо: „Противовесът на нашите зависимости не е засилването на волята да им се противопоставяме. Техният противовес е здравата връзка със себе си.“ „Добрата клетка“, която е мишият рай, е раят на единението, от който изпадаме, когато малката капка вода – душата, се отдели от океана, поемайки своя път към неизвестното. Тя е утробата на майката – този материален източник, от който идва Животът ни. Но пътят за връщане към него върви не назад към утробата, а напред – към самотата. А след това – обратно при хората.

„Раят преди ада“ е различен от „раят след ада„ и основната разлика е, че качеството на нашата свързаност с другите вече е съвсем различно – ние можем едновременно да сме свързани и свободни. Защото сме станали независими. Съзрели сме. Стъпили сме на краката си и крачим сами. Намерили сме  своята си форма и не се сравняваме с другите. Разбрали сме, че Първоизточникът – това сме самите ние, преживяващ своето творение.

А „добрата клетка“ – къде е нейното място? За мен тя е „преходната стая“ – това междинно място, което помага да се осъществи преходът от единия вид връзки, нездравословните, към другия вид връзки – здравословните. Има различни „добри клетки“ – например, комуните за наркотично зависимите хора, или кабинетите по психотерапия за зависимите от нездравословните връзки хора. Те също имат своето важно място в процесите на промяна – така, както външното и вътрешното вървят заедно, ръка за ръка, взаимно отразявайки се и подпомагайки се.

Камелия

http://espirited.com/%d1%81%d0%b2%d1%8a%d1%80%d0%b7%d0%b2%d0%b0%d0%bd%d0%b5/

Клипче:
https://www.ted.com/talks/johann_hari_everything_you_think_you_know_about_addiction_is_wrong?language=bg
Активен
Неактивен Dora
Hero Member
*****
Публикации: 2135
Пол: Жена
Не разменям човечността с патриотизъм!

« Отговор #2 -: (Понеделник) 09 Януари 2017, 19:45 »

