Страници: 1 2 [3] 4   Надолу
  Изпечатай  
Автор Тема: Eнох - Историята на един Бигфут  (Прочетена 4719 пъти)
0 Членове и 1 Гост преглежда(т) тази тема.
Неактивен форум
Hero Member
*****
Публикации: 3754

« Отговор #30 -: (Събота) 19 Ноември 2016, 23:40 »

Читателите не бива да забравят и за тази книга:




Психичните Саскуочи и интер-пространствената им връзка е продукт на 55 години натрупвано знание, основаващо се на продължаващ контакт между психичния Саскуоч и автора/изследователя Кеуане Лапсеритис (Kewaunee Lapseritis), учен със световен авторитет. 187-те документирани случая ясно доказват обективния факт на психичната действителност на феномена.


...В книгата авторът разказва за психичните си телепатични разговори със Саскуочите, когато се среща с тях при различни обстоятелства.

Първата е готова - на английски, .doc формат: Народът Саскуоч и интер-пространствената им връзка

Следващата ще е готова тези дни.

П.П.
Гугъл Документи не може да я отвори като хората, сигурно има бъг с нарушената защита. Свалете я от бутона горе вдясно, няма проблеми със свалянето.


Саскуоч са 100% психичен вид, общуват безпроблемно и са способни на доста интелигентни разговори, но телепатично. Съзнанието на този Майк от тази книга е доста закостеняло и не възприема телепатичната комуникация, която неговият приятел, така наречения Енох, се опитва да му предаде.
Активен

Неактивен форум
Hero Member
*****
Публикации: 3754

« Отговор #31 -: (Неделя) 20 Ноември 2016, 22:14 »

Глава 14
Мястото на срещите им


Приятелството ни се затвърждаваше, а също и желанието на Майк да ми разкаже повече за срещите си с Бигфут. Все още не знаех дали това се дължи на факта, че не ми трябваше снимка или друго „доказателство”, за да му повярвам. По време на телефонните ни разговори той отново едва-едва загатваше за нещо и само няколко дни по-късно ми пишеше на мейла, за да ми каже да „проверя документа”. И когато го правех, там ме чакаше поредната експлозия от информация, чакаща да бъде поета.

„Спомняш ли си”, попита ме веднъж той, по средата на един тричасов разговор, „че по-рано споменах, че има и други наблизо?”

„Спомням си”2 отвърнах аз с очакване.

„Ами, аз и тогава не ти казах всичко. Извинявай.” Звучеше гузно. Разсмях се. Майк винаги ми се извиняваше, че не ми се доверява, че не ми казва всичко. А аз пък винаги му казвах, че няма нужда да ми се извинява, че го разбирах и че с готовност ще изслушам онова, което се чувства готов да сподели. Отдавна бях научила, че да уважаваш личното пространство на някого, независимо докъде се простира то, е от съществено значение при изграждането на успешно „приятелство” и му го припомних.

„Знам, знам. Просто ми е кофти, че ти нямам доверие и не ти казвам всико. Както и да е”, продължи той. „Виж документа. Там съм ти написал нещо по въпроса.”

Той продължи да ми разказва историята, като повечето от нея я чух по телефона. Написаното беше изумително - не само поради естеството на онова, което беше наблюдавал, но и понеже неговите изживявания потвърждаваха достоверността и на моите собствени подозрения.


https://s18.postimg.org/7tqhfcudl/bgf1.jpg
Eнох - Историята на един Бигфут

Логото на сайта OregonBigfoot.com. Картинката не е част от книгата


През август 2006г публикувах една статия в бюлетина си в OregonBigfoot.com, отнасяща се до местата, на които може да се видят Бигфут и по-специално местата за размножаване. Докато я пишех, карах първата си бременност и съвсем разбираемо темата за майчинството присъстваше в главата ми. Чудех се как ли си намират партньор Саскуоч и как успяват женските да се справят с трудностите и неизбежната уязвимост, които съпътстват една бременност. Като имах предвид как самата аз едва се придвижвах - крайно неудобно сред комфорта на цивилизования си, уреден свят, чудех се как ли една бременна Бигфут се справя сред природата. Кой се грижи за нея преди и след раждането? Дали бебетата Саскуоч плачат когато се родят, както правят човешките бебета? И дали не се притесняват, че някой може да ги чуе?

Това ме накара да се замисля: много редовни свидетели, които бях разпитвала, ми споделяха, че са забелязали съществата да изчезват през определени периоди от годината и да се появяват отново със смяната на сезоните. Свидетелката Мишел, с която бях работила в Калифорния, ми беше споделила това. Също така ми беше разказала, че единия път съществата се били завърнали през пролетта и тя видяла женска, която очевидно била бременна, преди да изчезне, а после по време на една съвсем кратка среща държала бебе, сякаш искала да покаже на очевидката своето ново отроче.

След това обмислих редките случаи, в които свидетли бяха съобщавали за наблюдения на много същества, събрани на едно място. Чудех се дали двете неща не са свързани. Дали Саскуоч се събираха на групи по-големи от малки семейства? И ако го правеха, с каква цел? За осигуряване на потомство? За защита и грижи по време на раждане и след това? Или просто имаха нужда да общуват със себеподобни? Реших да развия идеята и да напиша статия по темата в бюлетина.

Следва пълният текст на статията така, както бе публикувана през август 2006:






Това ли са местата, където Саскуоч раждат своите малки?
От Оутъм Уилямс


Десетки Саскуоч- възрастни, младежи и деца – съжителстват в един отдалечен каньон през зимата…

За съжаление абсолютно нищо не ни е известно за обичаите по намиране на партньор и чифтосване при Саскуоч, тъй като официално този вид не съществува и макар свидетели да твърдят, че са ги виждали, болшинството от научната общност вероятно ще оспорят това. Като игнорираме този факт, бих искала да ви представя някои идеи, върху които съм размишлявала известно време. Това е първият път, в който публикувам каквото и да е в дълбочина относно тази моя теория… и искам да подчертая отново, че това е само теория. Една идея. По никакъв начин не твърдя, че каквото и да е от написаното в статията, е факт. То е само предположение. Но ако все пак ми позволите да го разкажа и го дочетете до край, може и да сметнете темата с предположенията за също толкова привлекателна, колкото и аз.

Напълно оправдано можем да твърдим, че Саскуоч е бозайник, което ще рече топлокръвно същество, което е живораждащо. Гестационният период (времето, през което ембрионът расте и съзрява в матката) е различен за различните видове бозайници. (Самата аз научих доста по темата, понеже съм настояща бременна *широка усмивка*). Най-общо казано, колкото по-голям е бозайникът, толкова по-дълъг е гестационният период. При хората той е 266 дни (средно 9 или 10 месеца, в зависимост дали броите от деня на зачеване или от датата на последния цикъл.) При африканските горили отнема някъде от 250 до 296 дни, или средно 8,5 месеца. При конете гестационният период е 48 седмици или 12 месеца. Като обобщение, гестационният период може да е в рамките на широки граници, спрямо животинския вид, както и да зависи от неопределен брой фактори в рамките на индивидуалната бременност.

Като вземем за сравнение посочените животни, нека се задълбочим в гестационния период на Саскуоч. По телосложение приличат на хората, двукраки са и макар и горната част на тялото да е подобна по размер на тази на възрастна горила, трябва да се вземе предвид и допълнителната мускулна маса по краката. Следователно бих предположила най-малко девет месеца. Но поради големия размер на съществото се осмелявам да предположа, че гестационният му период е 12 месеца или по- дълъг.

Понеже самата аз съм бременна, имам ново виждане за това колко труден може да е живота, докато носиш дете в себе си. И това при наличие на всички „модерни удобства”,с които ние, човешките същества, сме свикнали… Бъдещите майки Саскуоч не се ползват от глезотиите на супермаркети, хладилници, удобни легла в топли домове… разбирате ме нали?

И понеже въпросът дали Саскуоч са по-близо до човека или животните все още не е решен, (както и всички останали неща, свързани със Саскуоч), бих искала да се възползвам от момента, за да изкажа едно вероятно спорно предположение. Смятам, че в случаите, когато Саскуоч трябва да създадат потомство или да им се роди поколение, най-вероятно се събират на групи.

Давам си сметка, че на пръв поглед това може и да изглежда доста невероятно, твърде удобно, за да е истина, дори извън всякакво предположение, но моля първо да ми позволите да споделя своите разсъждения по въпроса… и как съм стигнала до тях.

Има няколко случая на свидетели, които твърдят, че са наблюдавали семейства или дори по-големи групи от съществата. Например разказът на Алберт Остмън, който се е срещнал с едно семейство. Накратко, Остмън твърди, че е бил отвлечен близо до заливчето Тоба в Британска Колумбиа през 1924 г. След една изморителна нощ, през която бил носен в спалния си чувал на гърба на „нещо”, най –накрая бил оставен на земята и измъкнат навън. Остмън описва как е общувал със „семейство” от четири същества в един затворен каньон:


http://www.sasquatchcanada.com/uploads/9/4/5/1/945132/4175757_orig.jpg
Eнох - Историята на един Бигфут

Албърт Остман разказва историята си. Снимката не е част от книгата

„Намирах се в малка долина или речен басейн с големина около 8-10 акра, заградена от високи планини. От югоизточната страна имаше отвор във формата на V, широк около 2,5 метра и някъде към 6-7 метра в най-високата си точка. Най-вероятно това е и мястото, от което сме влезли.” Освен това той описва и скривалището им. „По обратния път забелязах къде спят тези хора. От източната страна на долината имаше една тераса върху планинския склон. Над нея се извисяваше скала, наподобяваща подсечено дърво, с рамери 3 метра дълбочина и 10 метра широчина.”

Когато преди около 16 години прочетох разказа на Остмън в книгата на Джон Грийн „Саскуоч: Приматите, които се разхождат сред нас”, бях много впечатлена, но в онзи момент не си дадох труд да поразсъждавам върху техните семейства и начина им на образуване. Доста години по-късно препрочетох историята на Остмън и една мисъл започна да се оформя в главата ми.

Другия разказ, на който искам да се позова, е историята на Мучалат Хари от 1928 год. Отново става въпрос за човек, който е отвлечен докато спи. Той описва убежище много подобно на онова, описано от Албът Остмън, само че броят на съществата, които споменава е зашеметяващ: „Когато се развиделило той видял, че се намира в нещо като лагер, под висока скална тераса, заобиколен от около двайсет Бигфут същества, които били на всякаква възраст и от двата пола.

Последният разказ, а именно онзи, който в края на краищата ме подтикна към изследване на навиците за размножаване на Саскуоч и вероятността размножаването и раждането на потомството им да се явяват „общностен” феномен, бе публикуван в списание "Сиатъл" през август 1970 г. И всъщност не е широко разпространен. Открих го случайно в интернет преди години. И не е много ясно дали Ванкувър, който се споменава там, е Ванкувър, Британска Колумбия или Ванкувър, Вашингтон. Но понеже предходния параграф описваше разказа на Остмън в същата статия, съм склонна да мисля, че отново става въпрос за района на Ванкувър, Бр. Колумбия.

„Подобна история ни предава и Уорън Скот, 37-годишен мъж от Сиатъл, който работи като строителен инспектор. Било юни 1961г. и Скот, който израстнал в един негостоприемен квартал в Ню Йок и прекарвал няколко години в шляене след напускане на армията, лагерувал сам на 50 км североизточно от Ванкувър. Късно през нощта един Саскуоч го отвлича и го носи в продължение на 100 км. По време на пътуването Скот почти се задушил от здравия като менгеме захват на съществото и от токсичната му миризма. В края на краищата бил отведен през дълъг тунел и захвърлен в някаква пещера.

„По-голямата част от изпитанията Скот понесъл в това малко, осветено от огъня заграждение. Майката се грижела за него, носила му храна (зелении и неставащи за ядене парчета сурово месо); старият мъж рядко се появявал. „С мен се отнасяха като с домашен любимец”, спомня си Скот.

„Наложило му се да изтърпи няколко добронамерени пошляпвания по задните части; бил внимателно наблюдаван докато се изхождал, и му се налагало да се боричка с децата. Шумът и миризмата били отвратителни. През нощта, майката, бащата и синът Саскуоч се държали здраво един друг и се поклащали в продължение на десет минути, а после се строполявали за сън върху легла от клони.

“Веднъж Скот се измъкнал от временно неохраняваната пещера и с ужас установил, че 50-60 същества Саскуоч се разхождали из каньона. „Женската, която ме хранеше се приближи до мен, сграбчи ме и ме притисна до себе си, докато се успокоя. После ме остави.” Скоро след това неговата пазителка го отвела заедно със сина си на обиколка из останалите пещери, една от които се оказала оживена детска градина.

„Няколко дни по-късно Скот открил плътно закритата пролука в тунела и успял да избяга.”

Онова, което ме заинтригува в трите разказаq бяха впечатляващите прилики помежду им. И трите случки вероятно се бяха случили в Британска Колумбия, бяха сързани с отвличане на човешко същество до отдалечено място (скрит или закрит каньон), на което голям брой същества използваха пещери или скални тераси за убежища. А в два от случаите се споменаваха елементи на „племенни” Бигфут събирания.

Никой не би могъл да знае дали НЯКОЙ от тези разкази е истински и точно предаден, но в интерес на спора нека приемем, че в тях има доза истина. Последната история, въпреки чудатостите на „осветеното от огъня заграждение”, ме накара да се замисля. Скот твърдеше, че е видял „детска градина”. Възможно ли е това да бе изолиран случай? Може би. Но и Мучалат Хари също описваше, че е наблюдавал множество млади същества.

Какво би накарало толкова много от тях да се съберат на толкова малка площ? Нима подобен брой Саскуоч не би оказал силен натиск върху наличните хранителни ресурси? Вероятно. Но само помислете…

Може би събирането на едно място за създаване и отглеждане на потомство е благотворно за тях.

Нека да разгледаме следния сценарий. Първо, нека да проследим една женска Саскуоч в някакъв момент в ранните години от живота и като възрастна. Тя е живяла в ограничения семеен кръг с родителите си от малка, като е пребивавала все на едно и също място (макар и немалко по нашите стандарти). Всяко семейство си има своя собствена територия и макар понякога отделните семейства да се срещат случайно едно с друго, досега не са се натъквали на свободен млад мъжки индивид, подходящ за нея. Майката и бащата Бигфут знаят, че вече е съзряла и е готова да си намери партньор. През октомври я водят на пътуване далеч от обичайния „дом”, в някой закрит каньон високо в планините. Това е място, на което съществата от околната местност се събират от векове по време на зимните месеци, за да се размножават и да раждат. Тя не е идвала тук преди, а майка и и баща и не са посещавали мястото откакто се е родила. Просто не е имало причина да изминат цялото това разстояние отново… досега.

След дни, а може би дори седмици на преход, те достигат до каньона. Тук има десетки същества и много семейства, които се разхождат напред-назад. Няколко от женските вече доста са наедрели в последните месеци на бременността си. С пристигането на новодошлите и на зимното време, каньонът се изпълва до краен предел.

Макар и разположен високо горе, каньонът предлага пещери, в които температурата се задържа в умерени стойности през зимата. Там се приютяват бременните женски. Техните партньори, родителите на готовите да създадат поколение млади и дори юношите, търсят храна за цялата група, като се грижат за бременните женски, които не могат сами да ловуват и да се прехранват. Когато се родят бебетата, цялата общност полага усилия да се подсигурят с храна кърмещите майки. Освен всичко това, групата защитава и топли с телата си безпомощните малки бебета.

Моментът е изключително подходящ за полово съзрелите млади да си намерят партньор и да създадат потомство. Чрез намирането на подходящ индивид, идните поколения увеличават шансовете си да подобрят генетичния си фонд, като по този начин избягват дефектите, придобивани поради кръвосмешение. Понеже се сношават по време на събирането, бременностите ще бъдат „правилно” изчислени, така че ражданията да се случат по време на следващото събиране…, което осигурява на бременните женски предимствата, които общността може да им осигури.

Бебетата се раждат едно след друго, най-вече през декември, януари и февруари. Малките им съзряват по-бързо отколкото при хората и са готови да се отправят на път през април (макар и не задължително самите те да ходят). Настъпи ли ранната пролет, събирането започва да се разпръсква, като всяко семейство се отправя на път към старите си местообитания (вероятно вече с един или двама нови членове… било то бебе или партньор за съзрялото им отроче.) На следващата година бременните женски и техните половинки (а също и родители) вероятно се отправят на пътуването по-рано, за да избегнат придвижването в последните месеци от бременността. Щом бебето се роди, може да минат много години преди отново да се отправят към събирането…

Добре, Оутъм. Докъде мислиш да я докараш с тези налудничави идеи?

Индианците живеели в сравнително изолирани общности и уреждали браковете си, за да избегнат кръвосмешение. Защо Саскуоч да са по-различни? Когато нещо толкова важно като оцеляването на видовете е заложено на карта, дали семействата на Бигфут просто „стоят и чакат” с надеждата, че наблизо просто ей така ще намине друго семейство, в което за тяхното дете ще има подходящ индивид от противоположния пол? Или може би много отдавна са открили начин, по който да подпомогнат размножаването си. Трудно ли ви е да преглътнете тази идея? Може би защото сте приели, че те приличат повече на горили, отколкото на, да речем, Неандерталци?

Защо мислите, че си избрах точно зимните месеци? Защо пък не лятото, когато храната е в изобилие на всякаква надморска височина. Ами, по няколко причини: Първо, периодът, през който е най-трудно за една женска да си намери храна, вероятно е най-удобното време, през което тя може да разчита на помощта на общността. Второ и най-важното, разполагам с множество доклади от свидетели, както редовни, така и случайни, които твърдят, че са забелязвали женски индивиди Саскуоч с малки бебета най-вече през пролетта. В допълнение, броят на докладите относно същества, които сякаш „преминават” през слабонаселените райони, се увеличава през пролетта и есента (имам предвид докладите, които показват, че даден индивид се придвижва бързо през определена местност, не е бил забелязан отново и т.н.).

Ами, това е. Отново ви моля да си спомните, че става въпрос само за предположения, а не за убеждения. Би могло, също така, съществата просто да се натъкват едно на друго сред горите, да се чивтосват и да раждат някъде между другото. Но ми се струва малко вероятно, просто защото най-близкият модел до начина на живот на Саскуоч е този на Ранните Индианци, а те не са вършели нещата по този начин и са имали добра причина за това.

(Освен това, учените често си задават въпроса, дали тези същества са уседнали в рамките на определена територия или са номади. А нима ранните индианци не са били и двете в някаква степен? Избирали са си място, на което да пребивават, но в последствие се премествали към други области поради конкретни причини.)

И един последен въпрос. Представяте ли си да попаднете на един от тези каньони и да видите такова събиране със собствените си очи? Е, разбира се, съществата там може и да проявят силно чувство за самосъхранение и да не се отнесат особено дружелюбно…

Имам някои предположения къде може да има подобни места. Вие къде мислите, че са? Защо според вас, ако горните истории са истина, тези същества ще искат да отвличат хора и да ги водят на местата си за Събирания?

Оутъм Уилямс,
17.08.2006





Когато написах по-горното, бях основно фокусирана върху предположението, че Саскуоч (а може би и Скунксовите маймуни) се събират през някой конкретен сезон с цел да си намерят партнор или да родят малките си. Да правят това сред по-голяма общност, вероятно им предлага защита и грижи, които иначе биха им липсвали в една малка семейна единица. Вместо възрастният мъжки да е единственият отговорен за подсигуряването на храната и закрилата на бременната женска, отрасналите малки и новородените, в една такава общност за това „допринасят” всички пригодни възрастни или поотраснали младежи. Но с времето, започнах да си представям групи от тези същества, ако искате ги наречете семейни единици, които идват на конкретното място и заради възможността да общувата с останалите.

(С Майк никога не бяхме обсъждали статията относно местата им за размножаване. Нито пък той имаше някаква идея за какво става въпрос, когато я споменах след прочитането на неговата история.)

Когато прочетете написаното от него в нашия „документ”, ще разберете защо бях така зашеметена от онова, на което твърдеше, че е станал свидетел.

И защо не е искал да ми разкаже по-рано.


* * * * *



Бележка от форум: Разлика между Бигфут, Саскуоч, Скунксова маймуна, Йети и др няма. Това е един и същи вид човешки народ, но получава различни имена според географската ширина и според най-честите си свидетели. Бигфут означава "голямата стъпка" от английски, Саскуоч е името, с което ги наричат американските индианци, Скунксова маймуна е друго нарицателно в определени щати от САЩ, Йети ги наричат азиатците, които се срещат с тях най-вече във високи и вечно заснежени планински месности от Азия. Тези хора имат и още купчина други имена и всичките тези имена служат за поясняване на географския ареал, в който хората са били наблюдавани.

Активен

Неактивен форум
Hero Member
*****
Публикации: 3754

« Отговор #32 -: (Понеделник) 21 Ноември 2016, 00:49 »

[Бележка от редактора: Когато го помолих да ми даде конкретен период, Майк предположи, че се е случило през 2005 или 2006г]




..."Беше в началото на октомври. Тогава видях онова, което наричам Конгрес на Скунксовите Маймуни. Бяха навсякъде. Първо реших, че виждам едно и също същество отново и отново. Но тогава се замислих, че ако наистина го виждам на всички онези места, то тогава той би трябвало да бяга непрекъснато.

Големият Приятел взимаше доста храна „за изпът”. Налагаше ми се да ходя по-често до града за още и това ми струваше доста средства.

