Страници: [1]   Надолу
  Изпечатай  
Автор Тема: Макс Щирнер - Егото и неговата собственост  (Прочетена 1447 пъти)
0 Членове и 1 Гост преглежда(т) тази тема.
Неактивен форум
Hero Member
*****
Публикации: 3754

« -: (Четвъртък) 11 Февруари 2016, 11:10 »


Йохан Каспар Шмидт (Johann Kaspar Schmidt) (25 октомври 1806г - 26 юни 1856г) е любимият ми философ. Със сигурност може да се каже, че е основоположник във философията, но за разлика от други философи, и въпреки че се изучава в университетите и училищата, остава някак непопулярен в обществената обща култура.

Причината за това е, че остава в сянката на Маркс и най-вече на Ницше - последователят и продължителят на неговите идеи. Може да се каже, че вижданията на Ницше в известна степен рационализират вижданията на Щирнер, който е бил труден за разбиране от съвременниците му.
Няма останали негови портрети или снимки, освен редица карикатури.

Ето какво накратко има да каже уикипедия за него:

Йохан Каспар Шмидт, по-добре известен като Макс Щирнер, е немски философ. На него често се гледа като на един от първите предвестници на нихилизма, екзистенциализма, постмодернизма и анархизма, особено на индивидуалистичния анархизъм.
Основният труд на Щирнер е "Егото и неговата собственост" (на немски Der Einzige und sein Eigentum, което буквално се превежда като "Уникалният и неговата собственост"). Този труд за първи път е бил публикуван в Лайпциг през 1845г и оттогава се появява в множество издания и преводи.

Щирнер е роден в Байройт, Бавария. Малкото, което се знае за живота му, е благодарение на немския писател с шотландско потекло Джон Хенри Макей, който пише биография за Щирнер, публикувана на немски през 1898г (допълнена през 1910 и 1914г) и преведена на английски през 2005г.

Когато Щирнер навършва 20 години, се записва в Берлинския университет, където изучава филология, философия и теология. Посещава лекциите на Георг Вилхелм Фридрих Хегел, който става източник на вдъхновение в мисленето му...
...
Щирнер се мести в университета в Ерланген, който посещава по едно и също време с Лудвиг Фойербах.
...
Докато е в Берлин през 1841г, Щирнер участва в дискусиите на друпа млади философи, наречени "Свободните", които историците на ден днешен определят като Младите Хегелианци. Някои от най-известните имена на литературата и философията от 19ти век участват в тези дискусии, включително Бруно Бауер, Карл Маркс, Фридрих Енгелс и Арнолд Руж...




На български книгата му "Егото и неговата собственост" навсякъде се разглежда като "Единственият и неговата собственост". Нямам представа дали я има на български, би трябвало да я има някъде, но изглежда, че не е много популярна. Затова ще преведа само началните думи от нея, в случай, че на някой му стане интересно.


Трябва да поясня обаче, че самата книга е писана на много високо ниво. В специално предисловие, преводачът, който я е превел на английски, пояснява, че преводът е бил изключително труден и на някои места читателят трябва да прояви разбиране. В немския има особено словообразуване, което дава голяма свобода, особено ако човек е философ и обича да измисля сложно-съставни думи и изрази, появяващи се за първи път, и Щирнер максимално се е възползвал от това. Преводачът е оставил множество анотации навсякъде, съдържащи оригиналните изразни фрази на немски.
Аз прочетох книгата на английски, и мога да кажа, че това е един от малкото материали, които ми повдигнаха нивото на разбиране на езика. Точно когато си мислех, че едва ли мога и едва ли има някакъв смисъл да си усъвършенствам английския, след предизвикателството на този материал, мога да кажа, че гледах на английския по друг начин и дори само това беше неочаквано за мен. Да не говорим за културната трансформация, която преживявах, повлиян от самото философско съдържание.



Така че аз сега ще се опитам да преведа на български английския превод на немския оригинал... и е ясно, че едва ли ще остане някаква красота в думите.