Доналд Уиникът
Някои психологически аспекти на детската престъпност

Иска ми се да дам просто и все пак правдоподобно описание на един от аспектите на детската престъпност[1] — такова описание, което свързва престъпното поведение с лишаването от домашна среда. Това може да е от полза за онези, които искат да вникнат в същинските причини на проблемите при малолетните престъпници[2].
На първо място бих искал да насоча внимание към думата „несъзнавано“. Настоящото обръщение е насочено към съдии, които, по своята подготовка, са свикнали да преценяват данните и да обмислят нещата точно толкова добре, колкото и да ги усещат. В това отношение Фройд има действително полезен принос. Той показва, че ако започнем да мислим последователно, вместо да се водим от усещането си, ние не бихме могли да пренебрегнем несъзнаваното, без да изпаднем в очебийно заблуждение или, в крайна сметка, без да станем за смях. Несъзнаваното може и да представлява неудобен факт за онези, които предпочитат нещата да са прости и ясни, но то определено не може да не бъде взето под внимание от мислещите и далновидни хора.
Един чувствителен и интуитивен човек съвсем не би могъл да пренебрегне несъзнаваното; той непрекъснато бива разтърсван от собственото си несъзнавано. Но мислещият човек все още не си е дал сметка, че би могъл да мисли, като в същото време включва и несъзнаваното в своето мислене. Някои мислещи хора, които са опитвали логиката, но тя им се е сторила повърхностна, дават началото на реакционно движение към неразумното, което по същество е една опасна тенденция. Странно е всъщност по какъв начин първокласни мислители и дори учени пропускат да се възползват от това необикновено научно постижение. Не ставаме ли свидетели на това как икономистите игнорират несъзнаваната алчност, политиците не държат сметка за изтласканата омраза, лекарите са неспособни да разпознаят депресията и хипохондрията, които се крият зад такива заболявания като например ревматизма и които вредят на индустриалната машина? Ние дори имаме съдии, които не могат да видят, че, несъзнавано, крадците търсят нещо повече от велосипеди или стотинки във фонтаните.
Всеки съдия е напълно наясно с факта, че крадците имат несъзнавани мотиви. Преди да продължа обаче, бих искал да се спра и да акцентирам на едно доста различно следствие на същия този принцип. Бих искал да бъде взето под внимание несъзнаваното във връзка с работата на съдията, работа, която се състои в прилагането на закона.
Именно защото толкова ми се иска в разследването на съдебни дела и при работата с антисоциални деца да се прилагат психологически методи, аз възнамерявам да атакувам една от най-големите пречки за напредъка в тази област; а тя произтича от възприемането на сантиментална нагласа по отношение на престъплението. Ако е налице напредък, но той се опира на сантименталност, това е напълно безполезно; непременно трябва да бъдат взети мерки и в действителност е по-добре да не е имало никакъв напредък. В сантименталността се съдържа изтласкана или несъзнавана омраза, а едно такова изтласкване е нещо нездраво. Рано или късно омразата излиза наяве.
Престъплението неизменно провокира желание за публично възмездие. А публичното възмездие може да представлява истинска опасност, когато не е дело на закона и на онези, които го изпълняват. Съдията дава израз на чувствата на публично възмездие, изключително и само в съдебната практика, и единствено с това биват създадени условията виновният да бъде третиран по един хуманен начин.
Допускам, че у някого тази идея може да предизвика силно негодувание. Много хора, ако ги запиташ, биха казали, че не желаят да наказват престъпниците, а по-скоро им се иска те да бъдат подлагани на лечение. Но моята теза — а тя се базира на съвсем ясни предпоставки — е, че не е възможно да е налице престъпление, без по този начин общото ниво на несъзнаваните чувства за публично възмездие да се повиши. Една от функциите на закона е именно да предпазва престъпника от въпросното несъзнавано и затова сляпо възмездие. Обществото се чувства фрустрирано, но оставя на съда да се оправя с престъпника, след като вече е минало време и страстите са се успокоили; а когато правосъдието е казало своята дума, тогава може да последва и известно удовлетворение. Съществува реална опасност намерението на онези, които биха искали престъпниците да бъдат лекувани като болни хора (каквито те в действителност са), да бъде осуетено именно тогава, когато те сякаш са постигнали своята цел — благодарение на това, че не са взели под внимание скрития потенциал на несъзнаваното възмездие. Опасно е да бъдат преследвани чисто терапевтични цели от съдебната трибуна.
След всичко казано, мога да продължа с нещото, което ме интересува много повече, а именно — схващането за престъплението като психично заболяване. Това е една необятна и сложна тема, но аз ще се опитам да кажа нещо просто за антисоциалните деца и за връзката на детската престъпност с лишаването от семейна среда.
Знаем, че при изследването на различните ученици от едно изправително училище, диагнозите биха могли да варират от нормалност (или здраве), до шизофрения. И все пак има нещо общо, което свързва всички малолетни престъпници. Какво е то?
В едно нормално семейство мъжът и жената — съпругът и съпругата — поемат съвместна отговорност за своите деца. Бебетата идват на бял свят и майката (с помощта на бащата) отглежда всяко от тях като изучава неговата личност и търси решение на неговия индивидуален проблем — защото той касае обществото в неговата най-малка клетка: семейството и дома.