Реших следващия път, когато дойде в блатото, да го последвам. Слънцето почти беше залязло, когато той се появи в лагера и аз бях подготвен. Храната му беше в една кутия, която той взе и отнесе при дънера, където седна и започна да яде. Докато той ядеше, аз опаковах останалото. Разполагах с голяма хартиена чанта, от ония, в които слагате градинските отпадъци. (Те са дебели и не се отварят лесно). Вътре имаше плодове, хляб, ядки, бисквити…повечето от останалата храна. Заделих малко, в случай че се върнеше.

Той приключи с храненето и както винаги се облегна на дънера, оригна се, подпря глава назад и се загледа нагоре в небето.

Стъмваше се и ми се прииска да тръгне, за да мога да го последвам. Исках да видя какво прави с всичката тази храна. Сложих чантата до него и му казах, „Предполагам, че сега ще тръгваш…” . Той не помръдна. Само зяпаше небето. Аз повторих, „По-добре е да тръгваш. Стъмва се. Не ми се иска да се блъснеш в някое дърво…”. Той все така не помръдваше. Просто си седеше там и гледаше небето. Седнах до него и направих същото. Погледнах нагоре и казах „Какво толкова гледаш там?” Неговият отговор бе една звучна пръдня.

Извърнах се, за да избягам от смръднята. Като ставах, подадох няколко хартиени кърпи и казах, "Искаш ли да си избършеш *ъза, гаден дърт мръснико?" Той не помръдна... дори не мигна с око.

Слънцето вече почти беше залязло и наоколо ставаше тъмно. Седнах на хладилната чанта и се взрях в него без да кажа и дума. След малко той седна, огледа се, изправи се на крака и отиде до края на лагера, като се загледа в тъмнината. Мисля, че чакаше някого. Издаде онзи звук като изсвирване и застана така, сякаш се ослушваше за отговор. „Изсвири” отново и този път му отвърнаха. Тогава той отново извика, обърна се, взе чантата, придвижи се до мястото, на което стоях и с един пръст прекатури шапката от главата ми, после се врътна и се изгуби в тъмнината.

Изчаках две минути, грабнах си шапката и раницата и тръгнах след него. Спусках се по една пътека, когато той изникна иззад едно дърво и изръмжа срещу мен. Дъхът му беше гаден и почти онемях. Отстъпих назад и му казах : „Хей, не е ли странно да се натъкана на теб тук!”. Той се протегна и ме блъсна назад. Аз отново пристъпих към него с думите: „Искам да разбера кого храниш. Имаш си гадже някъде тук, нали?” Той се обърна и тръгна да върви. Аз го последвах. Изминах три метра, а той се обърна и ме блъсна, този път малко по-силно. Бях достатъчно умен да не си насилвам късмета, затова го оставих да си тръгне. Налагаше се да измисля нов план.





Пълна версия на видео-кадрите на Пол Фрийман от месността Уала Уала, Вашингтон, 1994г
Материалите не са част от книгата



На следващата сутрин станах по-рано и отидох до града за още храна. Денят беше слънчев и знаех, че няма да се появи до късния следобед. Отидох с колата до местния хранителен магазин и ми хрумна нещо. Запитах се дали няма да яде фураж за крави или коне… може би от сладките гранули. Разгледах различните видове храни и се спрях на подсладен фураж за крави. Беше на гранули и една торба от 20 кг. Струваше само 5 долара. Ако му харесаше, щеше да ми спести доста пари. Освен това можех да го оставям в заслоните и така винаги щешеда има нещо за ядене, когато не съм наоколо. Взех десет хляба от предния ден, плодове, ядки и малко зеленчуци и се отправих към блатото.

Когато пристигнах в лагера, той ме очакваше. Стоеше до дънера, докато изтеглях лодката си към лагера. На слизане от нея казах: „Не очаквах да те видя толкова рано. Какво се е случило?” Той се приближи и ме блъсна. Спънах се, почти паднах и го попитах „Какво, по дяволите, правиш?” Той погледна към камарата с дървата, а там имаше една пепелянка, готова да нападне. Ако не ме беше блъснал, щях да навляза в обсега и. Измъкнах пистолета си и се канех да я застрелям, но той отстъпи назад с уплашено изражение. „О, забравих, извинявай”, казах му аз и прибрах оръжието в кобура. Взех брадвата, отрязах и глават и я изхвърлих в потока.

„Благодаря ти, друже… тая гад въобще не я видях. Можеше да ме ухапе. Трябва да съм по-внимателен. Гладен ли си? Искаш ли да ядеш?” Извадих един от хлябовете. Полях го със захарен сироп и му го подадох. Той седна на дънера и го изяде. Докато правеше това, аз извадих малко от храната за крави, сложих я в един голям метален тиган и се приближих до него. „Опитай от това… виж дали ще ти хареса.” Той я помириса, после грабна една шепа и я напъха в устата си. Сдъвка, преглътна и си взе още малко. „Хей, Майки, май му харесва.” Казах аз. „Не знам дали е здравословно за теб , но ми излиза по-евтино.”

Не му давах по много наведнъж. Страхувах се да не го разболея или да не напълнее от него, затова слагах по половин килограм заедно с другата храна смесен с овесени ядки. Изглежда му хареса.

Вече можех да напиша готварска книга за Скунксови Маймуни… винаги ми хрумваше по някое ново ястие за него.

Докато се случваше това с храненето ми се стори, че нещо се движи сред тресавището. Спрях се и се огледах. Беше тъмна фигура, която се местеше от дърво към дърво. Това вече го бях виждал. Така прави Големият Приятел когато се прикрива, но разстоянието беше доста голямо, за да добия по-добра представа. Тогава казах: „Изглежда, че някой ни шпионира. Твой приятел ли е? Какво ще кажеш да го извикаме?”

Големият приятел дори не вдигна поглед от храната си. Просто продължи да яде. Затова опаковах още храна, този път в голяма картонена кутия, и сложих някъде към 5 кг. от храната за крави заедно с нея.

Беше приблизително 16.00 ч. и когато приключи с яденето, се наведе и пи продължително от потока. Изправи се и се уригна. Докато вървеше към гората, идаде звук, с който сякаш викаше някого. Подадох му кутията с храната и той си тръгна. Този път беше все още светло.

Извадих бинокъла си от лодката, седнах на дънера и го гледах как си тръгва, понесъл кутията в една ръка. Измина около 100 метра и всичко, което виждах от него беше само главата му, заради шубраците. Тогава забелязах две други глави да изникват, а след тях и още една. После всички се приведоха и изчезнаха от погледа ми. Предполагам, че ядяха.(Така правят: приклякат с храната в центъра и си взимат докато не свърши.)

Продължавах да наблюдавам, а една глава се подаде и започна да се оглежда. Беше Енох. Вероятно не беше гладен, защото беше ял в лагера и сега хвърляше по едно око за опасности, докато другите се хранеха.

След около десет минути, другите глави също се подадоха, една след друга. Постояха така няколко минути, после изчезнаха в храсталаците.

Стоях и си мислех, че никога не съм виждал толкова Скунксови Маймуни наведнъж. Какво, по дяволите, се случваше… някакъв проклет конгрес на Скунксови Маймуни?

Късно същата нощ стоях край огъня, загледан в пламъците. Мислите ми ме върнаха в миналото и хората, които съм изгубил. Налегна ме дълбока тъга, а самотата ме обгърна отвсякъде. Завръщах се към тъмната си страна. Бях ходил там често преди, затова познавах добре пътя.

Беше ме накарала да се оттегля на безопасно място сред блатото, далеч от хората. Не можех да се справя със света, нито с болката си, затова се опитах да се скрия от нея, като стоя сам в мрака. Дори не предполагах, че избавлението ми ще напусне мрака на тресавището и ще ме отведе при светлината, и ще ми даде причина да продължа. Той вдъхна отново живот в безжизнената ми душа, като ме върна от ръба и затова завинаги ще съм благодарен на моя голям космат приятел.

И в настроението, в което се намирах, хич не ми беше до тъпотиите на Скунксови Маймуни. Същата нощ, тъкмо се унасях в сън, когато нещо прелетя в лагера и събори няколко от нещата по масата. Скочих и видях как още едно се удря в земята пред краката ми. Някакъв задник хвърляше дървета по мен. Вдигнах дървото и го запратих обратно колкото сила имах. Вдигнах каквото беше паднало от масата, намерих въпросното дърво и хвърлих и него. Аз седнах, а те продължиха да хвърлят дървета по мен. Станах и отидох до лодката. Взех една чаша, напълних я с бензин, приближих се до огъня и зачаках. Още едно дърво долетя до мен, затова изсипах бензина в огъня. Огненото кълбо се издигна във въздуха със страховит звук. Застанах пред огъня и извиках, „ТОЧНО ТАЗИ ВЕЧЕР НЕ СИ ПРАВЕТЕ МАЙТАП С МЕН, ТЪПАНАРИ ТАКИВА!” Чух ги как избягаха като шайка пъзльовци. Скунксови Маймуни-пъзльовци, си повторих наум.

Бях чел някъде за ритуал по възмъжаване при Чероките, където момчето бива отведено в горите нощем със завързани очи. Оставят го да седне на някой пън и да остане там цяла нощ без да се движи или да вика за помощ. Не може да свали превръзката от очите си, докато слънцето не я огрее. Когато я свали, вече ще е мъж. И когато това стане, ще види баща си да седи до него без да подозира, че е бил там през цялата нощ и го е пазил от беди.

Взех една стара дреха и навлязох в блатото, където имаше дънер на около 500 м. от лагера. Щеше да свърши чудесна работа. Нямах нито пушка, нито нож, нито дори парче дъвка. Щях да отида при тях и да ги оставя да правят каквото искат с мен. Възнамерявах да им покажа, че не се страхувам от тях и че те също не трябва да се страхуват от мен. Щях да докажа на тях и на себе си, че не бях уплашен.

Прегънах дрехата, за да направя превръзка, сложих си я и я завързах здраво. Седях и слушах шумовете от блатото - жабите, далечният вик на някоя нощна птица, шумът от преминаващите наблизо малки животинки, които не ми объщаха никакво внимание.

Нямам представа колко време бях седял и чакал, но след малко чух нещо да се приближава зад мен. Нещо голямо. Чувах как диша. Стоях неподвижен и очаквах да ми стовари, каквото ми беше приготвило. После си тръгна - сигурно е била мечка, която ме е проучвала и е разбрала, че ставам, но и се е искало нещо друго. Сърцето ми препускаше здраво, но след няколко минути се успокоих и бях доволен от себе си, че не побягнах като бъзлива Скунксова Маймуна. Хилих си се наум. Представях си какво са си мислели, когато излях бензина в огъня.

Радвах се, че нямаше прекалено много буболечки. Над блатото подухваше бриз, който ги държеше на разстояние. След известно време чух нещо да се приближава директно към мен. Беше точно пред лицето ми и от миризмата можех да кажа, че е Енох. Стоеше неподвижен. Чувствах как се взира в мен. Аз не помръдвах, нито пък издавах и звук. Той ме обиколи, като се опитваше да разбере какво правя… след това си тръгна. Преброих стъпките му - осем, а после тишина. Щеше ми се да беше останал. Усещането, че е наоколо бе хубаво.

Беше късно. Понеже въздухът се усещаше доста хладен, предполагам е било някъде към 3.00 ч. Бях уморен и ту се унасях в сън, ту се разбуждах. Исках слънцето да изгрее.

Тогава чух нещо зад себе си. После от дясната ми страна, после отляво. Бяха навсякъде около мен.

Можех да ги помириша, чувах ги как дишат. Чаках без да се движа, заслушан във всеки шум. Сърцето ми биеше учестено. Исках да избягам. „Бягай, глупако. Махай се оттук!” крещеше разумът ми. Но после ме обзе едно спокойствие - чувството, че съм в безопасност.

Сърцето ми забави ритъм, дишането ми отново стана нормално. Обзе ме чувството, че всичко ще бъде наред. Вътрешният ми глас ми казваше да съм силен, че тъмнината в мен ще си замине и че ще съм добре. Казваше ми също, че не съм сам, и че трябва да протегна ръцете си. Бавно ги вдигнах настрани.

Усетих как някой хваща лявата ми ръка, а после и дясната. Усещах топлината и силата на ръцете, които държаха моите. След това усетих ръце и по раменете си, които ме проучваха внимателно. Чувствах се в безопасност. Вече не се страхувах. Бавно, една по една ръцете се отместиха от мен. Чувах как стъпките заглъхват и отново останах сам. Седях, а по лицето ми се стичаха сълзи. Чувствах се така сякаш от плещите ми се бе смъкнал огромен товар и отново можех да дишам.







Трябва да съм заспал. Събудих се от сутрешните песни на птиците и разбрах, че е ден - виждах слънчевата светлина през превръзката. Свалих я и… пред мен стоеше Енох.

„Добро утро”, казах аз, „Радвам се да те видя, друже. Искаш ли да хапнеш нещо?”

Изправих се и двамата отидохме в лагера. Умирах от глад и се натъпках като прасе.

Времето течеше. Разхождах се из блатото и се натъквах на Скунксови Маймуни навсякъде. Игла да хвърлиш, нямаше къде да падне.

Обаче забелязах, че само преминаваха оттук и се насочваха по-навътре из тресавището. Исках да разбера къде отиват, затова се заредих добре и ги последвах от разстояние. Навлизах все по-навътре – досега не бях стигал толкова далеч и започваше да става все по-трудно да се върви. Калта ставаше по-дълбока и водата също, така че в един момент се оказах залят до шия сред блато гъмжащо от змии и алигатори. Държах раницата си над главата, докато не премина през дълбокото.

Качих се върху един повален дънер за почивка и погледнах ръцете си. Виждах как от тях висят пиявици, като някои бяха толкова тлъсти, че едва се задържаха. Тези лесно ги измъкнах, но върху останалите трябваше да сложа сол, за да паднат. Свалих ризата и панталоните си. После разкарах и останалите от себе си – онези по гърба трябваше да ги достигам с ножа си и да ги изстъргвам от там доколкото мога. Облякох се и погледнах часовника. Беше късно. Нямах идея колко още трябва да вървя, а бях сигурен, че не ми се прецапва блатото по тъмно. Взех брадвичката си и отрязах няколко малки дървета, с които си направих платформа, върху която да спя през нощта. Почистих от клони една част от дънера и я покрих с кал, за да си запаля там малък огън - едно малко удобство сред това блато от неудобства.


http://cdn.paper4pc.com/images/forest-tree-swamp-wallpaper-2.jpg
Eнох - Историята на един Бигфут
Снимката не е част от книгата

Беше тъмно, а аз си имах малък огън. Отворих си консерва със супа, и я приближих до огъня, за да се стопли. Облякох си сухи дрехи, а другите окачих да съхнат. Бях си направил легло от мъх и листата на зелева палма, като внимавах между мен и мъха да има плътен слой от тях, така че тукашните акари да не могат да ме хапят (или както още някои ги наричат „червените буболечки”). Изядох си супата и сухарите и легнах да спя. С настъпването на зората, отново бях на крака. Хапнах фъстъчено масло върху сухари, събрах си багажа, облякох си отново мокрите дрехи, намъкнах се във водата и продължих нататък. Все още нямах никаква идея накъде се бях запътил, а и никой не знаеше къде се намирам. Бях съвсем сам. Ако пострадах, умирах.

На едно място излязох от водата, земята беше нависоко и в по-голямата си част суха и покрита нагъсто с дървета. Беше обед, затова спрях под един дъб да си почина. Бях уморен, затова си събух обувките, изсуших краката си и си направих лагер, като окачих мокрите си вещи по околните храсти, за да изсъхнат.

Трябва да внимаваш краката ти да са възможно най-сухи и да се погрижиш за всякакви открити рани или мазоли, за да се предпазиш от инфекции. Това е много важно – няма да се уморя да ти го повтарям. На такова място трябва да се грижиш за себе си, иначе може да се разболееш и да умреш и никой никога няма да те открие. Също така искам да ти кажа, че когато си сред горите, или както в този случай, в някое блато, трябва да ядеш каквото намериш, а не каквото си носиш, защото така имаш по-добри шансове да оцелееш по-дълго и винаги ще си имаш храна в запас.

Имайки това в предвид, отидох на риболов и хванах няколко сома, които сготвих. Бях решил, че мястото е добро за лагер, затова си построих колиба от палмови листа, която да ме пази от лошото време и буболечките… и най вече, да съм на сухо.

На следващия ден се отправих на път и затърсих някакви следи от Големите Приятели. Не след дълго открих няколко следи. Последвах ги навътре в гората, като се стараех да съм възможно най-безшумен.

През бинокъла си виждах малка полянка с трева, висока до коленете, и огромна черна фигура на самия и край. Тя се обърна и погледна право в мен. После тъгна в моята посока. Не се помръднах от мястото си и зачаках да видя какво ще направи. Наблюдавах я, а изведнъж точно пред мен, тя се изпари. В единия момент съществото беше там, а в другия вече го нямаше. Беше се скрил в тревата и ме дебнеше. Мисля, че не предполагаше, че съм го видял. Наблюдаваше ме, надничаше иззад дърветата, проверяваше ме. Отидох до полянката, а той ме последва, като си мислеше, че не знам за неговото присъствие. Някъде посредата открих следи на елени, а от другата страна следи на дива свиня. Мисля, че причакваше някой елен или дива свиня, които да дойдат да попасат и да ги убие, за да се нахрани с тях.

Не останах дълго – не исках да му прецаквам нещата, затова се отправих назад към лагера. Те вече знаеха, че съм тук и на мен ми оставаше само да си стоя и да чакам. Те щяха да ме намерят.

Същата нощ си бях в лагера и си приготвях алигатора, който бях убил по пътя за насам. Имах много повече месо, отколкото можех да изям. Надявах се Енох да ме намери, за да го разделя с него. Нямах друга храна, която да му дам, така че това трябваше да свърши работа. Чаках, докато се приготвяше на огъня. Чувах как Бигфут се разхождат в гората, но не се приближаваха.

Тъкмо се готвех да си лягам и чух изръмжаване зад себе си. Обърнах се и видях Енох да се извисява като огромно дърво.

„Хей, приятел. Май не сме се виждали от дълго. Искаш ли да хапнеш?” Той пристъпи напред, а аз взех останалото от опашката на алигатора и му я подадох. „Съжалявам, но разполагам само с това. Може утре да успея да убия някое прасе.”

Той я взе и започна да яде на големи хапки. Месото изчезна само за няколко минути. Казах му: „Това е всичко. Ако искаш още, ще трябва сам да си го набавиш.”

Той се помота наоколо известно време и когато отново погледнах нагоре, вече беше изчезнал. Нямаше „довиждане”, просто изчезна. Точно така… яж и бягай. Не се притеснявай за бакшиш. Аз съм си добре.






На следващия ден се върнах на полянката и се огледах. Точно там, където започваха дърветата се забелязваше доста движение. Гледах през бинокъла и забелязах поне шест Скунксови маймуни да щъкат нагоре-надолу, да ядат листа, трева и каквото още намерят.

Скрих се сред една групичка нагъсто израстли палми и ги наблюдавах през по-голямата част от деня. Те идваха на полянката, хапваха трева и буболечки и просто си се препичаха на слънце. Наблюдавах ги и през следващите два дни. На третия ден, както си лежах по корем и ги наблюдавах, някой ме сграбчи за крака и ме измъкна от скривалището ми. Извъртях се и видях Енох, който стоеше надвесен над мен със странно изражение. Стори ми се, че не ми се радва много, затова се изправих и му казах: „Извинявай, Големи Приятелю.” Чувствах се глупаво - като някой воайор, който е хванат да наднича в нечий чужд прозорец.

Бръкнах в раницата си, извадих две консерви Блу Бърд и му ги подадох, а той пък ги омете на секундата. Взех опаковките и облизах залепналата по тях захар. Сред пущинака това е лакомство, което не бива да се прахосва. Направих дупка с крака си и зарових опаковките в нея.

Стори ми се, че малко се поотпусна. Отиде до края на полянката, обърна се и ме погледна. Някак си разбрах, че иска да отида с него, затова го последвах.

Когато стигнахме центъра, той спря, а аз се изравних с него. Не вярвах на очите си. Скунксови Маймуни. Големи, малки… и всички те ме гледаха иззад дърветата. Струва ми се, че им показваше, че съм негов приятел и може да ми се има доверие.

Не знаех какво да направя. Просто стоях там онемял. Застанах пред Енох, за да им позволя да ме огледат по-добре. След това вдигнах ръката си и каах: „Здравейте, приятели. Аз съм Майк и искам да бъда ваш приятел. Не мисля, че ме разбраха. Просто имах нужда да кажа нещо.

Малките се скриха зад гърбовете на майките си и надничаха от там, изплашени от човека пред тях. Стоях там и попивах всичко. Исках да запомня всяка секунда, понеже това никога повече нямаше да се повтори.

Обърнах се, за да говоря с Енох, но той си беше тръгнал. Огледах се, но от него нямаше дори следа. Извърнах се назад към останалите, махнах им с ръка и си тръгнах, като спирах през няколко крачки да погледна отново. Всички ме наблюдаваха как си тръгвам. В края на полянката се спрях, обърнах се и отново махнах с ръка, като този път нададох индиански вик. Мушнах се в гората и се върнах в лагера, където останах до края на деня.





Възнамерявах да се върна на следващия ден. Щях да отида на полянката сам и да видя какво ще се случи.

Приготвих сома, който бях уловил. Изядох колкото ми беше нужно и заделих другото, в случай че Енох се появи. Само че тази вечер той не се появи. През цялата нощ беше тихо - без каквито и да е шумове от стъпки сред дърветата. Чак ми липсваха. Онази нощ спах добре. Валя ситен дъжд, затова разпънах парче брезент, в което да събера дъждовната lора. Това ме радваше, понеже ми беше писнала преварената блатна вода. (Даже и след преваряване има вкус на кал, но все пак ти подсигурява живота.)

На следващата сутрин изядох остатъка от сома и си приготвих овесени ядки, поръсени с кафява захар. Обичам овесени ядки. Засищат ме за дълго време (освен това си ги и обичам… нали така, Майки…). Бях успял да събера към 300 мл. дъждовна вода, което си беше истински дар. Изсипах я в манерката си, събрах си нещата и се отправих към полянката, която се намираше на 800 метра от лагера. Притеснявах се. Все едно ми беше първия учебен ден. Добрах се до там към 10.00 часа, а земята все още бе влажна от дъжда. Денят беше облачен. Погледнах към другия край на поляната и ги видях да се разхождат и да търсят храна.

Пристъпих на откритото и извиках отново с онзи индиански вик, за да им известя, че съм там. Изчаках да видя какво ще направят. Нищо. Не направиха абсолютно нищо. Вдигнаха глави и се загледаха за няколко минути, затова се придвижих до центъра, където бяхме предния ден с Енох. Спрях се, помахах и казах „Добро утро, приятели. Имате ли нещо против да поседна за малко и да си почина?”. Те само ме зяпаха. Тогава седнах на тревата, извадих малко ядки и похапнах. Те ме позяпаха още няколко минути и после се върнаха към предишните си занимания, като през цялото време ми хвърляха по едно око.

През следващите няколко дни ходих отново до полянката, за да се опитам да спечеля доверието им. Само че те се държаха на разстояние. Единственият, който идваше при мен беше Енох.

Свършваха ми провизиите, а пък трябваше да нагледам лодката и пикапа си, така че с изгрева на слънцето тръгнах да се прибирам. Връщането беше много по-лесно, защото товарът, който носех беше по-малко.

Трябваше да измисля начин да занеса възможно най-много провизии до „сборния пункт на Скунксовите маймуни”. Беше ми нужна храна, с която да ги примамя и да спечеля доверието им, за да ме допуснат по-близо до себе си.

Прибрах се вкъщи за няколко дни, за да измисля как да се случат нещата и реших, че ще използвам надуваема лодка, за да прекарам каквото е нужно през дълбоката част на блатото. Тя е лека, а издържа доста товар. Следващите няколко дни минаха в пренасяне на провизии до сборното място. Храната щеше да остане за последния *урс. Взех огромна палатка, за да остане всичко сухо. Планирах да остана там две седмици. Уговорих се с един човек, който живее близо до кея за лодки, да оставя пикапа си в неговия двор… поне за него нямаше да се притеснявам.

Когато се върнах при сборния пункт, се захванах за работа и прекарвах колкото време ми позволяха в наблюдаване на Бигфут. Храната бързо намаляше, а аз все още не бях отбелязъл напредък. Оставях храна, а като се върнех тя беше изчезнала. Не се криеха, когато ги доближавах, но и не ме допускаха много близо. Опитвах и денем и нощем. През нощта постигах по-добри резултати. Наобикаляха към лагера ми, но винаги гледаха да не се забелязват. Усещах, че стоят в тъмното, но това беше всичко. Така и не разбрах точно колко са на брой, понеже ту идваха, ту си отиваха. Нямаше как да им водя отчет, но предполагам, че ставаше въпрос за около петнадесет от тях, плюс-минус един-двама.





Активен

Неактивен форум
Hero Member
*****
Публикации: 3754

« Отговор #33 -: (Неделя) 27 Ноември 2016, 00:33 »

15
Шелби


Картинката не е част от книгата



Една нощ си стоях в лагера в кофти настроение, поради липсата на напредък.

Вдигнах поглед и видях Енох. Беше застанал в края на лагера, което беше странно, понеже повечето пъти просто си влизаше вътре. Но след малко забелязах, че нещо в него бе променено. Не беше сам. С него имаше някого.

„Хайде, влизай. Искаш ли да хапнеш?” Той стоеше там и гледаше пламъците, после загледа и мен. Взех малко вода и я излях в огъня, след това с една лопата хвърлих пепел отгоре, за да не пуши.

Докато зария целия огън, очите ми привикнаха с мрака и при почти пълната луна можех да виждам достатъчно добре.

Отстъпих и им направих място. Той се приближи пръв, следван от една женска, а зад нея стоеше най-сладкото Скунксово Маймунче-момиченце. Погледнах ги, после погледнах Енох и им казах. „Приятелю, май си крил нещо от мен. Това семейството ти ли е?”

Той избърбори нещо. Стори ми се, че показва колко се гордее с тях. Всички стояхме там и се гледахме, а после аз казах, „Искате ли да хапнете?”

Взех няколко ябълки и му ги подадох. Той даде на двете по една и остави една за себе си. Много се вълнувах – не можех да повярвам какво се случва. Едва се контролирах от радост.

Сложих малко хляб, плодове и счукани орехи в една кутия на земята и отстъпих назад. Той взе кутията и тримата седнаха в средата на лагера, където си направиха угощение.

Малката беше толкова сладка. Трудно ми беше да сваля очите си от нея. Тя се скри зад майка си и надничаше от там. Не ме бива много да им отгатвам годините, но ми се стори някъде между четири и шест годишна.

Докато ядяха им донесох още. Подадох храната на Енох да я сложи на земята, за да не ги изплаша. Когато се нахраниха, станаха и си тръгнаха.

Толкова бях развълнуван, че през нощта не можах да спя. Големият Приятел си имаше семейство. Този късметлия! Значи се случваше на всички, освен на мен.

През следващите дни започна да ги води по светло, точно преди да започне да се смрачава. Идваха в лагера, ядяха и си тръгваха. Започваха да свикват с мен, а малкта стигна до там, че дори вече не се страхуваше. Идваше и взимаше храна от ръката ми. Нарекох я Шелби и ми се струва, че започна да се обръща на името.

Другото женско същество беше по-малко от Енох, но не много. Вървеше доста уверено, почти надменно. Когато я погледнех виждах най-милите очи, изпълнени с любов. В тях имаше нежност, която те кара да се чувстваш добре в нейно присъствие – една безобидна, блага душа. Загледан в нея един ден си помислих ? „Прилича ми на някого, но на кого?”

И тогава се сетих. На Кора Бет Готзи от семейство Уолтън. Държеше се точно като нея. Затова я кръстих Кора Бет.


Cora Beth Godsey. Картинката не е част от книгата

Една сутрин, когато тъкмо се канеха да тръгват, ги спрях и им дадох по едно шоколадче Хърши. Енох ги обожаваше, но семейството му не ги беше опитвало досега и не знаеха какво да правят. (Първия път когато дадох такова на Енох беше преди още да станем приятели. Бях го оставил на един пън, така че да го намери. Той го помириса, облиза го и си го натъпка в устата. Толкова му хареса, че започна да се поклаща напред-назад, точно като Джери Лии Луис.)

Енох налапа целия шоколад, сдъвка го и примлясна с уста. Кора Бет отхапа едно парче и почти се усмихна – познаваше се по очите и. Шелби си гризна парченце и заподскача без да отделя краката си от земята. Беше толкова сладко да я гледаш. Тя беше толкова щастлива. Всички мъки, през които минах си заслужаваха, щом можех да наблюдавам това.

Докато се отдалечаваха я извиках: „Шелби, ела тук, сладуранке!”. Подадох и едно шоколадче и тя се затича да си го вземе. Грабна го и се върна при майка си, като поглеждаше през рамо, докато се отдалечаваха.

След тази случка се отказах да се сприятелявам с останалите. Съгласихме се всеки да си живее живота и да остави другите да правят същото, като взаимно се уважаваме.

Хвълянето на дървета престана.

(Вече няколко пъти си ме питала дали не споделят различни неща с мен и дали не ми оставят подаръци. Казах ти, че не, понеже вече бях споделил повече отколкото възнамерявах. Но ако трябва да съм честен, би трябвало да кажа: да, правят го. И всъщност това се оказа проблем.)

Понякога Енох ми носеше разни неща - като някое прасе, което тръшваше до огъня, или блатно зеле, или патица, или каквото друго беше убил в конкретния ден и това си беше ОК. Аз го готвех, разделяхме си го и всичко беше наред.

Но след като вече бях прекарал няколко седмици на мястото на техните Срещи, и се случеше да напусна лагера по някаква причина, когато после се връщах, там ме чакаше някой убит заек или парче еленско месо, или пък блатно зеле. Веднъж открих убита костенурка, захвърлена на земята с разпран корем. Приличаше на голяма разтворена стрида върху черупка, покрита с мухи. О да, с нетърпение чаках да се нахвърля отгоре и и да я преглътна. Подай ми кетчупа, моля те.

Когато някой от тях се прибираше от лов, оставяше и по нещо в лагера за мен. Трябваше да намеря начин да се оттървавам от тези неща. Все пак щеше да е грубо да ги изхвърлям на места, на които биха могли да ги виждат, пък и не ми се искаше да ги дразня. Границата на търпението им беше много тънка, а аз исках да бъда приет като един от тях. Не ми се искаше да изглеждам неблагодарен.

Но преди всичко щеше да е грях да оставя животните, които бяха дали живота си, за да живеят другите, да отидат на боклука. Такава е философията на Скунксовите Маймуни – да вземат само толкова, колкото им е нужно да оцелеят и да бъдат благодарни за това.

И ето как станах готвач за Скунксовите Маймуни. Да, точно така. Взимах храната, която ми носеха, готвех я и я връщах обратно на полянката.

Спирах в самия и край, в повечето случаи след мръкване, извиквах с онзи познат вик, за да им покажа, че съм там, после отивах на полянката и оставях храната на земята, като прикляках и хапвах малко от сготвеното. Понякога Шелби идваше при мен и аз си разделях храната с нея. После се протягах, щипвах я по бузата и казвах „Трябва да тръгвам, сладуранке”. Към този момент аз вече съм обграден от тях. Чувството е много осезаемо по един хубав начин. Винаги, когато бях готов да тръгна, ми оставяха свободно място, откъдето да мина. Шелби ме изпращаше до края на полянката, хваната за ръката ми и дърдореща. После майка и я извикваше и тя се отскубваше и се прибираше при другите.

Докато се прибирах към лагера, двама или повече от тях ме следваха…, а когато стигах, единият изсвирваше и двамата изчезваха в тъмнината. Все едно искаха да се уверят, че ще се прибера безопасно, понеже веднага щом пристигнех, те си тъгваха. Никога не съм се чувствал в опасност. Всъщност се чувствах истински на сигурно. Какво пък можеше да ми се случи с бодигардове като тях?

Предполагам, че може би го правеха и защото искаха да ме респектират, понеже отивах твърде близо до тях. Но по-скоро знаеха, че им приготвям храна и им засвидетелствам благодарността си заради онова, което ми даваха. (Е, можеше и да греша за абсолютно всичко.)

Освен това Шелби ми правеше нещо, което наричам капан за сънища - някои бяха с кръгла, други с квадратна форма, някои направени от две или три пръчки, закачени една за друга като във верига. Все още си ги пазя и не бих ги заменил дори за всичкото злато на света.




https://s-media-cache-ak0.pinimg.com/736x/7f/42/ee/7f42ee8ac73dc1b5c4b7b0cfc0b6ab26.jpg
Eнох - Историята на един Бигфут


Бележка от форум: Капанът за сънища е нещо, което се прави от Северно-Американските индианци (на техните езици идва от неодушевената дума за паяк, защото представлява мрежа). Индианците вярват, че през мрежата преминават само добрите мисли, а лошите сънища се филтрират в нея и остават хванати там до изгрев слънце, когато просто изчезват.



Сляд няколко седмици всички вече свикнаха с присъствието ми и не се криеха, когато се задавах. Но все още не успявах да се приближа много близо до тях. Държаха се на разстояние. Все пак ги чувах да се разхождат около лагера, да ме наблюдават, застанали точно в началото на тъмнината.

Когато се разхождах през нощта, усещах нещо да ме удря по гърба или да ме докосва по рамото или ръката, понякога даже събаряше шапката ми. Щом се обърнех обаче, там нямаше нищо.

А после започна да се случва и през деня - само че сега вече виждах кой ги прави тия неща. Малките бяха, играеха си. Май играта беше кой ще ме докосне без да бъде хванат.

Издебваха ме в гръб, пипаха ме, а после се обръщаха и бягаха, хилейки се и се скриваха в храсталака. Понякога ги подгонвах, но бяха твърде бързи и изчезваха преди да съм направил и три крачки.

Веднъж, вече бях в града и бях спрял на един светофар. Няколко колоездачи спряха точно до мен. Докато ги наблюдавах забелязах, че няколко от тях имат на каските си малки огледала за обратно виждане. Хрумна ми нещо. Спрях в един магазин за колелета и купих един комплект. Щях да им покажа аз на тия малки тарикати.

Е, тогава планът ми се струваше доста добър, но дори и сред най-добрите планове има някои, обречени на провал.

Стоях си в лагера и чаках дребните да се появят крадешком. Бях приготвил огледалата. Скоро забелязах едно момченце да се приближава иззад мен. Изглеждаше на около осем-девет годинки. Тъкмо когато се канеше да ме докосне, аз се обърнах и изръмжах срещу него. Той се изненада. И май доста го уплаших, понеже ме цапардоса право в лицето и ме просна на задните ми части. Лицето ми изтръпна, от носа ми текна кръв, а устната ми беше сцепена и окървавена. Седях си там, държах се за носа и се опитвах да не се хиля, понеже от това устата ме болеше.

Той побягна и се скри в шубрака, а аз ги чувах как си дърдорят развълнувано. Станах, взех хавлия, притиснах я до лицето си и отново седнах. Беше ми много забавно. Чувствах се като Уили Койота, който се опитва да хване Пътния Бегач.

Каквото и да направех ми се връщаше. Но това ги забавляваше дори повече, понеже знаеха, че от време на време мога да ги хвана.

Играта продължи и през останалото време докато бях там и си изкарахме доста добре. Хлапетата много ми липсват. Иска ми се да ми бяха имали повече доверие. Щеше да ми хареса да опозная всяко едно от тях.

Единственото, което идваше при мен беше Шелби.

Когато за първи път се запознах с нея, тя беше висока около 1,60 м. Имаше големи кафяви очи, които бяха малко по-големи от тези на родителите и, а главата и беше по-малка в сравнение с главите на останалите. Имаше слабо телосложение, а козината и беше къса и добре подрязана. Не беше пълна като родителите си, най-вероятно заради възрастта си. В началото беше срамежлива, но после бързо ме хареса. Държеше се добре, неагресивно, даже някак учтиво. По мое мнение, беше добро хлапе. Много и се радвах и тя често идваше и ме следваше. Мама /Кора Бет/ винаги я наглеждаше. Точно както когато се извежда дете на разходка в парка с другите деца, а мама седи и наблюдава отстрани. Не ми позволяваха да остана сам с нея. Понякога ми беше криво, че не ми вярват, но ги разбирах и не им се сърдех. Кора Бет беше добра майка и аз я уважавах за това. Тя беше по-добра майка от някои от човешките жени.

Както си стоях на някой пън, Шелби ме изненадваше в гръб, обгръщаше ме с ръце и се гушваше, като допираше бузата си до моята. Понякога ме стисваше толкова силно, че спирах да дишам. Карах я да престане преди да ми е счупила костите. Беше много по-силна отколкото изглеждаше и нямаше да има никакви проблеми да напердаши и най-гадните сред хората на планетата. Иначе казано, лесно би спечелила мач срещу който и да е Здравеняк и би го накарала да плаче за майка си. Просто не можеш да не я харесаш.

Шелби приличаше на човек повече от възрастните. Всъщност всички млади изглеждаха така. Може би също както и при хората, които с възрастта променят външния си вид, и с тях се случва същото. (Сега като се замисля, всички си изглеждат на годините - някои са доста възрастни на вид и се придвижват по-бавно, а и показват признаци на остаряване. Досега не се бях замислял насериозно за това. И те, като всичко друго, остаряват.)

Да се върна на Шелби… Стъпалата и са същия размер като моите, но малко по-широки - пет пръста, бяло ходило, дълги нокти. Не мирише така лошо както възрастните и вероятно е заради късата козина. И двете и уши се виждат, а по тях расте фина козина. Кожата и е много по светла от кожата на родителите и. Като загар от слънцето е – подобно на някой от Южния Тих Океан.

Шелби е много любвеобилна и лесно се привързва. Ако е седнала до мен, винаги ме закача по някакъв начин. Като например да си сложи крака върху моя или да се облегне на мен, или пък да ми държи ръката. Обаче когато мама я извика, хуква да бяга на секундата. И на мама не и се налага да вика втори път.

Виждал съм ги да проявяват нежност едни към други. Наистина се грижат едни за други, а също и за своите приятели.

Активен

Неактивен форум
Hero Member
*****
Публикации: 3754

« Отговор #34 -: (Неделя) 27 Ноември 2016, 01:33 »

16
Уважение


С течение на времето започнах да разбирам начина им на живот. Събират се в малки семейства от двама възрастни и едно или две деца.

Жените се грижат за децата, а мъжете събират храна и я носят на майките, докато гледат бебетата. Малките бързо се научават как да си набавят за ядене, но възрастният редовно носи еленско, свинско, риба и птици – общо взето каквото намери – и го разделя с останалите след като си вземе нужното му.

Не им носех толкова много храна, колкото в лагера при потока, понеже беше много трудно да я доставя до там. Носех колкото трябваше за Енох и семейството му, при това основно лакомства като Блу Бърдс или шоколадови десертчета Хърши, както и малко плодове.

Имаше също така и женски без мъжки, които имаха деца. Мъжките идваха и си отиваха и трудно можеше да им се води отчет кой кой е.

Не си строяха скривалища. Търсеха естествени заслони, като кипарисови дървета и палми с много листа, така че да могат да се крият сред тях и да се пазят от несгодите на времето. Превеха си нещо, което наричам гнездовидни легла. Правят ги от мъх или от клонките на кедрите или кипарисите. Трябва да е нещо меко. Налагаше ми се да внимавам да не се доближавам прекалено до местообитанията им. В малкото случаи, в които го правех, бивах прогонван, като не се налагаше да ме предупреждават втори път. Доверието, което споделяхме не беше много устойчиво - никой не се доверяваше твърде много на другия, като гледахме да уважаваме личните си територии. В техния свят аз бях гост – нещо, което не пропускаха да ми покажат, а ако това се случеше, щяха доста болезнено да ме изпратят обратно вкъщи.

Един ден чух писък, който никога не бях чувал преди и се надявам никога да не чуя отново. От писъка сърцето ми направо спря, а кръвта ми замръзна във вените… и не стихваше.

Грабнах пушката си и се затичах колкото сили имах към полянката. Усещах страха с всяка част от тялото си. Втурнах се към мястото, от което идваше писъка, без да знам какво ме очаква.

Спрях се в края и поставих патрон в цевта. Звукът разпращаше талази от страх из цялото ми тяло, а сърцето ми биеше толкова силно, сякаш всеки момент ще изскочи от гърдите ми.

Тогава я видях - женска, която вървеше в кръг и държеше безжизненото тяло на своето дете. Ръчичката му висеше надолу и се поклащаше от движението. Продължаваше да пищи. Звукът беше толкова силен, че едва издържах – толкова пронизителен, че сигурно се чуваше на разстояние 15 км.

Тя влезе в гората. Другите я последваха и аз направих същото, като стоях на разстояние и гледах да не се забелязвам. Тя вървеше и пищеше поне час и половина, като обикаляше в кръг, сякаш търси нещо.

Накрая се придвижи до една полянка, не по-голяма от двайсет метра в диаметър и падна на колене. Виковете и се превърнаха в рев – силен, сърцераздирателен рев.

Стоях там и се опитвах да гледам през бинокъла, а по лицето ми се стичаха сълзи.

Двама от мъжките паднаха на колене и започнаха да копаят с ръце. Вдигна се прах докато изкопаха обла дупка някъде към 1,50 м дълбока, с диаметър 2,50м. Останалите донесоха листа от зелеви палми и покриха с тях дъното на дупката. Другият мъжки, вероятно партньорът и, се протегна, за да вземе детето от ръцете и, а тя се отдръпна и зарида. След няколко минути подаде детето, а мъжкият го взе и го постави на палмовите листа. Отгоре му поставиха още листа, а най-отгоре сложиха един слой с клонки от кедър.

Пръстта беше избутана обратно, а гробът - запълнен. Излишната пръст беше разпределена равномерно наоколо, така че да няма издадена част.

След това от гората излезе друг мъжки с малко дъбово дръвче, около 2 метра. Коренът му изглеждаше много добре, явно беше изкопано с голямо старание.

Засадиха дървото в средата на гроба, а наоколо разпръснаха клони, така че да го прикрият. Когато приключиха не личеше земята да е била разравяна. Изглеждаше така, сякаш дръвчето винаги си е било там.

Тя приседна ридаейки. Един по един, останалите се изгубиха в гората и я оставиха сама с мъката и.

Половинката и я чакаше в края на гората. Тя се изправи бавно, все още ридаеща и отиде при него. Той я хвана за ръка и я поведе към дърветата.

Изчаках около час, за да съм сигурен, че са си тръгнали и отидох да огледам гроба по-отблизо. Ако не знаех, че е там, нямаше начин да го открия.

Сега това дърво е много по-голямо и винаги когато съм там ходя да засвидетелствам уважението си.



https://s13.postimg.org/teafi2axj/image.jpg
Eнох - Историята на един Бигфут
"Лагер до рекичката", област Дъглас, Орегон. Лого на сайта Oregonbigfoot.com
Картинката не е част от книгата



„Бих могъл да те заведа при дървото,” ми каза веднъж Майк по телефона. Тъкмо беше свършил с разказа и гласът му звучеше сподавен в опита му да прикрие неудобството от бликналите сълзи. Беше избухнал в плач докато разказваше. „Но няма да го направя. Ако някой от онези учени-изследователи на Бигфут разбере за него, знаеш какво ще последва, нали?”