Как изглежда едно нормално дете? Дали то просто се храни, расте и се усмихва чаровно? Не, не изглежда така. Едно нормално дете — ако има доверие в майка си и баща си — губи всякакви задръжки. С течение на времето то започва да изпробва способностите си да разхвърля, да руши, да плаши, да разсипва, да похабява, да изпросва и да си присвоява. На практика всичко, което вкарва хората в съдилищата (а впрочем и в лудниците) има своя нормален еквивалент в младенчеството и в ранното детство, във връзката на детето с неговия собствен дом. Ако домът може да устои на всички набези на детето да го разруши, тогава то се укротява и започва да играе; но — работата на първо място — преди това трябва да бъдат проведени съответните изпитания и то най-вече в онези случаи, когато е налице повод за съмнение в стабилността на родителската инстанция и дома (а под това аз разбирам нещо много повече от самата къща). В началото детето има нужда да възприема определена рамка, за да може изобщо да бъде свободно, да е в състояние да играе, да рисува своите собствени картини, да бъде едно безотговорно дете.
Защо трябва да е така? Истината е, че ранните стадии на емоционалното развитие са изпълнени с потенциални конфликти и разрушение. Връзката с външната реалност все още не е стабилно изградена, личността все още не е добре интегрирана, примитивната любов има деструктивна цел, а малкото дете все още не се е научило да толерира и овладява нагоните. То може да се научи да се справя с тези неща, а и много повече, тогава, когато неговото обкръжение е стабилно и лично. В началото то абсолютно се нуждае да живее в една среда на любов и сила (а оттам и толерантност), ако не искаме да е прекалено уплашено от собствените си мисли и фантазии, за да направи какъвто и да е прогрес в емоционалното си развитие.
Но тогава какво се случва, ако домът „изостави“ детето преди то да е достигнало до представата за една рамка, която е част от собствената му природа? Популярната представа е, че веднъж озовало се „свободно“, то започва да се наслаждава на своята свобода. Това е далеч от истината. Когато открие, че рамката на живота му е нарушена, детето не може повече да се чувства свободно. То става тревожно и, ако има някаква надежда, започва да търси рамката някъде другаде, извън дома. Детето, чийто дом не успява да му създаде чувство за сигурност, започва да търси същите тези четири стени извън пределите на дома си; то все още храни надежда и отправя погледа си към бабите и дядовците, към чичовците и лелите, към приятелите на семейството или към училището. То търси някаква външна стабилност, без която би могло да полудее. Ако бъде осигурена навреме, тази стабилност ще израсне в детето както костите в тялото му, така че постепенно, с течение на първите месеци и години от живота му, то ще премине от зависимост и нужда от обгрижване към независимост. Но, често пъти, детето получава от взаимоотношенията с другите и от училището онова, което му е липсвало в неговия собствен дом.
Антисоциалното дете просто търси още малко по-надалеч от целта, очаквайки обществото, вместо неговото собствено семейство или училище, да му осигури стабилността, от която се нуждае, за да може изобщо да премине през ранните и толкова важни етапи на своето емоционално израстване.
Нека го кажем така: Когато едно дете открадне захар, то търси добрата майка, неговата собствена майка, от която то има правото да вземе цялата налична сладост. В действителност, тази сладост е негова, защото то е изнамерило майката и нейната сладост в своята собствена способност да обича, в собствената си първична креативност — каквото и да представлява тя. Може да се каже, че то също търси и своя баща, който да предпазва майката от неговите набези към нея, извършвани в израз на примитивна любов. Когато едно дете краде извън собствения си дом, то все така търси майка си, но я търси с много по-голямо чувство на фрустрация и с все по-осезателната потребност да открие също така бащиния авторитет, който може и ще постави граници на реалните последствия от неговото импулсивно поведение; на отреагирането[3] на идеите, които му идват в състояние на възбуда. На нас като наблюдатели ни е трудно, когато се изправяме пред престъпното поведение в неговата зряла форма, защото тогава ставаме свидетели на острата нужда на детето от един строг баща, който да защитава майката, когато тя бъде открита. Строгият баща, когото то призовава, може да бъде също и любящ, но преди всичко трябва да бъде строг и силен. Само когато е налице една строга и силна бащина фигура, детето е в състояние да се завърне към своите примитивни любовни импулси, към своето чувство за вина и желанието си да поправя стореното. Ако не са неприятностите, които си навлича, девиантното дете е в състояние единствено да става все по-инхибирано в любовта и така — все по-депресирано и отчуждено, докато в края на краищата не стане неспособно да чувства реалността на нещата — с изключение на реалността на насилието.
Престъпното поведение подсказва, че е останала някаква надежда. Ще имате възможност да видите, че когато едно дете се държи антисоциално това не е непременно заболяване; антисоциалното поведение понякога не е нищо повече от призив за контрол от страна на силни, любящи и уверени хора. И все пак, повечето малолетни престъпници са до някаква степен болни, а думата болест се оправдава от факта, че в много случаи усещането за сигурност не се е случило в живота на детето достатъчно рано, за да бъде инкорпорирано в неговите вярвания. Докато е под строг режим, едно антисоциално дете може да изглежда напълно нормално, но дайте му свобода и то скоро ще започне да се чувства застрашено от полудяване. Затова то (без да знае какво точно прави) извършва престъпление към обществото, с цел да възстанови външния контрол.
Нормалното дете, подпомагано в ранните стадии от собствения му дом, си изгражда способност да се контролира. То развива в себе си онова, което понякога бива наричано „Вътрешна среда“[4] и има тенденцията да открие едно добро външно обкръжение. Антисоциалното, болното дете, което не е имало шанса да си изгради добра „Вътрешна среда“, се нуждае в абсолютен смисъл от външен контрол, за да може изобщо да бъде щастливо и способно да играе или работи. Между тези две крайности на нормалните и антисоциално-болните деца са децата, които все още могат да постигнат вяра в стабилността, ако в продължение на известен период от години им се предостави непрекъснато усещане за контрол от страна на любящи хора. Ние имаме много по-добри шансове да помогнем по този начин на едно дете на 6 или 7 години, отколкото на дете, което вече е на 10 или 11.