Разбира се, че знаех. Щяха да го изкопаят.

Един учен би видял в това възможност да получи доказателство. Но за Майк това си оставаше гробът на едно дете – заслужаващ всичкото уважение, което бихме отдали и на тялото на едно човешко дете, както и на желанието на скърбящата му майка, гробът да остане непокътнат.

И ето ви отново разделителната линия между свидетел и изследовател – линията, която толкова много учени не успяват да проумеят. Свидетелят е точно това - той наблюдава. Майк е бил там, за да наблюдава, а не да се меси. Именно тази ненамеса от негова страна е изиграла ключова роля при спечелването на доверието на съществата, което от своя страна му е позволило да наблюдава всичко, което е видял.

Майк просто е изиграл ролята на добрия съсед. Не е дразнил съседите си, не им се е месил в живота, не се е опитвал да им се бърка в ежедневието. Само наблюдавал от безопасно разстояние, споделял с тях и ги уважавал. И бил последователен в това си поведение. Скоро щях да разбера сама колко важно е последното.

Питате ме защо му вярвах? Защото след годините, прекарани в разпитване на постоянни свидетели, научих, че точно това е ключът към спечелването на доверието и съгласието, нужни ви, за да поддържате взаимоотношения с тези същества.

А защо никой от останалите ми свидетели не е бил споходен от „късмета” на Майк?

Изучавайки този въпрос по-задълбочено открих, че започвам все по-добре да разбирам онази Перфектна Буря от събития, за която Майк непрекъснато твърдеше, че е причина за неговия успех.

Първо, преживяванията на повечето от редовните ми свидетели се бяха случвали в домовете им. С други думи, съществата постепенно се доближаваха до имотите на свидетелите и общуваха с тях в рамките на човешките територии. А не обратното. В случая с Майк, той се беше препънал в задния двор на съществата и за тях оставаше изборът - или да го приемат или да го прогонят на далеч. Но в лицето на Енох той разполагал с посланик и вместо да го пропъдят, те търпели присъствието му. Ето защо той разполагал с перфектната възможност да наблюдава поведението им в естествена среда. Не поведението им на Скунксови Маймуни в присъствието на хора, а поведението им такива каквито са си всеки ден, без да се съобразяват, че наоколо има човек.

Осъзнах също така, че Майк е бил в много специфично състояние на ума към момента, в който е започнал да общува с Енох. След като преживял много силни трагедии в живота си и е понесъл последствията от тях, той вече не изпитвал страх. Спомените и емоционалната болка, които се превърнали в негови лични „демони” и с които много пъти бе споменавал, че се бори, за него били многократно по-силни и страшни от която и да е Скунксова Маймуна.

След като отново ми разказа историята със срещите го попитах какво е онова, което го е карало да се влачи сред дълбоката до врата вода в блато, гъмжащо от алигатори, отровни змии и пиявици, при положение, че е достатъчно наясно с блатата и добре разбира какви опасности го грозят.

„Изобщо не ми пукаше.” Отговори той. „Вече нямах нищо за губене. Надявам се да разбереш, че се намирах в много тъмен момент от живота си. Борех се със собствените си демони. Когато се връщам назад си давам сметка, че извърших някои доста глупави неща, които можеха да ме убият. Но не ми пукаше. Не и тогава. Сега не бих посмял да направя и половината от онези глупости… но вече съм в едно много различно състояние на ума.”

Хрумна ми също така, че уважението проявено от Майк бе неизменно. Той уважавал местообитанията им, „храната”, която му оставяли, както и границите, които определяли.

Но крайното прозрение ме връхлетя по време на един от многото ни телефонни разговори, в които обсъждахме какво е мнението му за филмите, снимките, звуците и свидетелските показания, сред които беше и „Съществото” на Ян Клемент.




Бележка от форум: Употребяваните хартиени издания на "Съществото" на Ян Клемент се продава за $1,225.98. В дигитален формат е $8...
Активен

Неактивен форум
Hero Member
*****
Публикации: 3754

« Отговор #35 -: (Понеделник) 28 Ноември 2016, 22:58 »

17
Уникално прозрение


Помолих Майк да погледне някои неща и да си каже мнението. Изведнъж той пак ми се издразни : „Не съм разбирач”.

„Знам”, казах му аз търпеливо и с усмивка. „Но си имал възможността да наблюдаваш тези момчета повече от всеки друг, когото познавам. Просто от любопитство искам да чуя какво мислиш.”

Отново го помолих да погледне филма на Патерсън/Гимлин и му пратих линка. „Какво ще кажеш?”

„Как така какво ще кажа?” попита той, все още малко нацупено. „Какво ще кажеш ти? Ти си ги виждала. Така ходят Бигфут. Така се движат. Така изглеждат. Знаеш това. Защо хората продължават да си врат носовете наоколо в желанието си да ги снимат. Нали вече са го направили?”

Майк нямаше какво повече да каже за Пати до момента в който не започнах да сътворявам корицата на книгата. Прехвърляхме си един на друг картинки и файлове по мейла. Аз се опитвах да изобразя Енох възможно най-правдиво, а Майк все повече се депресираше.

„Виж, казах ти. Ето така изглежда: главата му е малко издължена – но не като конусовидните глави, които хората рисуват непрекъснато. Понякога, когато козината му е застанала по определен начин, ушите му се подават, или поне връхчетата им. Има големи гъсти вежди, като на Анди Рууни. Очите му са тъмно кафяви – нали си яла близалка Тутси Поп? От онези с шоколада. Като стигнеш до средата и виждаш - пълнежа. Един такъв, каква беше думата…?

„На слоеве?” попитах аз заинтригувана от сравнението.

„Да. На слоеве. Нещо такова.”

Попитах го за зениците.

„Зениците му са същите като нашите. Променят се със светлината, имам предвид големината им. Ако е тъмно, стават големи. Ако светлината е повече, стават малки, но в тези случаи обикновено примижва. Очите му са целите кафеви. Единствените случаи, в които се забелязва бялото, е когато гледа много встрани. Нали знаеш - като погледа на куче. Само че неговият е дълбок.

„Проникващ?” попитах аз.

„Да, особено когато се взира в мен продължително време, както той прави. Като че всеки момент ще ми проговори.”

„Добре” казах аз. „Какво още?”

„Носът му е широк и сплескан, но не е като на горила - с големи ноздри. И има едни малки косъмчета, които стърчат от него. А също и бръчки. Над носа и малко по-надолу. Устата му е широка, а мустаците много гъсти, все едно растат направо от ноздрите му. Покриват горната му устна. Зъбите му са широки и равни. Брадата покрива лицето му чак до ушите, но в горната част оредява. Мустаците се спускат надолу и се смесват с брадата, която завършва с нещо като козя брадичка с дължина 15 см. Козината по челото му е оскъдна и постепенно се преплита с козината по главата.”

Изпращах му рисунка след рисунка, но нито една не приличаше на Енох.

„Добре. Лесно е. Погледни Пати. Виждаш ли козината - по лицето и? Ей такава. Виждаш ли формата на главата? Виждаш ли лицето и носа и? Ей такива. Би могла да му е сестра. Тя е нещото, което най-много прилича на него. И знаеш ли защо? Защото тя е Бигфут.”

Засмях се. Добре му се получи.

После го помолих да погледне снимките на Фрийман.

Пол Фрийман, горски стражар от Щатите забелязал същество близо да Уала Уала, Вашингтон през 1982 г. Това преживяване толкова го впечатлило, че няколко години по-късно напуснал работа и прекарал остатъка от живота си в търсене на Бигфут. Въпреки съмненията за измама, членове от научната общност, включително д-р Гроувър Кранц, д-р Хенър Фаренбах и д-р Джеф Мелдръм обявили отливките от стъпки, направени от Фрийман за съществени улики. Джими Чилкът, експерт по пръстови отпечатъци, който бил изучавал стъпалата и дланите на големи маймуни, анализирал дермалните гънки по отливките и установил, че са несъпоставими с тези на известните примати.

През 1994г Фрийман проследявал група следи близо до Дедъкт Крийк, когато заснел голямо същество с тъмна козина. Докато работех с продуцента Дъг Хаджичек по снимането на Мистериозни срещи през 2003, Дъг ми показа въпросния запис на голям телевизор с висока резолюция. Към края на видеото има кратко появяване на нещо като второ същество, носещо малко дете. Краката и стъпалата на малкото същество се виждаха ясно върху екрана с висока разделителна способност и най-вече глезените. Дъг Хаджичек твърди, че Фрийман никога не е споменавал за детето пред него, а също, че едва ли Фрийман въобще е предполагал, че детето го има на записа. Фрийман почина от усложнения в следствие на диабет през 2003.

Докато Майк гледаше записа (въпреки лошото му качество в Ю Тюб, успях да посоча носеното дете в края на клипа), за което той каза следното: „Ето така изглежда моят Голям Приятел, когато се срещаме в гората, а ето това е начинът, по който се движи. Виж го как поглежда (към Фрийман), после как внимава къде стъпва и после как отново поглежда към него. Те много внимават къде ходят, за да не стъпят накриво и да се наранят. А относно малкото… логично е Мама да отведе своето малко надалеч от опасностите или от някой пич с камера.”

После помолих Майк да разгледа записа от Възпоменателния ден.

ВИДЕО:


Заснет през май 1996 г. от Лори Пейт на един гол хълм до Чопака Лейк в северен Вашингтон, записът от Възпоменателния ден показва едно доста дребно същество, което бяга на открито. То преминава набързо зад един малък хълм и за изненада когато достига да първите дървета от другата страна на откритото място, над рамото му се подава една ръка и сякаш пораства с десетина сантиметра, все едно повдига малко дете на раменете си.

Макар и някои учени да се съмняват в автентичността на записа от Възпоменателния Ден, аз винаги съм смятала, че тези кадри са истински, а и Майк също сметна така. „Трябва единствено да гледаш последните десет секунди, маниера им на придвижване… Виждаш ли как притичва от другата страна на хълма? Нищо не се движи по начина, по който го правят те. Толкова бързо - и уверено.”

После минахме на звуковете от Сиера. В началото на седемдесетте Рон Морхед и Алън Бери пребивавали многократно в ловния лагер на Уорън и Луис Джонсън в планината Сиера, където записали множество случаи на размяна на звуци с цел комуникация между предполагаеми Бигфут същества и хората от лагера.

Има няколко причини, поради които аз лично поддържам достоверността на Записите от Сиера. Познавам Рон Морхед от дълги години и го смятам за изключително благонадежден. Освен това звуците, записани в лагера, много точно наподобяват описанията, дадени от множество свидетели през годините, относно звуците, които самите те са чули.


ЗВУЦИТЕ МОЖЕТЕ ДА ЧУЕТЕ -->> ТУК, първият запис отгоре-надолу


Понеже Майк от дълги години беше близо да съществата, сметнах, че ще може да ми каже дали някога е чувал нещо подобно. Изпратих му по мейла няколко аудио записа и двамата заедно ги чухме на телефона.

Майк започна да се кикоти. „Чуваш ли този характерен звук, който издава тук?” попита ме той.

„Да.”

„Енох прави така непрекъснато. Обикновено седи до мен в лагера, яде и разговорът ни протича по следния начин:

„Как си днес, приятелче?”

„ Блърг ръгл блъг.”

„Наистина ли? Че защо така?”

„Брага блех ръглрул.”

„Тя така ли направи? А ти какво и каза?”

„Агаръг благ блага ракг мрк.”

„Надявам се, че си я скастрил.”

Разсмях се. Имитацията, която правеше Майк на Звуците от Сиера беше удивително точна.

„Нещо като да седиш и да разговаряш с кучето си или подобно. Приказваш глупости, а то ти отговаря с някакви звуци. Макар че в много случаи когато общуват помежду си, все едно чуваш езика на местните Индианци. Гледала ли си някой от старите уестърни, в които индианците разговарят на техния си език? Напомня ми точно на това.”

Продължихме да слушаме записите, които му бях изпратила и той спря на номер 9. Точно този запис винаги ме е интересувал особено, защото звуците са по-отчетливи и в по-голяма степен наподобяват език, отколкото бращолевене.

„Ето,” каза Майк, „Чуваш ли това?”

Това беше една конкретна част от записа, в която съществото сякаш издаваше команди с властен тон. От другата страна на линията настъпи тишина.

Онова, което последва ме изненада.

„Да му се не види,” почти излая Майк с неистов смях.

„Какво?”, попитах аз.

„Да му се не види!” повтори той.

„Какво?”

Той издиша шумно. Звучеше разгневен. „Това е доста странно…”

Тишина. И последва поредната обяснителна метафора на Майк. „Понякога, както си стоя на работа чувам как мексиканците си говорят на испански. Аз не говоря испански, но схващам за какво става въпрос без дори да си давам сметка за това, като на всичкото отгоре вмъквам по нещо в разговора.” След това изрече колебливо, „Мисля, че разбрах какво каза той току що.”

Сега беше мой ред да се умълча.

„И какво каза?”

Виждах колко му е трудно да го каже. „Ами, …стори ми се, че е ядосан. Мъжете го имитират, повтарят онова, което казва той, все едно е някаква игра, само че той крещи от гняв, понеже мъжете стоят между него… и нещо, което му е много важно.”

Не знаех какво да кажа.

Колкото и странно да е съвпадението (макар, че с увеличаване броя на годините, прекарани на тази планета, все по-малко вярвам в съвпадения), седмица по-късно имах възможността да разговарям по телефона за пръв път с Дейв Джонсън, синът на човека, който притежаваше ловния лагер.

Спомних си какво беше казал Майк по време на двучасовия ни разговор и зададох на Дейв един уж невинен, но много важен въпрос.

„Сещаш ли се как на запис номер 9 Големият приятел крещи нещо наподобяващо думи? Какво се случваше по това време в лагера?”

Отговорът на Дейв беше: „Момчетата смятаха, че един от младите е преминал от другата страна на лагера и че стоят между него и останалите.


* * * * *



Бележка от форум: По повод това:

Цитат
Нищо не се движи по начина, по който го правят те. Толкова бързо - и уверено.

Може би някои от вас биха искали да прочетат книгата "Планетата Ярга" -> линк PDF, в която се описва контакта на един богат бизнесмен с извънземни посетители, идващи от планетата Ярга. Те са хуманоидни бозайници с черти на копитни животни. В разказа си, публикуван на книга за първи път през 1969г в Холандия, Стефан Денаерде (което е псевдоним, за да не урони репутацията си на уважаван човек) описва извънземните хуманоидни посетители като излъчващи голяма телесна сила, много отривисти, непоколебими и резки движения, много уверени, без никога да правят излишно движение, въртящи повече главите и погледите си, вместо да мърдат телата си.

http://www.galactic-server.com/rune/iargamancolor2.jpg
Eнох - Историята на един Бигфут
http://www.galactic-server.com/rune/iargamancolor.jpg
Eнох - Историята на един Бигфут

Активен

Неактивен форум
Hero Member
*****
Публикации: 3754

« Отговор #36 -: (Вторник) 29 Ноември 2016, 01:01 »

Майк ми помагаше неимоверно много да подреждам парченцата от пъзела едно по едно. Парченца, които хващаха прах на бюрото ми от години; парченца, които ме интригуваха, но досега не попадаха в правилния контекст.

Колкото повече научавах от разказа на Майк - толкова повече си припомнях един подобен разказ, който бях чула години преди това. Една малка книга, „Съществото: Личните ми преживявания с Бигфут” от Ян Клемент. Книгата беше публикувана под псевдоним и личността на автора никога не стана известна.

Книгата разказва за предполагаемо истинската история за срещите на автора със същество, подобно на Саскуоч, с което той се сприятелил някъде в югозападна Пенсилвания, където живеел в отдалечена горска колиба. Понеже бил изритан от жена си заради „изневяра”, Клемент започнал да пребивава в колибата сам.

За първи път Клемент видял съществото през един августовски следобед. Тъкмо бил привършил с копаенето на малко езерце и се оттеглил на верандата да изпие една бира. Съществото било приклекнало наблизо и се втурнало в храстите веднага щом Клемент го видял.

Скоро обаче, той успял да примами съществото с храна и имал възможност да го проучи подробно в доста ситуации.

Заради размера му, нарекъл съществото „Конг”.

След това в книгата се описват външният вид и навиците на съществото, контактите на автора с него, последващата смърт и заравянето на Конг на тайно място.

Когато прочетох книгата за първи път не знаех какво да мисля за нея. Описанието на Клемент за съществото го определяше като бавно, дори малко глупаво и - честно казано - не повярвах много в него, понеже звучеше сякаш описва животно. Не се припокриваше с докладите на други редовни свидетели, които приписваха на Саскуоч характеристики на по-интелигентно, подобно на човек същество.

Когато обаче, Майк започна да споделя с мен подробности от срещите си с Енох, бях изумена колко много си приличаха те с подробностите разказани от Клемент. Външният вид, навиците на хранене, поведението, дори условията на живот, притесненията за безопасността на съществото и последвалите трудности по запазване на преживяванията в тайна. Приликите бяха поразителни...

А един телефонен разговор, проведен от мен с Джон Томикел, издаделя, придаде дори повече достоверност на историята на Клемент. Обадих му се, за да поискам съгласието му да цитирам книгата му тук и това, което последва бе един доста дълъг и приятен разговор.

Попитах Томикел дали познава лично автора. Каза, че да. Когато го попитах какво мисли за книгата, отговорът му беше искрен. Сподели, че смята „Клемент” е предразположен към науката човек, на когото може да се вярва, но че гледа на книгата със смесени чувства. Когато го попитах защо, отговори, че не е заради личността на Клемент, а защото самият той не е наясно дали вярва в Бигфут.

Когато го попитах дали Клемент някога е проявявал интерес към нещо друго „странно” или е писал други книги на подобна тема, отговорът беше: „Не. Написал е други три книги, всичките научни - по въпросите на горите, животните в блатата, природата…” Освен това, когато го попитах кой държи правата над книгата, обясни, че това е неговата компания. Така е от момента на публикуване на книгата. Той бил платил на Клемент 300 долара при предаването на книгата, най-вече за да покрие разходите му по пътуването и хонорара за машинопис.

„Значи не го е направил за пари?”

„Не.” отвърна Томикел. „Никога не е изкарал и десет цента от това, като изключим 300-те долара, които му дадох.”

„Със сигурност не го е направил и за известност…”

Томикел се разсмя „Анонимна известност ли? Не.”

„Хм.” казах аз. Най-накрая откривах повече потвърждение за достоверността на книгата.

„ Знаеш ли,” продължи Томикел, „Качихме се в колибата му скоро след като изгоря.”

„Значи наистина е имало колиба?”

„Ами, да” отвърна той.

Попитах Майк дали някога е чувал за тази книга. Не беше.

Копирах текста на книгата от източник в интернет и го публикувах в нашия общ документ, така че да може да я прочете и да си води бележки. Коментарите му, написани спонтанно в удебелен червен шрифт в края на параграфите, навеждаха на размисли.


"Съществото: Лични преживявания с Бигфут", от Ян Клемент
Картинката не е част от книгата


Например, Клемент беше написал: „Знаех, че нищожното количество храна, което му носех, не може да е достатъчно за същество с толкова голямо тяло, затова хранителният му режим ме озадачаваше, но отчасти можеше да бъде обяснен от случката, която ще разкажа. Ще напиша това сега, макар че се случи доста по-късно във времето. Беше вечер и Конг и аз седяхме пред верандата и се взирахме един в друг, когато един млад елен се появи отстрани на колибата. За първи път виждах елен в имота си.Той ни забеляза и се стрелна нагоре към върха на хълма. Конг скочи на крака и се втурна след него като светкавица. Беше развил зашеметяваща скорост, към момента, в който достигна елена, отдалечил се на не повече от 30 метра. Хвана го с ръцете си и го тръшна на земята, убивайки го моментално, предполагам. Вместо да се върне при мен обаче, хвана елена под мишница и се запромъква към храстите. Не го видях отново цели пет дни.

На това Майк беше отговорил следното: „[Така е било] понеже се е превърнал в източник на храна и когато еленът е дал на Големия Приятел всичко, от което се е нуждаелq за да оцелее, [той] на свой ред вече не се е нуждаел от човека. Виждал съм го… ако не им носим храна, не биха се доближавали толкова до нас. Нямат време да завързват контакти и да дърдорят празни приказки. Ако ти не го нахраниш, той сам ще се нахрани.”


http://orig09.deviantart.net/dfcb/f/2015/069/d/e/bigfoot_vs_deer_by_littlewing2-d8l6fww.jpg
Eнох - Историята на един Бигфут
Картинката не е част от книгата


Струваше ми се, че по някои въпроси Майк не беше съгласен с Клемент. По отношение на комуникацията си със съществото Клемент беше написал:„За три седмици го научих на някои команди, от които имахме нужда. Научих го да седи на едно място, като правех заплашителни жестове с ръце и го държах, произнасяйки думата отново и отново. В най-ранните етапи на обучението го обгръщах с ръце и го притисках надолу като казвах: Седни! Седни! И той най-накрая схвана. Опитах се да го поощрявам с ябълки, но той като че ли не правеше връзка между ябълките и изпълнението на командата. Стараех се да използвам думата СЕДНИ като разпервах  пръстите на ръката си с дланта надолу.

Майк беше написал: „Можеш и така да направиш, но аз разбрах, че ще постигнеш повече на принципа на „сляпото подражание”. Ако жестикулираш достатъчно дълго и упорито, той ще започне да разбира какво искаш, но ще отнеме доста време. Повтарям, прави нещото отново и отново и някой ден и той ще го направи. Като в нощта, когато хвана онзи, който ме преследваше, за да го накара да ме остави на мира - тогава докосна гърдите си, протегна ръката си към мен и си тръгна.”

Но по други въпроси Майк се съгласяваше. [Конг] сякаш не разбираше значението на ДА и ОК, понеже не му се налагаше да иска разрешение. В природата съществата взимат каквото си поискат или пожелаят и онова, което ги спира е само по-висша сила или по- добра логика. Ето защо не му беше нужно да ме пита дали може да изяде една ябълка. Ако държеше ябълка в ръката си и искаше да я изяде, изяждаше я. Ако му вземех някоя ябълка и той си я поискаше обратно, не можех да направя нищо, за да му попреча да си я върне. На което Майк беше коментирал: „Не бих могъл да го кажа по-добре. Той прави каквото си поиска, когато си поиска. „Не” или „ Може ли да…?” не присъстват в речника му.”





Намирах за доста интересно, че както Майк, така и Клемент разказваха, че съществото стои загледано за дълги периоди от време.

Клемент беше написал: „През дългите часове прекарани във взиране един в друг, не забелязах някакъв умисъл от негова страна. Той сякаш предугаждаше, че ще ми хрумне или ще направя нещо, за да му дам нещо. На мен не ми се струва странно, че седим и се гледаме един друг с часове. Най-дългият период, през който сме го правили, вероятно е два часа и половина. Не искам да останете с впечатлението, че това се е превърнало в нещо като маратон с някакво убийствено зяпане. Обикновено го изучавах около половин час и после си свършвах някоя работа из колибата и когато се връщах при Конг, той беше готов за поредната половинчасова доза взиране. Търпението му беше забележително. Тези сесии сякаш го вкарваха в хипнотичен транс, но само да мръднех и магията се разваляше, а той се размърдваше. Докато е в състояние на взиране, изглежда като  обездвижен, но понякога внезапно помръдва и разваля магията.

Отговорът на Майк на това: „[Енох и аз правим същото непрекъснато]. Сякаш се вглежда в душата ти, без да помръдне с часове. Понякога се чудя дали не спи с отворени очи. Това е нещо като транс, в който изпада или може би е фаза на съня, през която минаваме преди да заспим. Мисля че при хората имаше три фази на съня… защо не и при тях?”

Клемент спомена, че миризмата на потта му е онова, което е привлякло Конг за първи път. Майк изкоментира: „Когато ходя сред горите, не се къпя както трябва в продължение на дни, дори седмици. Не искам по мен да има неестествени миризми, защото когато скоча в реката и се измия, Големият Приятел не се приближава много до мен. Ето защо казвам на хората да не носят със себе си неща, които миришат. Дори дрехите си не пера със сапун, а само с гореща вода. Мия си краката, разбира се, за да не хвана гъбички, а също и слабините, за да не получа обрив, но сапун не използвам, нито пък нещо друго. Когато си в гората трябва да миришеш възможно най-естествено, без значение колко неприятна става миризмата.”

Когато Клемент написа, че Конг не харесва цитруси (тази малка подробност ми бе припомнила и въпросната книга първоначално, понеже Майк също бе споменал за това в един от многото на разговори), Майк ми каза: „Цитрусите ги яде само ако няма нищо друго за ядене, като при това гримасничи все едно му е супер кисело или тръпчиво. Много по-добре е когато цитрусът се бели, понеже в корите има много киселина, която според мен му изгаря устата. Поне с моята става така.”

Майк беше съгласен с Клемент, че съществата са много добри и в неоставянето на следи. Клемент твърди: „Бигфут не се показват в дъждовни дни или когато земята е мека и влажна…” На което Майк отговаря: „Когато земята е мека и влажна, той върви встрани от пътеките и дори ги прескача, когато трябва да премине от другата им страна. Ако на близо има хора, пак стои далеч от пътеките.”






Но вероятно най-интересната прилика беше свързана с подобния начин, по който се чувстваха относно възможността за предателството към съществото, с което всеки от тях се беше сприятелил: „Мислил съм по въпроса да разкрия Конг и какво би се случило с него и с нашите отношения след това. Не можех да го пазя за себе си още дълго, но и ненавиждах мисълта да го изложа на показ в един свят, който не му харесва. Спомням си, че чувството беше все едно да загърбя стар и обичан приятел, макар че към онзи момент познавах Конг от едва шест седмици.”

Майк също споделяше подобни размисли. „Точно така се чувствам и аз. Както казах - как е възможно да извършиш подобно предателство? Все едно да хвърлиш малко дете на лъвовете. Ще го разкъсат на парчета без да оставят и следа от него. Какво право имам аз да извърша това? И как бих могъл да продължа живота си оттук нататък след такава измяна. А представяш ли си как ще се почувства той, ако го предаде някой, на когото вярва? Постави се на негово място и помисли за това.”

С Майк обсъждахме книгата по време на следващия си телефонен разговор. Попитах го дали на база на личния си опит смята, че историята, описана в нея се отнася до действителни събития. Отговорът му ме изненада: „ Да, мисля, че е вярно. Не съм съгласен с всичко, което казва, като например, че ако не се къпеш, ще привличаш съществото. Когато ходя в блатото не използвам почистващи препарати, дезодоранти или нещо друго с неестествена миризма. Измивам се с вода и оставям естествената ми телесна миризма да се прояви. Само че, този човек споменава, че съществото Конг се е появило след като самият той цял ден е копал и е бил изпотен. Не мисля, че това е причината.”

Майк спря по средата на размишленията си и направи едно отклонение. Зададе ми въпрос, както много често прави, подобно на някой търпелив учител, който иска да накара учениците си да го разберат. „След като е копал цял ден и е приключил какво е направил? Влязъл вътре, взел си бира и излязъл на верандата. На следващия ден, когато бил свършил с копането, какво е направил? Влязъл вътре, взел си бира и седнал на верандата. Правил е същото нещо отново и отново и мисля, че точно това е привлякло Конг.”

„Защото е предсказуем,” измърморих аз, осъзнавайки думите на Майк като прозрение – най- накрая ученикът бе успял да разбере учителя си.

„Точно така. Обичат да знаят какво ще направиш…”

„...Защото това им позволява да държат нещата под контрол!” довърших аз набързо изречението.

„Схвана.” Майк изглеждаше доволен. „Става въпрос именно за повторението. Не е достатъчно просто да отидеш там навън и да правиш каквото си имаш за правене. Трябва всеки път да правиш едно и също нещо. Те си седят и те наблюдават. И когато разберат, че правиш нещо и че това е всичко, което ще направиш… тогава се чувстват достатъчно сигурни да се покажат.”

От години обяснявам на изследователите, че е нужно да отидат сред горите и блатата и просто да се държат като човешки същества, вместо да се промъкват в тях като главорези, облечени в камуфлажни дрехи. Винаги съм наблягала върху необходимостта да се държат по начин, който подбужда любопитство, но същевременно не носи заплаха. Да излизат навън в тъмното - тогава, когато съществата се чувстват най-сигурни. Мислех си, че е достатъчно, че бях успяла да схвана колко е важно да ги оставя да контролират ситуацията, но бях пропуснала едно парченце от пъзела.

Повторяемостта.

Вече разбирах. Ставаше въпрос за повторяемост, търпението нужно да седиш на някой дънер или да се мотаеш из лагера и да вършиш едни и същи неща всеки ден, като се държиш предсказуемо. Това би накарало тези същества да се почувстват достатъчно сигурни, че да те доближат.

Формулата беше проста.

Повторяемостта е равносилна на предсказуемост. Предсказуемостта е равносилна на контрол. Контролът е равносилен на доверие.

Замислих се за момент. „Никак не е чудно, че изследователите не са имали късмет до сега” казах аз. „Повечето от нас сме „на фронта” през почивните дни и не разполагаме с възможността да прекарваме толкова време сред горите и блатата. И когато накрая сме там, си мислим, че трябва да бързаме. Главите ни са пълни с каквото сме си наумили че трябва да направим, каквото си мислим, че искаме да постигнем. Поведението ни се определя от въпросните намерения и така насилваме нещата да се случат.”

В онзи момент ми се изясни и нещо друго. Тези същества се показваха на редовни свидетели, които са ги виждали периодично из имотите си, защото най-вероятно са наблюдавали въпросните свидетели от дълго време. Саскуоч са ги наблюдавали, опознали са поведението им и техните навици. Свидетелите са били предсказуеми.

Спомних си за Джейн Гудол, Даян Фоси. Тяхното присъствие в горите винаги се свеждаше до едно и също нещо. Седяха си кротко. Наблюдаваха. Чакаха. Ежедневно. Тяхното поведение също беше предсказуемо.






Но според Майк тези същества не бяха просто примати. Върнах разговора назад към онази част от книгата на Клемент, която ме беше притеснила.

„Само за мен ли се отнася,” попитах аз, „или и Конг наистина е бил много тъп?”

„Имаш предвид умствено изостанал ли?” Майк замълча за момент. „По- скоро мисля, че беше болен” каза след това тихо. „Струва ми се, че е било нещо нелечимо. Поне на мен така ми прозвуча.” Замислих се по този въпрос и открих логиката. Клемент беше споменал за здравословните проблеми на Конг, а в края на книгата го откриваше мъртъв.

Докато наближавах края на „Съществото”, макар и между разказите на Майк и Клемент да имаше много прилики, се изумих от различния начин, по който двамата мъже подхождаха към темата. Клемент твърдеше, че се уповава на науката и му личеше. Повечето от написаното от него за Конг беше суховато и аналитично. Написаното от Майк беше свободно и информативно. Замислих се отново как свидетелите интерпретират собствените си преживявания през призмата на разбиранията си за света и как това може да „оцвети” не само начина, по който даден свидетел разказва за тези преживявания, но и самите преживявания. С други думи, Клемент не можел да се лиши от преживяванията си с Конг от гледната точка на учен. От своя страна Майк подходил към Енох като към приятел. И най-вероятно това обяснява огромните различия в степента, до която са достигнали отношенията между двамата мъже и техните същества. А именно, различието породено от разума и чувствата.

Разликата между умът и сърцето.




Коментарите на Майк в края на разказа на Клемент бяха красноречиви:

Гладът, самотата, копнежът за приятелство, нуждата да се чувстваш сигурен и обичан могат да съберат на едно място две противоположни неща, всяко взимащо от другото каквото му е нужно за да оцелее, и така да създадат връзка, която да трае цял живот. Връзка, която се простира отвъд любовта или приятелството. Да отдадеш себе си. Да се довериш. Връзка, която разчупва оковите, които при други обстоятелства биха ги разделили. Колкото и различни да са тези две неща, някъде дълбоко вътре те са едно. Започват да се разбират и да си вярват, а това, приятелко, се случва само веднъж в живота, даже в повечето случаи никога. Как се предава доверие като това? Как да сложиш етикет с цена на приятелство, което надминава всичко останало?

Това ме тревожи, но и ми предоставя време за размисъл върху последните десет години от живота ми. Разбирам как се е чувствал и защо е постъпвал по начина, по който го е правел. Разбирам също много от нещата, които аз извърших в тази история. Това е товар, който носиш сам. И сам е единственият начин, по който можеш да го сториш. Отказах се от голяма част от живота си заради това и платих висока цена за знанието, което придобих.

Вярвам, че този разказ е истина и се чувствам по същия начин, по който и той. Историята става твой живот и ти отнема много, като заменя отнетото с познание, което не можеш да споделиш. Откъснах се от хората и от живота заради това. Да пазиш подобна тайна и да живееш таен живот, за който никой не знае, отнема много от теб. Усвояваш изкуството на заблудата и се научаваш да избягваш хора, които могат да те разкрият. Лъжеш семейството и приятелите си за нещата, с които се занимаваш и някъде по пътя спираш да уважаваш себе си.

Не ме разбирай погрешно: Не бих заменил приятелството и доверието му за нищо на свта. Просто ми се иска да не беше на тази цена. Гледам напред в бъдещето и се чудя какво ще се случи с мен и с него. Мисля, че той е точно там, където иска да бъде и през повечето от времето е толкова щастлив, колкото може да бъде един Голям Приятел. А аз от друга страна? Аз не съм щастлив и не съм там, където ми се иска да бъда, като от деня, в който отворих кутията на Пандора, става все по зле. Ще ми се това да отмине и да ме остави да си живея живота.

Когато твоят Голям Приятел те намери, едва тогава ще разбереш какво имаш в сърцето си и какъв човек си всъщност. Мисля, че повечето хора ще установят с изненада, че въобще не познават себе си. Човек се смирява, когато осъзнае, че държи съществуването на цял един вид в ръцете си и един погрешен ход би могъл да доведе до неговото унищожение. Аз съм парализиран и се чудя какво да направя. Страхувам се, че ако изляза и разкажа какво зная, това ще е началото на техния край. Просто ми се иска хората да ги оставят на мира и да им позволят сами да решават какво и кого искат в живота си.

Тази книга , [Съществото], трябва да се превърне в Библия за изследователите на Бигфут. Те трябва да я изучат и да се опитат да проумеят защо е по-важно Бигфут да не бъдат открити. А може би трябва да ти се случи едно от тях в живота, за да разбереш напълно какво се е опитал да ни каже Клемент и защо накрая е постъпил по онзи конкретен начин. Смятам, че всеки, който е имал продължителни контакти с тези същества неизбежно осъзнава, че никога не би могъл да ги издаде.

Вярвам, че връзката става твърде силна и че искат да ги защитят, а не да ги използват… ето защо никой никога не проговаря.

Ако някое бъде хванато или убито, това се случва от някой, който търси единствено славата, че е човекът, открил Бигфут. Макар че те вече са били откривани много пъти. Някои ги наричат приятели и това са онези, които разбират истински. Това са онези, които не биха предали доверието, не биха разрушили връзката, която имат и точно това е основната причина, поради която остават в сянка.

Мисля, че старата поговорка „Който не го познава, той не го обича” е напълно валидна. Щом веднъж стане част от живота ти, започваш да го разбираш и да виждаш човека в звяра.

Ако някога го погледнеш в очите, ти също ще разбереш. И с това ще поемеш товара на тайна, която никога не ще можеш да разкриеш, понеже онова, което е тайна за мен, е живот за тях.


Активен

Неактивен sfomato
Jr. Member
**
Публикации: 63

« Отговор #37 -: (Събота) 03 Декември 2016, 00:09 »

В кратце бих споделила,че този хуманоид и наречен Бигфут е онзи примат от който "Боговете" са взели и правили въпросният генетичен експеримент..от тях и до днес може би са оцелели
Активен
Неактивен Psyhea
Restricted
*
Публикации: 3138
Дата на регистрация 2012-12-12!

« Отговор #38 -: (Събота) 03 Декември 2016, 06:27 »

В кратце бих споделила,че този хуманоид и наречен Бигфут е онзи примат от който "Боговете" са взели и правили въпросният генетичен експеримент..от тях и до днес може би са оцелели
Това не е място за коментари,за Бога,това е превод на онлайн книга.Нека уважаваме труда на този който превежда и не мажем тук!Има си тема за Бигфут.

http://xcombg.net/index.php?topic=2159.0


Страшко,тези два поста,моя и горния,да ги заметеш обезателно!
Активен
Неактивен sfomato
Jr. Member
**
Публикации: 63

« Отговор #39 -: (Събота) 03 Декември 2016, 12:10 »

В кратце бих споделила,че този хуманоид и наречен Бигфут е онзи примат от който "Боговете" са взели и правили въпросният генетичен експеримент..от тях и до днес може би са оцелели
Това не е място за коментари,за Бога,това е превод на онлайн книга.Нека уважаваме труда на този който превежда и не мажем тук!Има си тема за Бигфут.

http://xcombg.net/index.php?topic=2159.0


Страшко,тези два поста,моя и горния,да ги заметеш обезателно!


Форумите са точно място за коментарии,диалози и спорове разбира се и наистина по теми!Блудкажа идва именно от недомислени подмятания и указания,като вашия съфорумнико ....Psyhea
Активен
Неактивен Psyhea
Restricted
*
Публикации: 3138
Дата на регистрация 2012-12-12!

« Отговор #40 -: (Събота) 03 Декември 2016, 13:03 »

В кратце бих споделила,че този хуманоид и наречен Бигфут е онзи примат от който "Боговете" са взели и правили въпросният генетичен експеримент..от тях и до днес може би са оцелели
Това не е място за коментари,за Бога,това е превод на онлайн книга.Нека уважаваме труда на този който превежда и не мажем тук!Има си тема за Бигфут.

http://xcombg.net/index.php?topic=2159.0


Страшко,тези два поста,моя и горния,да ги заметеш обезателно!


Форумите са точно място за коментарии,диалози и спорове разбира се и наистина по теми!Блудкажа идва именно от недомислени подмятания и указания,като вашия съфорумнико ....Psyhea


Оф,аре у лево..
Форумите(или поне не този!!!) не са кенефи,и би трябвало да се съобразяваме с естеството на темите!
Има си тема за Бигфут и обсъждането му във всякакъв контекст.
Това не е обикновена  тема за обсъждане на Бигфут, това е превод на книга.Т.е.след като всичко бъде завършено,това ще бъде една онлайн книга.Правиш ли разликата между тема и книга?
Приятно ли е да четеш една книга,и в един момент някой да те прекъсва с некви си тъпизми?!?
Или ти е сложно да разбереш?

Дори в кенефа не можеш да сереш където ти падне,а го правиш в тоалетната чиния!

п.п.Форуме,докладвай ги тези постове като спам,Страшко да зачисти,че на мен не ми разрешава системата..Не можело видиш ли да докладваме собствените си постове.. Huh?



Активен
Неактивен форум
Hero Member
*****
Публикации: 3754

« Отговор #41 -: (Събота) 03 Декември 2016, 14:55 »

Глава 18
Опипване на почвата


Четейки разказите на свидетели, получени по мейла и разговаряйки с тях към онзи момент открих, че бях започнала да гледам на срещите с други очи – повече от перспективата на наблюдаваното съществото, отколкото на очевидеца. Бавно, но сигурно, гледната ми точка се променяше. Това обаче, си имаше и лошата страна: изведнъж се оказа, че срещам затруднения да върша нещата, които винаги съм правила. Вече просто не можех да говоря за Бигфут. Не можех да споделям каквото бях научила.

Най-накрая, много колебливо, попитах Майк дали ще ми позволи да включа разказите му в книга, като обещая да не разкривам самоличността и местонахождението му.

Не се сещах за друг начин, по който да въведа в същността на нещата всички онези, които седяха и очакваха поредната блог публикация, поредната новина в сайта. Как можех да споделя размишленията си по темата в моментa, в който бях направила толкова огромна крачка, при положение, че не можех да споделя причината за това?

Майк се съгласи за книгата. „Трябва да си наясно, Оутъм, че няма да ти дам никакво доказателство, което да можеш да публикуваш. Не мога да причиня това на Енох.”

Наясно бях. И двамата бяхме стигнали до заключението, че няма начин да докажем съществуването на Бигфут и в същото време да успеем да го предпазим.

И все пак бях в безизходица. Не виждах друг изход. Трябваше да вмъкна това в цялата история, за да продължа напред. Сега аз бях тази, която искаше да свали товара от плещите си. И не смятах, че ако го напиша в блога парче по парче, ще дам добра представа за ситуацията. Хората щяха да прочетат едната публикация, но не и другата и така щяха напълно да пропуснат фрагмент от цялата картина. А именно цялата картина бе оформила моите представи и тя се състоеше от преживяванията на Майк, начина по който ги разказваше и нашите взаимоотношения.

Започнах да пиша. Когато спрях , за да си поема глътка въздух, се замислих сериозно за начина, по който щеше да се приеме книгата от изследователската общност и от читателите. Как щяха да реагират колегите ми, ако публикувах историята на Майк? Дали щяха да я оценят по същия начин, по който и аз? Или само като забавен разказ? Понеже Майк държеше да остане анонимен, дали щях сама да успея да покажа колко важни и истински смятам, че са неговите преживявания. Дали щяха да приемат историята „на доверие” без да искат „доказателство”?

Необичайните твърдения изискват необичайни доказателства…

Този израз, цитиран самодоволно от „сериозните” изследователи, нетърпящи нищо освен солидни веществени доказателства, заседна в ума ми като досадна мелодия.

Тъй като познавах добре изследователската ни общност, бях пределно наясно, че ще разбуня пожар от критики за това, че публикувам разказа на Майк, знаейки много добре че няма как да го помоля - че не бих го помолила - да осигури доказателствени материали, които няма желание да предостави. Как щях да обясня на хората, че Майк не иска да говори за тези неща, защото смята, че ще предаде доверието на близък приятел? Дали щяха да разберат, че той не просто беше контактувал от близо със Скунксова Маймуна множество пъти, но и беше изградил връзка с това същество, която неотклонно го караше да чувства отговорност да го защитава и че ако предоставя снимки или друг веществен материал, това би било равнозначно на използване. Щяха да вдигат врява за доказателства, които той не би им дал. Дали щяха да разберат - и да повярват - в разликата между би могъл и не би им дал.

Първото нещо, което трябваше да премисля беше дали сред читателите има достатъчно хора, за които книгата би била полезна, така че това да оправдае саможертвата, която правя с публикуването и. Дали бях достатъчно дълго в тези среди, дали си бях спечелила достатъчно доверие, така че хората да разчитат на моята преценка и да възпрат собствените си съмнения преди да са се запознали с нея.

Смятах, че да, но не бях сигурна. Стоях си тук с месеци и чувството на безпомощност се усилваше, все едно ми бяха споделили тайната на Вселената. Майк дори ми беше казал, че ако искам мога да я кажа и на останалите… стига да ми стиска. А дали щяха да ми повярват или не, беше съвсем друг въпрос.

Беше дошъл моментът да опипам почвата.