По време на войната много от нас придобиха опит именно с такова едно закъсняло осигуряване на стабилна среда за деца, лишени от семеен живот — в приютите за евакуирани деца и по-специално в работата с онези, които трудно се поддаваха на разквартируване. Тези институции бяха под опеката на Министерството на здравеопазването — във военните години децата с антисоциални тенденции бяха третирани като болни. Радвам се, че днес не всички такива приюти биват закривани, сега те преминават под грижите на Министерство на образованието. В действителност те извършат профилактична работа за Министерство на вътрешните работи. В тях е много по-лесно да бъде третирана детската престъпност като болест, защото повечето от децата все още не са били изправяни пред съда за малолетни. Там със сигурност е правилното място за лечение на престъпното поведение като заболяване на индивида; несъмнено там е и мястото за провеждане на изследвания и натрупване на опит. Ние всички сме запознати с прекрасната работа, която е извършена в някои изправителни училища, но фактът, че повечето деца в тях са със съдебно решение, поставя трудности.
Тези приюти, понякога наричани интернати за неприспособени деца, предоставят реална възможност за онези, които виждат в антисоциалното поведение зов за помощ от страна на едно болно дете; там те биха могли да правят каквото е по силите им и по този начин да се учат.
През Войната Всеки приют или група от приюти под опеката на Министерството на здравеопазването имаше свой управителен съвет, а в групата, с която бях свързан аз, настоятелството действително се интересуваше и поемаше отговорност за обстоятелствата около дейността на приюта. Със сигурност е възможно в такива комисии да бъдат избирани и съдии; по този начин те ще могат да са в по-близък контакт с преките грижи за деца, които все още не са били изправяни пред съдилища за малолетни. Не е достатъчно просто да посещаваш изправителни училища или приюти, или пък да си чувал какво разказват за тях. Единственият адекватен начин е да се поеме известна отговорност — дори тя да не бъде пряка — като разбиращо се подкрепят онези, които се грижат за момчетата и момичетата с тенденция към антисоциално поведение.
В тези т.нар. приюти за неприспособени, човек може свободно да работи с терапевтична цел и това прави нещата съвсем различни. Неуспешните случаи в крайна сметка достигат до съдилищата, но успешните се превръщат в граждани.
Разбира се работата, която се върши в тези малки и осигурени със съответния персонал приюти, е дело на детегледачите. На тях им се налага да започнат така, както си знаят, но с течение на времето те достигат до необходимост от обучение и от възможности да обсъждат своята работа, както и от някой, който да стои между тях и онова безучастно нещо, наречено министерство. В схемата, която аз познавам, тази роля се изпълняваше от психиатричния социален работник и от психиатъра. Те на свой ред имат нужда от комисия, която би могла да се развива със самата схема и да се възползва от опита. Точно в такъв тип комисия участието на един съдия би било от взаимна полза.
Сега нека се върнем към темата за децата, лишени от домашна среда. Освен да бъдат оставени на съдбата (в които случаи те достигат до съдилищата за малолетни като престъпници), с тях може да се постъпи по два начина. Би могло да им се прави лична психотерапия или да им се осигури една силна и стабилна среда с индивидуална грижа и любов, както и с постепенно увеличаващи се дози свобода. В действителност, без това последно условие, първото (личната психотерапия) най-вероятно не би дало резултат. А с осигуряването на подходящ заместител на дома, психотерапията би могла да стане и излишна, което би било късмет, защото тя на практика никога не е достъпна. Ще изминат години преди да имаме на разположение психоаналитици с подходяща подготовка, пък било то и немного на брой, които да осигуряват индивидуалното лечение, така необходимо в много от случаите.
Личната психотерапия цели да даде на детето възможност да завърши своето емоционално развитие. Това означава много неща, в това число установяването на добра способност да се чувства реалността на реалните неща — както външни, така и вътрешни — и начало на интеграцията на индивидуалната личност. Пълно емоционално развитие означава това, а и нещо повече. След примитивните фази следват първите чувства на загриженост и вина, както и ранният стремеж към репариране. А вътре в самото семейство намират място първите триангулации и всички сложни междуличностни взаимоотношения, които са свързани с живота у дома.
По-нататък, ако всичко това се развива добре и ако детето вече е способно да се справя със себе си и със своето отношение към възрастните и другите деца, на него тепърва ще му се налага да посреща различни усложнения от рода на депресивна майка, баща с манийни епизоди, брат с жестоки наклонности или сестра с пристъпи. Колкото повече мислим за тези неща, толкова повече разбираме защо бебетата и малките деца абсолютно се нуждаят от опората на собственото им семейство и, по възможност, от една стабилна физическа обстановка около себе си. От същите тези позиции ние виждаме и че за децата, лишени от домашна среда, е необходимо да бъде осигурено нещо лично и стабилно докато са все още достатъчно млади за да може то да им е от полза; в противен случай те по-късно ще ни принудят да им осигурим тази стабилност под формата на изправително училище или — като последно средство — под формата на четири стени в затворническата килия.