В блога си публикувах следното:




19 януари 2010

Иска ми се да можех да ви обясня какво става в момента.

Преди няколко месеца се случи нещо, което промени живота ми, както и начина, по който гледам на този феномен. Това оказа огромно въздействие върху мен и все още не знам по кой път да поема. Тъй като всички вие сте с мен от самото начало на този блог, а някои от вас -съмишленици и приятели - са до мен дори от преди това, изпитвам нуждата да се обърна към вас и да ви помоля за подкрепа.

Извинявам се предварително, ако това ви се струва прекалено недостатъчно. Към момента не мога да ви дам повече информация.

Смятам, че за последните два месеца научих повече за съществата, отколкото за предходните двайсет години, прекарани в изучаването им. Въпросът е: И сега какво? Какво да правя с тази информация? Тънката граница между познанието и закрилата вече е призрачно изтъняла, а аз съм на път да я прекрача.

Нека ви предложа следния вариант и да ви задам един въпрос. Или пък няколко. И не са реторични. Наистина бих искала да чуя вашето мнение.

Има хора сред изследователската ни общност, които обвързват предоставянето на доказателства с подсигуряването на защита. Всъщност, самата аз написах в блога цяла поредица по темата преди известно време. Заключението, до което стигнах след дълги размишления (меко казано), а именно, че ако докажем, че съществата ги има, то ще принудим властите да поемат нещата в свои ръце - нещо, от което аз не виждам да произтече нещо хубаво. Първо, ще искат да ги изучат (финансирането ще е основният проблем и е много по-вероятно правителството да няма желание да признае тяхното съществуване, понеже в момента си имат други проекти за финансиране). След като ги изучат, ще искат да си хванат едно. Ако първо си хванат мъжко, после ще поискат женско или пък обратното. Дали ще ги затворят в зоологическата градина? Не знам, но и нямам намерение да рискувам с подобна възможност.

Никога не съм се посвещавала да доказвам съществуването на Бигфут. Целта ми е и винаги е била да вниквам с разбиране и да образовам. Да придавам достоверност на разказаното от свидетели, на които се присмиват и да ги успокоя. Да предоставя подкрепа на онези, които също като мен са станали свидетели на нещо необяснимо, което искат да проумеят. И да защитя конкретните същества, които изучавам.

Въпросът със защитата е малко смешен. От кого, в края на краищата, трябва да пазим Бигфут, като изключим онези, които са вманиачени по доказването им и за целта искат да застрелят някое от тях? Все пак никой друг не ходи на лов специално за тези същества. Въпреки че много хора изтъкват аргумента - „трябва да убием някое, за да докажем, че съществуват и така да им осигурим защита”, лично аз винаги съм смятала, че тези жалки опити за проява на алтруизъм не са нищо повече от грубо завоалирана жажда за кръв, която се преглъща по-лесно посредством замаскирането и с политически - коректни намерения.

Повечето от вас - почти всички всъщност, съдейки по това, което имам като информация - са просто любопитни, точно като мен. Какви са тези същества, които наричаме Бигфут? Как изглеждат? Как се държат? На „човешко същество” ли са подобни или на „животно”?

И ето ви сега загадката:

Ако смятам, че мога да ви дам отговорите на тези въпроси, вие бихте ли искали да го направя?

Ако съм в състояние да ви предложа подробни наблюдения, които ще ви ги демонстрират, дали ще искате да ги чуете?

Сега… преди да ми отговорите имайте предвид следното възражение.

Дали все още бихте искали въпросната информация, ако знаете, че аз НЯМА да ви дам нищо, което да се зачете като „доказателство”, понеже се страхувам от това, което ще последва, ако го направя? Дали бихте ми позволили да удовлетворя любопитството ви, като в същото време предпазвам обекта на вашия интерес?

Дали ще ми позволите да прекрача тънката линия и да предоставя информацията такава, каквато е или ще искате главата на съществото на тепсия, само за да може правителството да ни каже онова, което вече знаем?

Пишете ми какво мислите.

[Добавено в последствие: Моля да бъда добре разбрана, понеже получавам противоречиви отзиви. НЯМА ДА ПРЕДОСТАВЯ НИКАКВИ ВЕЩЕСТВЕНИ ДОКАЗАТЕЛСТВА. Единствено подробните наблюдения на конкретен свидетел.]






Обратната кореспонденция направо ни заля. Същия ден получих стотици мейли. От тях само два критикуваха предоставянето на непотвърдена и неподкрепена с доказателства информация. Повечето от читателите вече вярваха в съществата и искаха просто да ги разберат.

Споделих голяма част от писмата с Майк и той нещо се отдръпна. Досега, единственият му досег с Бигфут обществото бяха няколкото сайта, които бе посещавал и определени канали в YouTube, в които бе видял как разни изследователи подхождат към нещата по грешния начин, а после се тупаха един друг по раменете, че са потърсили и намерили доказателства, макар че последните се състояха единствено от извити или счупени клони или записи на „почукване по дървета.” Всъщност Майк веднъж ми се нахвърли в едно писмо, изразявайки разочарованието си от Бигфут общността:



Какво, по дяволите, им става на всички Бигфут изследователи?

Да ви задам един въпрос: Щом никой никога не е виждал Бигфут да почукват по дърветата, откъде са толкова сигурни, че го правят? Никой не е ставал свидетел на това, но всички предполагат, че се случва. И защо това да е факт? Да създадеш „теория” е просто по - префинен начин да изкажеш „предположение”. Предположението, че почукват по дърветата ,се превръща в теория, че почукват по дърветата, която пък се превръща във факта, че почукват по дърветата.
А фактът всъщност е, че никой не знае със сигурност дали това се случва.

Та, кога точно предположението се е превърнало в теория, а тя от своя страна във факт?

Ако изядеш едно предположение, а после изходиш теория, тогава резултатът факт ли е?


Моята теория е, че един изследовател на Бигфут поглъща едно предположение и после го връща обратно за ползване от други изследователи на Бигфут. И докато е още топло някой от тези изследователи изяжда повърнатото предположение и го изплюва под формата на теория. После някой друг изяжда теорията, поглъщайки с наслада всяка безсъдържателна капка, където някъде в дебелото му черво тя се превръща във факт, който той изхожда. После взима това голямо говно и го изтипосва на сайта си, така че всички останали като него да могат да го видят. И всички много му се радват колко е умен, макар че самият той никога не е вижда Бигфут. След това го копират и го слагат по собствените си сайтове, точно до другите изповръщани боклуци, които наричат „Факти за Бигфут”.

И така, въпросът ми е: Когато един изследовател на Бигфут изходи някой факт, той остава ли си факт завинаги, дори и ако има улики за обратното или няма улики в негова подкрепа.




Майк ми е казвал много пъти, че никога не е виждал или чувал някоя от Скунксовите Маймуни в неговия регион да почуква по дърветата. Макар и да допускаше „възможността” в региона му да не го правят, а другаде да се случва, той често използваше темата с „почукването по дърветата”, като синтез на разочарованието си от безумните предположения, които учените изказвах по отношение природата и поведението на Бигфут, които в последствие приемаха за „факти”. Разбирах отвращението на Майк, понеже самата аз го споделях в много от случаите. Да се опиташ да накараш изследователската общност да обърне внимание на редовните свидетели, или на нещо различно от „общоприетите” схващания за това какво са Бигфут и какво правят, беше все едно да гониш вятъра.

Когато препратих на Майк отговорите от блога, исках да му покажа и другата страна на медала - хора, които също като мен, имаха добри намерения, но които бяха любопитни, жадни за информация. Хора, които не си придаваха важност като Бигфут учени, така че да възприемат историята му за „измама”, или наблюденията му за погрешни и в последствие неадекватни, само защото е избрал да не се възползва от съществото, което смята за приятел, като не предостави снимки, козина, фекални проби или слюнка…

Ако Майк се чувстваше длъжен на някого, това беше Енох. Но как да го обясниш на всички онези, които си седят пред компютрите и плюят по свидетелите, че не се справят по-добре като „изследователи”? Как да обясниш на някого, че може да се смята за късметлия, дори само защото чува този разказ, понеже свидетелят не е искал да го сподели дори с човек, на когото вярва, да не говорим за широката публика. И единствено тънката нишка на доверието е онова, което ми позволи да разкажа историята, която за него е нещо много лично?

Не ми писаха много зложелатели. Но пък и предположих, че по-голямата част от тези хора не четат блога ми. Все пак знаех какво ще кажат - разбира се няколко читатели изобщо не ме разочароваха в това отношение. Един дори изкоментира, „ Щом не си мислила да предоставиш улики, защо изобщо повдигна въпроса?”

Сериозно?

Значи ако някой свидетел ви разкаже своите преживявания, но откаже да предостави „доказателства”, които смята за злоупотр*ба, просто ще отхвърлите достойнствата на цялата книга, изразяващи се в подробни разкази на срещи и увлекателно повествование, които иначе ви харесват. Дали бихте започвали всеки следващ разговор с очевидец с думите „Отсега да си наясно… ако не ми покажеш всички доказателства, които имаш или не отидеш да ги изнамериш вместо мен, без значение от последствията, то тогава не искам да чуя и думичка, от това , което имаш да кажеш…”?

Отдавна научих, че липсата на уважение не води до никъде сред нашите изследователски среди. Не ни помага и в опита да разберем съществата посредством хората, на които се случват. Но тази категорична липса на доверие преобладава сред учените и е причината, поради която „Изследването на Бигфут” буксува на едно място.

По отношение на отзивите в блога – най-мотивиращите съобщения бяха от читатели, които ми казваха „Вярвам ти, Оутъм. Следвай сърцето си.” Сякаш всяко трето съобщение съдържаше препоръка в този дух.

Исках да го направя, но дали бях достатъчно дебелокожа, за да понеса ударите, отправяни от онези в общността ни, които не можеха да видят гората от дърветата? Нима бях прекарала толкова много време в усилия да проведа сериозно и достоверно проучване по темата и да си спечеля уважението на колегите, само за да оставя всичко да изтече в канализацията като публикувам една – единствена интригуваща, но все пак „недоказуема” история? Дали имах смелостта да премина през това?
Активен

Неактивен форум
Hero Member
*****
Публикации: 3754

« Отговор #42 -: (Събота) 10 Декември 2016, 17:12 »

19
Човешкият фактор


Установих, че съм изправена пред едно от най-трудните решения в живота си. Седнах и се опитах да си представя възможните нападки и критиката, цялата дребнавост, която неизбежно щеше да последва, да не споменавам фалшивите коментари и персонални атаки, които щяха да се стоварят не само върху мен, но и върху Майк.

Връщах се непрекъснато към въпроса, който всички критици неминуемо щяха да ми зададат.

„Ако не иска да ни се показва на нас… добре. Ти обаче, виждала ли си снимка на Енох? Можеш ли лично да потвърдиш, че си видяла улики, които да доказват, че тази история е истинска?”

Отговорът си оставаше не.

Споделяла съм части от историята на няколко човека, на които вярвам безрезервно, за да чуя тяхното мнение. Те бяха изумени от подробностите в разказа на Майк. Но също така неизбежно ми задаваха по-горния въпрос и моят честен отговор беше: „Не, не съм виждал негова снимка.”

Обяснението ми, че не се нуждая от снимка, за да вярвам на Майк, понеже разбирах и чувствах, че причините, поради които не желае да предостави такава са абсолютно валидни, звучеше като извинение; като оправдание за моята небрежност и наивност. Казано по друг начин: лош изследовател. Понеже бях пропита от начините за провеждане на „добро изследване” от дълги години, поради влиянието на колегите, то лошото изследване – да вярваш на сляпо - беше непростим грях. Всъщност, по-голямата част от уважението, което си бях изградила, произтичаше от факта, че не „вярвах” категорично в нищо свързано с Бигфут; че бях скептично, макар и не тесногръдо настроена по въпроса; че не знаехме какво са Бигфут; че не вземах страна в спора и така се чувствах добре.

Когато застанах пред огледалото и се вгледах в очите си в търсене на истината, се запитах: „Вярвам ли му?”.

Вярвах му.

И този отговор напълно ме устройваше. Устройваше и онези, с които бях споделила историята, онези, които вярваха в способността ми да разпозная истината в казаното от свидетелите.

Проблемът беше, че съзнавах, че този отговор нямаше да се приеме сред широката изследователска общност.

Виждах как в очите ми пламъците на убеждението стихват и изгасват, бивайки заменени от студено разочарование, породено от осъзнаването, че като „добър” изследовател не бих могла никога да разкажа историята на Майк, без да дам доказателства. Без значение колко увлекателна е тя, тези, които очакваха от учените определена степен на съдействие, не биха приели нищо по-малко от това. Авторитетът ми щеше да изчезне - а с него и всяка надежда за качествена промяна сред научната общност.

Чувствах се безсилна. Тъжна. Безсъдържателна. Сякаш всичко беше напразно. Колкото повече мислех за това, толкова по-притисната в ъгъла се чувствах. Не можех да продължа. Но и не можех да се върна назад. Нямаше как да го залича от паметта си и да забравя онова, което смятах, че съм научила.

Като последен опита да съхраня баланса, седнах и написах края на книгата, който отправих към всички бъдещи критици.





ЕПИЛОГ

Както и по-рано споменах, в тази книга става въпрос за доверие.

И сега ми предстои да взема трудно решение.

Повече от ясно е, че Майк не желае да предостави доказателства в подкрепа на своите твърдения. Понякога, по време на цялата сага, сме обсъждали какво би се случило, ако реша да публикувам историята без тези доказателства. Той ме предупреди, че ще се проваля и че това ще е видно за всички, освен за мен, докато накрая не го осъзная и сама. Кол*баех се между усещането, че е прав и осъзнаването, че ако е истина, този разказ е твърде важен, за да остане неразказан.

И сега съм в голяма каша.

Тази книга беше и продължава да бъде изключително важна за мен. Най-накрая разполагах с подходящ начин да споделя онова, което чувствах като важно послание относно тези същества, чието съществуване ме преследваше от детските ми години. И стигнах до момент, в който просто не мога да продължа напред с работата си, без да разкажа историята. И не само разказа на Майк, но и начина, по който този разказ ми повлия.

Но пък не съм и глупава. Все пак моята репутация е изложена на риск. Доверието в мен. А от части и животът ми. Когато Майк ми даде благословията си да напиша книгата, аз спрях всички останали свои начинания. Толкова важна беше тя за мен. Всичките ми други проекти замряха. Въпреки че по никой начин не съм си въобразявала, че като се занимавам с изследване на Бигфут ще живея охолно, бях зарязала почти всичко друго, с което като самотна майка изкарвах прехраната за себе си и малката си дъщеричка, за да мога да се съсредоточа върху това занимание. Не ми беше никак лесно.

Тъй като обещах на Майк, че ще остане в пълна анонимност, ще трябва да поема цялата тежест на критиката и всички възможни обвинения в измама директно върху плещите си. Бях наясно, че ще ми се наложи да се справям с хора, които ще ме нарекат „безотговорна” за това, че публикувам нещо без да дам доказателства в негова подкрепа.

Дали щеше да си заслужава? Дали доброто, което ще произтече от издаването на книгата, ще оправдае възможните негативни последствия?

Замислих се отново за „доверието”. Имах доверие на Майк през цялото време. Бях нещо като опитна мишка. Бях прекарала буквално стотици часове с телефона на ухото, докато се опитвах да забавлявам 3-годишната си дъщеричка и в същото време слушам за неговите преживявания.

Нима беше престъпление да поискам някакви доказателства? Той ме беше потърсил с ясното съзнание, че съм учен-изследовател на Бигфут и знаеше много добре, че ще се заинтересувам от неговата история. Не исках да съм тесногръда, но все пак всеки друг учен щеше да е поискал потвърждение още в самото начало и ако свидетелят откажеше да го предостави, щеше просто да спре да си губи повече времето с този въпрос. Дали това ме правеше „лош изследовател”? Или само по-търпелива?

Първоначалното му намерение е било само да ми предаде информация. А вместо това се сдоби с приятел. Или поне с някой, който се опита да бъде такъв, някой, който даде най-доброто от себе си в опит да бъде безкрайно търпелив с променливите му настроения и неговото нежелание да се доверява. За мен беше напълно достатъчно просто да си седя удобно и да го оставя да споделя каквото и когато си поиска, въпреки че твърдеше, че разполага със знанията, в търсенето на които бях прекарала десетилетия.

Но въпреки това, въпреки всичко това, днес аз седя тук дори без най-малкото късче информация, което да потвърждава достоверността на историята на Майк. Без нито една снимка. Нито дори снимка на снимка. Не съм виждала рентген, нито медицински картони или изображения на травмите, които той твърди, че е претърпял. Не съм виждала капаните за сънища на Шелби. Всичко, с което разполагам са хилядите обяснения защо не е възможно да видя всички тези неща, дори само аз. Както и историите му, които не мога да отхвърля, колкото и скептикът в мен да иска това.

Честно казано, не знам какво да правя.

Да изхвърля ли книгата на боклука? Да натисна клавиша ИЗТРИЙ и да забравя за всичко?

Проблемът е, че не мога. Цялостната ми гледна точка по въпроса вече е повлияна от историята на Майк. Сега гледам на нещата по различен начин. Всъщност ми е доста трудно да пиша ежедневно в блога за Бигфут, понеже чувствам, че съм светлинни години напред в разбирането си за този феномен – но как бих могла да споделя това без да го обвържа със съответните подкрепящи материали? И как да подходя отговорно към споделянето му, като знам, че нямам абсолютно нищо, с което да го докажа, освен разказа на един мъж и интуитивното ми усещане, че казва истината.

Ами „доверието”? Имах достатъчно доверие в Майк, за да изслушам каквото има да ми каже и да му повярвам. Доверих му се толкова, че оставих всичките си други занимания на страна и отдадох цялото си внимание на него и преживяванията му. А Майк ми се довери достатъчно, че да ми позволи да споделя историята му с вас. Но неговото доверие спира до там.

Така че съм изправена пред трудно решение. Искам да последвам сърцето си и да напиша тази книга така, както възнамерявах да я напиша – не като акт на използване на Майк и Енох и техните отношения, а като засвидетелстване на уважение към тяхната връзка; да помогна на Майк да сподели посланието, че тези същества не са просто умни животни, а нещо много по-красиво и сложно и заслужават да ги почитаме. Да демонстрирам уникалната връзка между Майк и Енох, както и моята с Майк, като нещо красиво и заслужаващо уважение. Една единствена снимка или парченце от уликите, макар и да не може да се нарече доказателство, би поставило всичко на мястото му и би потушило съмненията на онези, които щяха да поставят под въпрос твърденията му.

Освен това, щеше най-накрая да донесе успокоение на толкова много хора, които също като мен, са зървали за кратко нещо, което им се иска да бяха наблюдавали много по-дълго, с надеждата да го разберат.

Но въпреки цялата вложена в това начинание от моя страна енергия, последните думи, написани от Майк към мен в общия ни документ, казват всичко:

„Той е единственият ми приятел на този свят и единствения, на когото мога да се доверя, защото никога не лъже и винаги е верен другар. Ето защо го поставям на първо място.”

Въпреки че никога не бях лъгала Майк и му бях единствено приятел, в края на краищата това нямаше значение. Той продължава да се отнася с мен като с изследовател - някого, на когото не би могъл да вярва. Боли, но не мога да направя почти нищо по въпроса. Вече опитах всичко. Ако ми предоставят избора дали да съм изследовател или приятел, аз ще продължа да бъда приятел и да уважавам желанията му.

На този етап не съм сигурна какво да кажа – което е доста нелепо, предвид факта, че пиша заключението на книга.

Вярвам ли на Майк? Да. Смятам ли, че казва истината? Да. Трудно ми е да повярвам, че някой би си измислил толкова заплетена история. Но всичко, с което разполагам е неговата дума.

А всичко, с което разполагате вие е моята дума.

И в края на краищата, аз изглежда съм единствената, която има какво да загуби.

Ще трябва да оставим нещата така. От това, което достига до мен разбирам, че Майк се кани да се  върне в блатото, вероятно завинаги.

Понеже Майк продължава да се отнася с мен като с учен, не ми остава друг избор, освен да приключа всичко така, както би направил всеки уважаващ себе си учен – да взема предвид разказа и да го предоставя на вашата преценка. Това е всичко, което мога да направя.

Макар и историята да е увлекателна и красива, без доказателства си остава само това.

Поредната история.






Почувствах се зле и се обадих на Майк. Обясних му затрудненото положение, в което се намирам. Казах му, че съм написала края на книгата, но не по начина, по който ми се искаше да я завърша.

„Мислиш ли, че ми казваш нещо, което не знам? Оутъм, предупредих те за това преди много време, а ти едва сега го разбираш.”

„Знам,” казах аз, чувствайки се жалка. „Просто не знам какво да правя. Не мога да продължа напред. Не мога и да се върна назад.”

Чувствах се като нищожество. След всичко това, нещата се свеждаха до липса на доверие. Нищо чудно, че края, който написах беше толкова разочароващ. Как е възможно да напишеш книга за доверието, а да я завършиш по този начин?

Изпратих епилога на Майк, а той ми отговори скоро след това.



Прочетох го и най-малкото, което мога да кажа е, че жили. А най-многото, че е съвсем очакван…Приключих с хората, които се занимават с Бигфут. Не желая повече да имам нищо общо с целия този боклук. Даже не искам да прочета останалата част от книгата.



Майк беше отвратен от мен. Не го обвинявах. Самата аз се отвращавах от себе си.

Цели две седмици не чух нищо от Майк и не се опитах да се свържа с него. Седях притихнала, на моменти разсъждавах толкова вглъбено, че стигнах почти до безумие, като с мъка откъсвах себе си от този сън, за да поиграя с дъщеря си, да бъда майка, да се грижа за къщата или да разговарям с лекарите, понеже здравето на дядо ми се беше влошило. Вече не можех да пиша в блога, не можех да говоря за Бигфут по начин, по който някой би могъл да ме разбере, не можех да се върна към публикуването на пикантерии относно срещи с Бигфут или да се ровя в базата данни, за да правя статистика за цвета на козината им или измерената им височина. Читатели на блога ми пишеха от време на време да ме питата какво се е случило с онова велико мое прозрение и защо съм толкова мълчалива.

Осмислях. Опитвах се да се адаптирам към случилото се и се чудех в кого точно съм се превърнала.

Спомних си нещо, което читателите на блога ми бяха казали. „Следвай сърцето си.” Но колкото и да се опитвах, не можех да проумея какво означава това - в какво на практика трябваше да се изрази. Нито пък дали беше разумно да го правя.

По ирония на съдбата, към онзи момент в личния ми живот се случваха и други събития, които правеха този съвет изключително значим и трогателен. За пореден път ми се струваше, че „съвпаденията” се сливаха в такава степен, че изключваха дори самата представата за съвпадение. Бог, Космосът, Голямата Загадка или каквото друго си изберете да го наречете, смяташе за нужно да ми предаде урок и ме заливаше с поуки наведнъж от всички посоки - настървено и яростно. Болеше ме. Страдах. И очаквах смирено. Винаги съм подозирала, че наличието на ирония и съвпадения в живота са ясни знаци за наближаването на трудния урок…, но този урок към момента продължаваше да ми се изплъзва, независимо от факта, че правех съзнателни усилия да го получа, какъвто и да беше.

Докато една сутрин просто се събудих и всичко ми се изясни идеално.

Майк се отнасяше с мен като с изследовател, понеже се държах като такъв. Ето го за пореден път онова точно и красиво сравнение с Големите Приятели. Отнасят се с нас като с учени и ни избягват, понеже ние се държим като такива.

Някой ми каза следното наскоро „Любовта идва от сърцето… Умът не изпитва любов, любовта е от сърцето.”

Тогава проумях, че се бях „крила в разума си”. Бях тръгнала по пътя като свидетел, после се бях заела с изследване, за да си отговоря на въпроса какво беше онова, което съм видяла, но в анализирането си съм стигнало до крайност. Бях се превърнала в изследовател, но не просто изследовател на Бигфут. Желанието и готовността ми да подлагам всичко на щателен анализ, породени от страха да не би случайно да не успея да предвидя изхода на събитията и следователно да изгубя контрол над тях, бяха причина за неразбориите в няколко от личните ми връзки през годините и почти бяха разрушили част от тях - включително и сега – моето приятелство с Майк.

Връзката на Майк с Енох беше дълбоко емоционална. Той преживяваше Енох със сърцето, не с ума си. Ето за това трябваше да бъде книгата. Как тогава щях да я напиша с разум?

Тази книга не трябваше да е просто суховато предаване на факти, подкрепени със стерилно събрани веществени доказателства, нито опит да се докаже, че Бигфут съществуват, нито опит за смекчаване на критиките на скептиците и учените с големи очаквания и малко истинско разбиране. Вместо това, щеше да представлява поредица от наблюдения и разказ за две много крехки приятелства: Това между Майк и Енох и между Майк и мен. Надявам се, че в тях ще успеете да доловите нещо по-дълбоко и по-значимо от стерилния научен анализ.

Дори и това да означаваше да раздразня всички онези със закостенелите мозъци, които анализират и критикуват , понеже съм отказала да правя опити да притискам Майк да извърши нещо, с което не е съгласен… беше време да последвам сърцето си.

Но в главата ми имаше само страх. Страх, за първи път в кариерата ми на изследовател, да повярвам в онова, което знаех, че е истина. Страх да не бъда възприета като „лощ изследовател”. Страх от присмеха на другите изследователи.

Страх от това да се чувствам като … свидетел.

Но именно това, най-вече, беше породило описаните събития. Да съм свидетел бе движещата сила през всичките тези години, които прекарах в опити да разбера този феномен.

Бях се концентрирала твърде много върху разума си. Да последвам сърцето си ми се струваше добър съвет, макар и там да съзирах опасност. Не беше от значение как другите изследователи възприемат нещо, което вероятно прилича на залитане от моя страна в една изцяло емоционална и субективна посока, но самата аз също изпитвах притеснения. Не ми се искаше да последвам сърцето си и да се озова на една крачка извън ръба на скалата, така да се каже. Не исках да изгубя обективността си. Но как да намеря баланса между двете?

И в онзи момент проумях.

Ако водещ е ума, то тогава рискуваш да се окажеш в капана на свръханализирането и мисленето в кръг. Ако оставиш сърцето да води, то може сляпо да те отведе към неизпълними желания. Но ако се вслушаш в инстинктите си, в интуицията си, няма да се подведеш. Умът мисли. Сърцето чувства. Но знае само вътрешният глас.

Моят вътрешен глас ми казваше през цялото време, че Майк казва истината.

И ето, най-накрая знаех какво трябва да направя.

Активен

Неактивен форум
Hero Member
*****
Публикации: 3754

« Отговор #43 -: (Сряда) 14 Декември 2016, 23:32 »

20
Професионално самоубийство


Беше 5-ти март 2010г, петък. Дъщеричката ми спеше, а аз добавях последни щрихи във видео-монтажа. Обадих се на един приятел. „В момента върви на живо във Фейсбук. Сутринта ще го пусна в блога.” Бяха общо три.

Три кратки видео клипа, в които аз говоря право срещу камерата и се обръщам директно към цялата изследователска Бигфут общност, моите колеги, критиците в зародиш и ами да…. и свидетелите, които щяха да разберат и оценят онова, което се готвех да направя.

По-долу следва текстът от клиповете.




ОК… поемам си дълбоко въздух.

Има си причина, поради която напоследък не бях много активна в блога. Ами, … в задънена улица съм. Намирам се в положение, в което никога не съм искала да попадам и наистина нямам никаква идея как да продължа оттук нататък.

Когато се отправих на това пътуване бях дете от семейство с редовни наблюдения на Бигфут, който факт действително ме постави в една уникална позиция. Когато преди двадесет години започнах да се занимавам с изследвания, всъщност нямаше изследователи, които да са и свидетели или поне такива, които да са зървали за кратко Саскуоч. И имайки предвид кое е мястото, от което произхождам, това си беше недостатък. Знам, че звучи смешно. „Недостатък. Но си беше така, понеже учените, с които работех, колегите, те нямаха никаква идея какво е да си свидетел. А аз имах. Затова гледах на нещата по различен начин от този на останалите изследователи.

Нали се сещате, че конвенционалните проучвания на Бигфут са се превърнали в нещо… досадно до втръсване. Не знам по какъв друг начин да го определя. Има го онова „взимаме се твърде на сериозно” съчетано със студена обективност. Търсят неоспорими факти, подробности… просто смятат, че това ги прави добри в начинанието и до някъде са прави… но проблемът е, че този подход на изследване често отчуждава свидетелите – за нещастие много повече отколкото ни се иска – и най-много да получим някои недоказуеми улики. Знам, че всички там навън се опитват да съберат неоспорими доказателства, но това така и не се случва. Защо? За да можете наистина непредубедено да разберете този феномен, трябва да го РАЗБИРАТЕ. Което значи, че трябва да започнете да слушате хората, които вече го правят, не просто да ги игнорирате понеже не ви докладват срещите си във формат А4 в лъскава подвързия. Свидетелите не са учени. Следователно, учените много рядко са свидетели. Дали това е хрумвало на някого?

Типичният изследовател разследва случайни свидетели, случайни наблюдения, някое пресичане на пътя, като заставят свидетеля да седне и започват да го разпитват за неща като ръст, тегло, цвят на козината, начин на придвижване, при това очакват подробности. Още статистически данни, които да добавим в информационната банка относно начина им на ходене, цвета им, колко високи или тежки биха могли да бъдат. Но ЗАЩО? Какъв е смисълът? За да кажете, че сте учени и се занимавате с наука? Наистина ли стигате до същината на загадката? Наистина ли разбирате какво са тези неща? И всичката тази информация дали наистина ви е от полза за нещо друго освен… а може би вие си знаете на какъв цвят Саскуоч се надявате да попаднете? (смях). Просто няма никаква логика. Но разбирам защо сред изследователските среди съществува подобна закономерност. Защото това са безопасните въпроси. Онези въпроси, които получават правдоподобни отговори. Удобни отговори, които да бъдат споделени с останалите учени, а после всички да се потупват един друг по раменете и да си казват, „Ама, много добро проучване си провел…”. Вече можеш да се наречеш сериозен и обективен, а свидетелите с пикантни изказвания не могат да те преметнат. Лесно е да повярваш, че някой е видял Бигфут да пресича пътя, но не е толкова лесно да повярваш, че Бигфут са имали по-близки срещи с тях.

Необикновените твърдения изискват необикновени доказателства, нали? Ами ако вашите свидетели не желаят да ви предоставят доказателства, понеже… не ви харесват?

Това ни поставя в голяма каша, заради високите стандарти, към които в Бигфут обществото се придържаме, понеже се притесняваме дали ще ни вземат насериозно - защото всъщност не ни взимат насериозно. Ние сме наука „на ръба”. Нашите доказателства не ни помагат. Не доказват нищо. И със сигурност не ни доближават до отговора КАКВИ СА тези същества. НЕ как ИЗГЛЕЖДАТ, не как ХОДЯТ, а какви СА. Има огромна разлика.

Така че, стъпваме върху ограничената информация и на нейната основа определяме как ще провеждаме изследването. После отиваме в гората с фотоапарати и високотехнологични джаджи, където правим „засади на Бигфут”, „нощни операции” и всякакви други такива… облечени в камуфлажи… (смях) и пропускаме основното. Напълно пропускаме факта, че най-голямата ирония… всички се опитват да подходят толкова научно по въпроса… само че, ако се върнеш назад и се вгледаш в едно емпирично изследване, то постановява, че смисълът на тестването на дадена теория е да си в състояние да я повториш. Нали така? Моля ви се, обяснете ми как повтаряте нещо, при положение, че свидетелят ви казва, че се е държал по точно определен начин (с цел да успее да осъществи контакт със Саскуоч), а вие отивате и се държите коренно различно? А после се чудите защо не постигате резултат. Хайде отново да се върнем на проблема: Изследователите нямат срещи. Свидетелите имат срещи и причината е, че свидетелите НЕ са учени. Те НЕ СЕ ДЪРЖАТ като нас, когато са в гората.

Ето ви едно силно изказване. Готови ли сте за него? Изследването на Бигфут не работи. Искате ли да ви го докажа? Въртим се в кръг от 40-50 години, като правим едно и също отново и отново. Това не е наука. Това е глупост.

Но не това е причината за моята безизходица. Всъщност, до някъде е.

В безизходица съм, понеже преди няколко месеца с мен се свърза свидетел... с история за разказване. Мили Боже, това е доста слабо казано? Първоначално той започна да споделя доста неуверено, а после с повече желание и през последните няколко месеца стигнах до момент, в който ми е трудно да пиша в блога. Вече не мога да правя нищо от нещата, които очаквате да правя, понеже гледната ми точка е напълно променена.

Обикновено хората се захващат с научни изследвания от любопитство. Най-обикновено любопитство. Аз изпитвах потребност. Необходимост. Когато бях малка, видях нещо, което не разбирах. Изобщо си нямах и на идея какво е… но то определи изцяло посоката на моя живот. Заради това, аз се храня, дишам , спя и изхождам с Бигфут в главата. Станах изследовател, понеже трябваше да събера информация, за да осмисля какво е нещото, което съм видяла. Внушението беше изключително силно. Иначе нямаше да се занимавам с това. Нямаше да го правя от толкова дълго време. Исках да разбера какво са. И мисля, че сега вече успях.

Цялото изгарящо любопитство, което ме движеше в продължение на двайсет години вече е потушено. Обаче възниква един проблем: Знам, че и вас ви мъчат същите въпроси и затова искам да споделя с вас отговорите, които смятам, че съм намерила. Но не мога, нали? Понеже отговорите биват дадени от някой, който е развил толкова лична и силна връзка с едно от тези същества, че гледа на конкретното същество като на индивидуалност. Това не е някакъв „Бигфут”. Това е някой, когото познава. Изпитва силна нужда да го закриля и нежелание да го използва, и не го виня за това. Което, обаче, ме поставя в затруднено положение, понеже в ролята си на изследовател не мога да опра пистолет в главата му и да му кажа: „Добре, чудесно, ти сподели историята си с мен, а сега ми дай доказателство.” Понеже той не желае да го направи. Не иска да разпространи в Интернет някоя снимка на въпросното същество, която да бъде копирана и лепвана на всеки сайт за Бигфут. Това е използване. А и не харесва изследователите на тези същества. Веднъж ми каза, че да пуснеш някой Бигфут учен на мястото, където е той, е равносилно на това да изтървеш педофил в детска градина, в момент, в който твоето дете е на същото място. И мисля, че това е най-точното описание на ситуацията. Разбирам отлично как се чувства. И така, разполагам с всичката тази информация, всички тези подробни описания на наблюдения, които въпросният човек сподели с мен и които не възразява аз да споделя с вас. Но не мога да ви дам никакви доказателства. И много добре знам какво ще стане, ако публикувам без такива. Всеки Бигфут учен, всеки анонимен наблюдател ще ми каже: „Щом не можеш да ни осигуриш доказателства, каква ни е ползата на нас?” И всичко това заради гореспоменатите стандарти. Точно заради тези ограничени стандарти, които не просто ни поставят в ситуация да следваме грешната посока… та ние дори не забелязваме накъде водят знаците, които между другото въобще не са знаци, а нещо, от което нямаме нужда.

Просто всичко е станало нелепо.

Та, ето ви свидетел, който споделя информация, за която всеки уважаващ себе си изследовател би потвърдил, че звучи логично. Ситуацията е доста уникална. И тя бе създадена от Перфектната буря от събития.

Но мага ли да я споделя? Мога ли да ви кажа онова, което ми беше казано на мен? Отговорът е „да”. Мога.

Това ми причинява болка, понеже прекарах последните двайсет години в много предпазливи изследвания, внимавайки за всички плюсове и минуси, съобразявайки се с онова, което се очакваше от мен, изграждах си репутация. И за какво? З а да се окаже накрая, че когато отговорите ми се стоварят в скута, аз не мога да ги споделя с вас?

Глупости!

Оставих този въпрос да отлежи в главата ми миналата нощ и когато се събудих разбрах… проумях го изведнъж. Никога не съм била основно Бигфут изследовател. Аз бях свидетел. И през всичките двайсет години, в които се занимавах с това, основната ми цел винаги е била конфиденциалността на свидетелите, сигурността на съществата, които изучаваме… и да бъда на разположение на свидетелите, за да могат да поговорят с някого.

Аз не съм Бигфут изследовател. Аз съм адвокат на свидетелите. Между двете съществува огромна разлика.

И заради това, официално си подавам оставката като изследовател на Бигфут. Предавам се. Отказвам се. А вие, хора, можете да продължавате да вършите каквото правите от 40 -50 години. Давайте! Искате да ги откриете? Смятате, че можете да го направите? Хайде, де! Това би означавало край на този вид, но ако смятате, че имате потребност да го направите, продължавайте! Аз лично не проявявам интерес в доказването на съществуването им. Аз знам, че съществата ги има, както и всеки един от свидетелите, който ги е виждал. ТЕ знаят, че Бигфут ги има. Затова тук не става въпрос [от тяхна или моя гледна точка] за „Хей, нека да ги докажем!”

Да ги докажем на кого? На хората, които не вярват в тях? Те си имат своите причини да не вярват в съществуването им. Те така или иначе няма да повярват в Бигфут. Да ги докажем пред науката? Защо? За да бъдат подложени на дисекция? Да ги докажем, за да можем да ги „защитим”? Това е най-тъпото нещо, което съм чувала. Единствените хора, от които тези същества имат нужда да се защитят, са изследователите на Бигфут, които ходят из горите, чукат по дърветата и ги тормозят. Замислете се за това. Защо ни е да защитаваме Саскуоч от науката? Та тя не им обръща никакво внимание. Няма нужда да ги защитаваме от правителството. То не им обръща никакво внимание. А дори и да го прави, не ни е известно. От кого ще ги защитаваме, освен от самите нас? Те не се нуждаят от закрила.

Вече съм написла ¾ от книгата. И разказвам историята под формата на книга, понеже този разказ и неговото послание заслужават да бъдат разгледани всеобхватно. Понеже са по-сложни и по-заплетени от всичко, с което някога съм се сблъсквала като изследовател. Ще издам тази книга не за изследователите, а за свидетелите. Ако приемете историята, както и недоказуемите улики, по същия начин, по който приемате, че един Бигфут е пресякъл пътя, когато прочетете книгата, вече ще сте на моето мнение. И ще сте получили отговорите на много въпроси. И смятам ще сте разбрали, че да сме изследователи не означава, че не носим моралната и етична отговорност спрямо съществата, които проучваме, както и спрямо свидетелите, които споделят информацията си с нас.

Спомнете си Джейн Годал. Тя започнала като изследовател на шимпанзета, а каква е в момента? Техен защитник. Ами Даян Фоузи? Същото нещо. Хората започват като изследователи, а в последствие се превръщат в защитници, понеже се научават да обичат онова, което изследват. Понеже започват да го опознават. Да го познават истински. А какъв ни е на нас проблемът? Ние не сме опознали нищо. Какво сме научили? Какво всъщност знаем за Бигфут, което да сме научили в ролята си на изследователи? Какво знаем всъщност?

„Изследовател на Бигфут”? Та това дори не означава вече нищо. Всъщност искате ли да узнаете какво означава? Означава, че когато някой нов човек се появи в тези среди, той разглежда в интернет и вижда всички онези уеб страници на ония другите с високотехнологичните джаджи, вижда всички клипове в YouTube в които някакви хора удрят по дърветата, почукват по тях и издават странни звуци, като плашат дивите животни (смях) и си мисли: „Ама това изглежда готино, искам и аз да го правя!” А и не е трудно, нали? Просто прочиташ няколко книги, задълбочаваш интересите си и изведнъж се превръщаш в изследовател на Бигфут.

Е, аз не съм такъв.

Вече не съм.





На следващия ден изпратих на Майк линк към блога и зачаках. Не бяхме разговаряли от няколко седмици, но имах усещането, че ще се обади всеки момент.

Не след дълго компютърът ми ме извести със звук за получен нов имейл.



Тема: С какво си се напушила?

По дяволите… Влизам в нета тази сутрин и ти прочитам мейла, после ти чувам видеото в блога, облягам се назад, за да помисля върху него и започвам да се чудя…

Абе, ти да не си си изгубила ума, да си си удряла главата случайно, да си пушила трева или най-накрая схвана? Май просветлението те е споходило и си разбрала какво се опитвах да ти кажа? Това, което правиш, ще ги накара да разберат много повече, отколкото ако им предоставиш мъртво тяло, разбирараш ли? Доказателствата са нищо, ако липсва разбиране. Не искам да им доказвам, че съществуват. Това мога да го правя цял ден. Искам да рискуват и да повярват със сърцата си, че тези същества ги има.

Ето затова смятам, че книгата ще окже по-голямо въздействие без доказателства. Искам и те и ти да я прочетете и да разберете защо се чувствам по този начин.

Искам да я четат и препрочитат, да я изучават, както правят с някоя историческа книга, да четат между редовете и да извървят с Енох и мен пътуването към нашето взаимно опознаване… а това включва и теб.

Нямам представа какво ни чака занапред. Само времето ще покаже. Радвам се, че разбра, че не трябва да се движиш със стадото, а прокара една нова и по-добра пътека.

Ако вървиш прекалено близо до коня пред теб, всичко, което ще виждаш, е конски задник. Но ако следваш свой собствен път…

До помирисване, Оутъмгаторе.

Майк.




Последвалите реакции бяха повече от очаквани:
„ Опитва се да привлече интерес към книгата си…”
„Някой си е направил майтап с нея…”
„Трябва да се лекува при психиатър…”
„Многострадалната Геновева…”
„Защо се превзема, че има толкова голяма разлика между свидетели и изследователи?”


За пореден път сe изумявах от иронията в твърденията . Онези, които се обиждаха от нещата, които споменавах във видео блога си по отношение на това как се провежда изследване и как се отнасяме към свидетелите, същите, които съвсем явно показваха, че са обидени, директно посочваха себе си като хората, към които бяха насочени моите забележки. Докато, съвсем недалновидно, опровергаваха критиката и разкриваха колко заплашени се чувстват от нещата, които казвам, те все едно си вдигаха ръцете, за да посочат себе си като обект на въпросната критика.

Онези, които се придържат към стриктни вярвания по отношение на това какво са и какво не са Бигфут, лесно се разстройват, когато някой обърне колата. Или дори само намекне, че ще я обърне. А най-странното от всичко беше, че аз дори не бях казала КАКВОТО имах да казвам, а само че възнамерявам да споделя нещо, което те вероятно не искат да чуят.

Мож е би за въпросните хора доказателството е необходимост. Без него им е трудно да променят системата си от вярвания.

Само че странните реакции не се изчерпват с казаното до тук. Един блогър стигна до там, че според неговото „професионално мнение” моят смехотворен намек за професионално самоубийство всъщност е вик за помощ и че моите колеги в научната общност не трябва да са ми ядосани, че критикувам методите им, понеже имам много сериозни психични проблеми и очевидно съм на ръба да се самоубия… Това беше коментар, който ярко изразяваше типичния за жълтата преса стил „търсене на сензация”. Притеснителното обаче беше, че е изказан от човек, който като цяло се смята за „един от нас” в Криптозоологията. (Чудех се как ли щеше да реагира дъщеря ми, ако се беше натъкнала на точно тази неоснователна клюка, а именно, че майка и е със самоубийствени наклонности, разбира се, ако беше достатъчно голяма, че да чете и да осмисля.)