Бележки
  • Преводът е направен no Winicoot D, „Deprivation and Delinquency“, 2000 Routledge, London and New York, c. 113. — Бел.прев. ↑
  • [1] delinquency — в английския език се употребява най-вече за непълнолетни лица и означава закононарушение, отклонение, антисоциално поведение, еквивалентът на „престъпление“ при възрастните. Тук ще бъде превеждано като „престъпност сред малолетни“, „детска престъпност“ или „престъпно поведение“. — Бел.прев. ↑
    [2] delinquent — (субстантив) най-често като „малолетен престъпник“ или „нарушител“. — Бел.прев. ↑
    [3] acting out. — Бел.прев. ↑
    [4] internal environment. — Бел.прев. ↑
Активен

I have no fear for atomic energy 'couse none of them can stop the time!
Удивително е колко различни са хората. Едни не чуват какво казваш, други чуват какво мислиш.
Неактивен Psyhea
Restricted
*
Публикации: 3138
Дата на регистрация 2012-12-12!

« Отговор #3 -: (Понеделник) 09 Януари 2017, 19:55 »

Спам  Sad
Активен
Неактивен Dora
Hero Member
*****
Публикации: 2135
Пол: Жена
Не разменям човечността с патриотизъм!

« Отговор #4 -: (Понеделник) 09 Януари 2017, 20:00 »

Го каза върховния съдия! Smiley)
Активен

I have no fear for atomic energy 'couse none of them can stop the time!
Удивително е колко различни са хората. Едни не чуват какво казваш, други чуват какво мислиш.
Страници: [1]   Нагоре
  Изпечатай  
 
Отиди на:  


Powered by SMF 1.1.20 | SMF © 2011, Simple Machines  Theme KurtLarVaDisi
© Copyright 2012 - 2018 XCOMBG.NET

конспирация манипулации езотерика окултизъм НЛО извънземни духове сънища окултен конспиративен видения духове нематериален паранормални