Броят на неодобрителните, но все пак уважителни коментари, които се изписаха по форумите от учените, ме изненада. „Не съм съгласна с Оутъм, но уважавам правото и да следва своя път.” Понеже бях част от изследователската общност от дълги години – а веднъж или два пъти зависех и от нейната милост - честно казано не очаквах моите колеги да проявят чак такова хладнокръвие. През всичките тези години си бях създала много, много приятели сред учените, затова се зачудих: беше ли предполагаемото „мнозинство” от потенциални критици сред колегите ми, всъщност малцинство, или може би приятелствата и съдружията, които бях изградила през годините, съставляваха един вид опора, която да ми позволи да си отстоявам моето.

Подкрепата, която получих от читатели на блога, които са основно свидетели и Бигфут ентусиасти беше изключително голяма.Тях доказателства не ги интересуваха. Искаха само да прочетат информацията и сами да си изградят мнение за нея.

Знаех, че книгата щеше да е от полза най-вече за свидетелите. Информацията на Майк ми бе подсигурила спокойствие и нещо като утеха по отношение на нещата, които бях видяла. „Свидетелят” в мен беше на една честота с Майк в качеството му на свидетел и аз исках да споделя това с останалите. Всъщност, усещах се принудена. Не просто да се освободя от товара, но тъй като да видиш Саскуоч би могло да се окаже преживяване, което да остави трайни впечатления, а понякога да има и разрушителен ефект върху живота на свидетеля, знанието, че не си сам, би могло да ти донесе спокойствие.

Следният мейл го получих около три седмици след като публикувах видео блога.



Аз съм бивш учител по Природни Науки и професионален биолог в областта на Запазване на природните местообитания... или поне бях, докато не разказах на всеослушание [относно моите срещи с Бигфут] пред приятелите и колегите си на новото работно място (Изпълнителен Директор на сдружение с нестопанска цел, посветило се на опазването на естествените местообитания на рибите)… и изведнъж загубих работата си без каквито и да е обяснения и съм безработен вече повече от две години… изглежда се превърнах в нещо като професионален изгнаник.

Когато изгледах твоя видеоблог за Професионалното Самоубийство, си помислих, че се отнася за хората, които работят за и сред природата и които се страхуват да изкажат позицията си, за да не преминат през онова, през което минавам аз сега…

Преди смятах, че онова, което съм видял и нещата, които съм преживял са благословия, но напоследък чувствам, че всъщност са нещо като проклятие. Всяка година, горе-долу по едно и също време сънувам, че отново виждам Бигфут. Тогава се измъквам някъде сред горите на връх Рейнър, заобиколен единствено от дърветата, съвсем сам, без никой друг наоколо. Това е единственото време, през което се чувствам в мир със себе си… а на моменти ужасен за пореден път, че може да се изправя лице в лице с още един от гигантите на северозападното крайбрежие. Вече съм бил достатъчно близо, за да разгледам ухото му и да си дам сметка, че изглежда точно като ухото на някоя горила. А докато пресичаше тротоара пред мен, натиснах силно спирачките, спрях колата и почти се затичах след него в мрака… само за да установя на другия ден, когато се върнах на мястото, че клонът, който беше отместил от лицето си, се намираше на 3 метра от земята… и това се явяваше нивото на брадичката… Последвах реалните физически следи през плътен килим от борови иглички (дерюгите) повече от 30 метра, където те минаваха оттатък един насип и оставяха дълбоки отпечатъци от два крака надолу по хълма, накрая се скриваха в едни още по-гъсто разположени дървета…

Винаги съм смятал, че причината, поради която съм имал четири срещи на различна възраст, е че тези същества и аз от време на време обитаваме едни и същи места… понеже аз обичам да ходя сред природата… да вървя в планината, да бивакувам на открито, да ловя риба (или да ловувам, както правех преди), да събирам гъби или диви плодове… Просто обичам да ходя на местата, където живеят тези същества. Не че ходя да ги търся, макар и да се завръщам към любимите си места от време на време… само да огледам за нови следи покрай водата, сякаш бих дал всичко, за да мога за последен път да срещна някое от тях… но този път лице в лице - съвсем за кратко, колкото да се погледнем в очите, да си кимнем уважително, да признаем взаимно съществуването си и да кажа „Видях те, старче… живей в мир.”

Благодаря ти отново за прочувствените видеоклипове… те ми позволиха да те видя каквато си всъщност… понеже, нали разбираш,че не съм голям почитател на Бигфут „изследователите” като цяло, затова моя милост си мислеше, че си една от „тях”… но сега знам, че и ти и аз сме от „нас”… свидетелите.



PS: Искрено се надявам някой ден да се срещнем и на по чашка от любимите си питиета да си разказваме истории за преживяванията ни… с друг свидетел… (леле, не мога да повярвам, че очите ми се насълзяват… малко се разчувствах , като си представих, че има друг човек, с когото просто да си поговоря и който би могъл да разбере нещата, които съм видял и усетил през годините.. чувствам се малко глупаво… прииска ми се да заплача за момент , докато си представях как се срещам с някого, който наистина ме разбира , а не ме смята за луд… както прави цялото ми семейство… просто емоциите ме хванаха неподготвен… странно е.)






Когато разговарях с въпросния човек по телефона, той отново спомена колко се е развълнувал от видеосъобщенията. Чуваството ми на разочарование като свидетел бе резонирало с него.

От друга страна, много от изследователите ме обвиняваха, че звуча „емоционално изхабена”, „преигравам” или че съм „неискрена” и всичко е с цел да продавам книги.

А в онези видеозаписи моето разочарование произлизаше от факта, че говоря като свидетел. Не като изследовател. Клиповете успяваха да разчувстват други свидетели. Фактът, че много от изследователите не успяха да разберат емоцията зад думите ми правилно, въобще не беше изненада.

А уж се предполага, че няма огромна разлика в разбирането между свидетели и изследователи.



Активен

Неактивен форум
Hero Member
*****
Публикации: 3754

« Отговор #44 -: (Събота) 24 Декември 2016, 02:23 »

21
Какво са Саскуоч?


Може би докато четяхте тази книга сте усетили, че нещо, което сте подозирали за тези същества, се е потвърдило по някакъв начин или пък сте си изградили нови представи за тях. От друга страна, ако се придържате към твърди възгледи или вярвания относно това какво са и какво не са Бигфут, е възможно вече да изпитвате неприязън, недоверие и дори гняв спрямо двама ни с Майк.

Но това не е пълната история. За да споделя с вас всички томове от информация, които Майк сподели с мен, ще трябва да напиша поредица от енциклопедии. Малките подробности, които той мимоходом споделяше и които смяташе за незначителни, ми помагаха да видя съществата в такава светлина, която тук мога само да загатна. А и Майк непрекъснато ми напомня, че самият той, къде норочно, къде неволно, пропуска някои работи. Как един човек обяснява на друг нещата, които е проумял от личен опит? В продължение на месеци Майк се опитваше да ми предаде години общуване, като непрекъснато ми повтаряше, че вероятно е забравил повече, отколкото е разказал. Аналогично, как бих могла аз да споделя с вас стотиците часове разговори, тънките нюанси в гласа на Майк, докато разказва, емоциите, които ме обземат и онези, които излизат от него, или невинните понякога въпроси, които му задавам, чиито отговори водят до цялостно разбиране?

С течение на времето, тези тънки моменти попълниха празнотите в моите възгледи. Не че не сме разполагали с парченцата от пъзела през цялото време. Просто не сме знаели къде да ги напаснем. И не сме грешали напълно по отношение на Саскуоч. Просто някъде сред предположенията, които сме правили, малките подробности, разкриващи ни как по най-правилен начин да се държим с тях, са били изгубени.

И така, какво са Саскуоч?




Статуя на Йерен - името на дивите хора в Китай. Статуята на майката с детето й се намира на входа на зона в националния природен резерват Шенонгия в Китай (Shennongjia National Nature Reserve), където се смята, че обитават йерени.
Снимката не е част от книгата


Отговорът, който в момента смятам за правилен, е едновременно и сложен и много прост, затова се затруднявам откъде да започна.

Хора ли са или животни?

Преди всичко искам да поясня, че двама отделни човека, които задават този въпрос, ще търсят два много различни отговора.

Какво всъщност ни интересува – външността им като вид или просто тяхната природа?

Някои съвсем буквално задават въпроса: Те Homo Sapiens ли са, с други думи – идентични ли са генетично с нас? Или са нещо изцяло различно? Къде е тяхното място в еволюционната мрежа? Те някакво „липсващо звено” ли са? Наш генетичен прародетел? Или нещо несъотносимо с нас?

Макар и на тези въпроси да може да се даде отговор, ако се сдобием с образец, лично аз нямам неистово желание да получа такъв, понеже не смятам, че това оправдава жертването на някой от техния вид, само за да задоволя любопитството си и да пренебрегна последствията, както за отделния Саскуоч, който жертва живота си, така и за целия им вид, когато бъде разкрит. Дали целта винаги оправдава средствата? Не мисля така. За съжаление обаче, според мен има и такива, пред които не стои нито морална, нито етична дилема, когато става въпрос за „научен напредък” или преследване на знания.

Лично аз, когато се замисля дали спадат към царството на хората или животните, разсъждавам от гледна точка на тяхната същност и поведение. От нивото им на интелигентност. От начина им на общуване. На тези въпроси може и трябва да бъде отговаряно без наличието на тяло – и в действителност може да им се отговори по-обхватно чрез наблюдение на живи субекти, а не на мъртво тяло върху маса.

Усещам, че благодарение на Майк, отговорът на този въпрос ми носи удовлетворение, но ако трябва да разясня обстоятелствата, при които съм се сдобила с него, страхувам се, че ще се наложи да сменя темата.

След като Майк вече се беше съгласил да включа неговата история в книгата, един ден ми се обади и каза: „Не ми харесва израза Скунксова Маймуна. Нито пък Бигфут (Голямата стъпка). Искам да го промениш.” Много от нещата, които Майк казваше по време на нашите разговори, първоначално звучаха странно, така че сметнах това за едно от тях. И просто го преглътнах.

„Защо?” попитах аз.

„Ами, аз им казвах Скунксови Маймуни, понеже тук така им викат. Обаче не ми харесва. Никога не ми е харесвало. Неуважително е… и не е точно. Вярно, че понякога миришат лошо, ама…”

Разбрах го. Не това правеше Енох… Енох. Той не беше скункс… нито пък маймуна. Не беше просто някаква голяма, миризлива, двукрака горила, затова Майк не смяташе за правилно да го наричам така. Всичко отново опираше до факта, че Майк гледа на този отделен индивид като на приятел. Да го обижда по този начин му се струваше нередно.

„Дали не би могъл да измислиш нещо по-точно?” попитах аз. „Има ли някакъв израз или прозвище, което да е по-подходящо и да се използва за всички, но да обхваща и същността им и да подсказва какво са?”

„Не знам,” отговори Майк. „Ще трябва да помисля по въпроса.”

И го направи. Но не успя да се сети за нищо кратко и точно. „Нещо като това е,” подчерта отново той, докато го обсъждахме . „Все едно да вземеш едно човешко дете, да го оставиш в гората, а след 10-15 години като се върнеш какво ще намериш? Див човек. Но все пак човек. Но див. Ето такива са тези момчета.”

Див човек.

Разликата, както по-късно щях да разбера, е тънка. Но важна. И успях да я проумея напълно едва една седмица преди да напиша финалната глава на тази книга.

Те живеят и оцеляват като животни, но общуват най-вече като примитивни хора.

Бигфут, Саскуоч, Скунксови маймуни, Диви Хора… Тяхното оцеляване не зависи от нещата, от които хората зависят, за да оцеляват- огън, инструменти, постоянно убежище, транспорт, облекло… Не се интересуват от вещи и изобретения. За разлика от нас, те са напълно пригодени да живеят в околната си среда. Животът им е много различен от нашия, затова, понеже сме зависими от нещата, които създаваме за живеене и удобство, на нас ни е трудно да проумеем истински това.

Когато попитах Майк дали според него ценят материалните придобивки, той отвърна: „Виждал съм ги да използват неща, които са намирали. Като например, ако някой остави хавлиена кърпа на брега. Тогава някоя мама завива бебето си в нея. Виждал съм ги също да носят вода в стара хладилна чанта.” Но ясно подчерта, че не взимат подобни вещи със себе си, когато си тръгват. Намерените предмети се използват само за по-голямо удобство. Когато попитах дали използват инструменти, Майк отговори: „Виждал съм ги да носят бухалки. Махат клонките от някой по-голям клон, за да удрят по главата дивите прасета с него.” Освен в тези случаи, сякаш не модифицират нещата по някакъв сложен начин, за да служат на конкретна цел. Просто използват намерените или подходящите за използване предмети, като щом вече не им трябват, ги изхвърлят. И звучи логично:
Причината, поради която нещо се превръща в притежание, а някой става обсебен от притежаването на това нещо е, понеже за създаването или придобиването на обекта са вложени време и старание, а този някой възнамерява да го използва отново и не желае да отдели още веднъж време и средства за повторното му създаване. Ако използваш нещата, които са ти „под ръка”, няма нужда да носиш раница, пълна с вещи, правещи това и онова… или пък да си имаш къща, в която да ги съхраняваш и пазиш.



"Битката в гората", картина от Ханс Бургмайр (1473–1531), вероятно изобразяваща сцена от средновековното германско стихотворение "Сигенот", относно Дийтрич фон Берн
Картинката не е част от книгата



Оцеляването на Бигфут зависи основно от това да стоят колкото се може по-далеч от хората, освен в някои редки случаи. За това също са пригодени. Оставят съвсем малко следи, ловуват пътьом, проявяват характеристики и на номади и на уседнали, а способността им да се придвижват не се затруднява от вързопи с притежания. С други думи, няма да видите Див Човек с каравана.

За тях оцеляването е от ключово значение – и нещата, които правят, са насочени умишлено в тази посока. Ако се чудите какво би направил един Бигфут в дадена ситуация, просто се запитайте: „Какво бих направил аз, за да подсигуря по най-добрия начин оцеляването си в конкретната ситуация?”

Това ми беше демонстрирано много пъти по време на разговорите ни с Майк и скоро стана очевидно, че е аспект от съществено значение.

Изследователите често се чудят дали Саскуоч са номади или водят уседнал начин на живот. Тъй като редовните свидетели винаги споменават, че съществата се появяват в определени сезони на годината, аз подозирам, че и двете твърдения се отнасят до тях. Те са номади в смисъл, че се придвижват спрямо сезоните, поради климатични промени или притеснения, свързани с подслона и храната. Но местата, на които отиват са строго териториално определени и са им добре познати. Винаги ми е звучало логично , че съществата не се скитат безцелно, а отиват в позната местност, където има много храна и малко хора. Няма причина да бродят в непознати местности, рискувайки храната и уединението си, когато разполагат с познато място, което им подсигурява оцеляването.

Наблюденията на Майк подкрепят казаното, а и той е споменавал много пъти: „Рядко го виждам през лятото. Тогава комарите са си цяла напаст - жив ще те изядат. Но сякаш винаги е тук през есента и зимата.” Понеже е забелязал модел по отношение на сезоните, в които се появява, Майк е направил извода, че Енох заминава някъде другаде, когато жегата и комарите станат нетърпими. Също така спомена, че Шелби се „завърнала”, след като е отсъствала дълго време. Изглеждала изтощена, а стъпалата на краката и били „износени”, все едно е изминала значително разстояние.

Фактът, че Майк е наблюдавал група от тях известно време, подкрепя едно друго мое предположение: че пътуват в малки, независими семейни групички, но се срещат на определени места. Би било нелогично, отново с цел да не пречи на оцеляването им, съществата да се придвижват от едно място на друго на големи групи. Следите, които биха оставяли, щяха да съответстват на следите, оставяни от стадо слонове и да се придвижват прикрити, докато са в голям брой, би било много трудно. Но също толкова неправдоподобно би било да сметнем, че малки групи Саскуоч ще се скитат безцелно, като се натъкват едни на други само по случайност, особено като се има предвид, че вероятно са социални същества (нещо, с което ще се занимаем след малко). На срещите след смъртта и погребението на малкото, Майк забелязал, че съществата напускат събирането в малки семейни групи за период от няколко дни. Въпреки че директно не е станал свидетел на нищо, което да допуска, че са се отправили към място, където да се срещнат на по-късен етап, малко вероятно е да предположим, че събирането, на което е присъствал е единственото, което някога се е състояло.

Другата причина, поради която смятам, че събиранията им се случват по-често, отколкото подозираме, са социалните взаимоотношения, на които Майк е станал свидетел.

Срещите са се случили на места, където е сигурно, че няма да бъдат открити от хора. Спомнете си, че в един момент на Майк му се е наложило да гази в дълбока до врата вода, в която пиявици, алигатори и отровни змии са били съвсем реална заплаха. А когато пристигнал, присъствието му било толерирано единствено поради факта, че Енох благоволил да се застъпи за него, при това бил допуснат само до периферията на събитията.

Но онова, което Майк наблюдавал през въпросните седмици, приличало на социално събиране. Двамата сме обсъждали това в подробности много пъти и точно чрез тези многобройни, подробни описания започнах да проумявам, че съществата организират социалния си живот по подобие на хората, въпреки факта, че оцеляват подобно на животни. И именно в това се състои разликата. Те не се държат като маймуни.

„Не стоят обърнати с гърбовете си един към друг, подобно на група горили. Приличаше повече на семеен пикник, другарска среща или нещо такова. Всяка малка семейна група си заделяше някое местенце в храсталака и това си беше нейното място. Малките обаче, се събираха да играят заедно на полянката, докато майките им ги наблюдаваха. Женските стояха заедно - дърдореха и жестикулираха – напомняха ми на шивашките сбирки на баба ми.”

Майк беше разказвал на няколко пъти за начина, по който съществата жестикулират и „разговарят”. Даже беше споменавал, че му се струвало в разговорите им да се забелязва хумор: когато някой каже нещо, а друг му отвърне като го перне по ръката.

В някакъв момент, малко след като Майк пристигнал за пръв път на срещите, двама от мъжките сякаш го обсъждали. „Разговаряха един с друг и ръкомахаха. Единият все поглеждаше насам и бях сигурен, че говорят за мен. Струва ми се, че решаваха какво да ме правят.”

Наблюдавал също как един младеж не се решавал да се „приближи” към млада женска. Възрастният мъжки, вероятно нейният баща, издавал гневни звуци и ръкомахал.

Въпреки че се спори,че съществата просто издават безсмислени звуци, които не представляват „език”, неохотата на Майк да изпада в задълбочени тълкувания на наблюденията си, и твърдото му убеждение, че съществата комуникират ясно едно с друго посредством думи, ме кара да мисля обратното. Когато приматите общуват едни с други, те издават звуци, основаващи се на конкретни, непосредствени събития. Например, ако едно шимпанзе приближи друго, което има храна, ще последва какафония от писъци и демонстриране на агресия. Майк обаче, е споделял за много случаи, в които е ставал свидетел на тихи, целенасочени разговори, чийто контекст почти е разбирал. Той оприличава тези разговори на диалог между испаноговорящите му колеги. Майк не говори испански, но в повечето случаи успява да схване същината на разговорите им, било поради интонацията, завършека на думите, езика на тялото… или просто защото вече е чувал достатъчно често този език и е започнал подсъзнателно да го разбира.

Майк е разказвал също и за много случаи, в които е виждал как съществата си делят храната, което подкрепя предположението, че за тях оцеляването е приоритет. Струва ми се, че нарастващата тенденция при хората към консумиране и себеобсебеност , с др. думи, оцеляване на индивида, а не на групата, е другото, което ни отдалечава от истинското опознаване на съществата.

Първоначално Майк носел на Енох храна в лагера, а после заподозрял, че наблизо има и други, понеже Енох взимал обилни количества от нея, когато си тръгвал. На онези срещи подозренията му се потвърдили. Майк наблюдавал как мъжките донасят телата на цели елени. Откъсвали задния бут и го оставяли в семейното „местенце”, после подхвърляли останалото на полянката, където другите идвали и взимали каквото им било нужно. Енох носел на Майк умрели животни. Тъй като не искал да ги яде, но и не искал да бъде груб, той готвел донасяното и го оставял на полянката, а групата си взимала каквото и харесвало. Според Майк, понеже между него и Енох доверието се засилвало, това увеличило и готовността на съществото да споделя с Майк, вместо просто да го възприема като източник на храна.

Подозирам, че тази информация би могла да е от полза на редовните свидетели, при преценката на това, до колко успешни са усилията им за изграждане на доверие с Големите Приятели.

Например, ако оставите една щайга с ябълки и изчезне цялата щайга, значи все още само надничате през прозорчето. Ако бъде отнесена само половината щайга, значи почти сте вътре. Но когато Големият Приятел дойде и седне до щайгата, вземе една ябълка, подхвърли я в устата си, но хвърли една и към вас, значи сте успели. Значи сте приети. Ако сте достатъчно важни, че да ви отделят от храната си, значи сте и достатъчно важен за тях, че да се грижат за вашето оцеляване.


...





Активен

Страници: 1 2 [3] 4   Нагоре
  Изпечатай  
 
Отиди на:  


Powered by SMF 1.1.20 | SMF © 2011, Simple Machines  Theme KurtLarVaDisi
© Copyright 2012 - 2017 XCOMBG.NET

конспирация манипулации езотерика окултизъм НЛО извънземни духове сънища окултен конспиративен видения духове нематериален паранормални