Добрата страна на ситуацията е, че това ме поставя в по-благоприятна позиция да храносмеля смисловото съдържание на изреченията в един по-разбираем и по-хорски вариант, така че да привлече и по-случайните погледи. С това действие се надявам да стимулирам любопитството, за да можете сами да потърсите книгата на български.

Щирнер има особен изказ. Използва и препинателните знаци по негов си начин. Моят опит за превод малко ще пренареди тези неща, защото опитът ми се състои най-вече в това да предам смисъла. А за Щирнер е характерно, че има много обемиста мисъл - не предава мислите си само с едно изречение, нито само с един абзац. Читателят често разбира, че някое изречение, което е прочел преди два абзаца, е било иронично и носи точно обратния смисъл, който е възприел на прима виста.
Ще се опитам да запазя максимум от оригиналната (на английския превод) пунктуация, но за да се разбира от по-широка и непосветена аудитория, ще трябва да внеса и промени, например главни букви с цел подчертаване акцентите на места.









Егото и неговата собственост





Макс Щирнер
Max Stirner

1910 г



Всички неща са нищо за мен


Какво не трябва да е моя работа!
Първо и най-вече, каузата на Доброто, после каузата на Бог, каузата на човечеството, на истината, на свободата, на човечността, на справедливостта; и още, каузата на моя народ, на моя принц, на родната ми земя; накрая, дори каузата на Съзнанието, и хиляда други каузи. Само МОЯТА кауза не бива да е моя работа. "Срам за егоиста, който мисли само за себе си!"

Нека разгледаме и да видим, тогава, как ТЕ се справят със собствените си грижи - те, за чиито каузи се очаква ние да работим, да посвещаваме себе си и по чиито каузи да се ентусиазираме.

Имате много и проникновена информация относно Бог, и в продължение на хиляди години сте изследвали дълбините на божествената природа, и сте поглеждали в сърцето й, така че без съмнение можете да ни кажете как самият Господ обгрижва "Божията кауза", на която сме призовавани да служим. И вие не прикривате делата на Господа. Така че, каква е неговата кауза?

Той, както от нас се иска, подел ли е чужда кауза, каузата на истината и любовта, като своя собствена? Вие сте шокирани от това недоразумение, и ни поучавате, че каузата на Бог наистина е каузата на истината и любовта, но че тази кауза не може да се нарече чужда за Него, защото самият Бог е сам по себе си истина и любов; вие сте шокирани от предположението, че Бог може да е като нас, жалките червеи, и че може да провежда чужда кауза като своя собствена. "Щеше ли Бог да поеме каузата на истината, ако не беше Той самият истина?" Него го е грижа само за неговата кауза, но, защото е всичко във всичко, следователно всичко е Негова кауза!
Но ние, ние не сме всичко във всичко, и нашата кауза като цяло е малка и достойна за презрение; следователно ние "трябва да служим на по-висша кауза". - Ясно е, Бог го е грижа само за онова, което е Негово, занимава се само със Себе си, мисли само за Себе си, и вижда само Себе си пред очите Си; горко на всичко, което не е приятно Нему. Той не служи на по-висша личност и задоволява единствено Себе си. Неговата кауза е - една чисто егоистична кауза.

Как е при човечеството, чиято кауза трябва да приемем за своя? Неговата кауза тази на друг ли е, и човечеството служи ли на по-висша кауза? Не, човечеството гледа само себе си, човечеството защитава интереса единствено на човечеството, човечеството е своя собствена кауза. За да я развие и продължи, то кара нациите и индивидите да се износят от служба по неговата кауза, и, когато са свършили каквото човечеството иска от тях, то ги изхвърля на торната купчина на благодарността. Каузата на човечеството не е ли - една чисто егоистична кауза?

Нямам нужда да подемам всяко нещо, което иска да хвърли върху ни своята кауза, показвайки, че е заето само със себе си, а не с нас, само със своето добро, а не с нашето. Погледнете останалите от вас. Истината, свободата, справедливостта, искат ли от вас нещо друго, освен да се ентусиазирате по тях и да им служите?

Всичките те си прекарват завидно добре, когато получават ревностна почит. Само погледнете нацията, която е защитавана от отдадени патриоти. Патриотите падат в кървава битка или в битката с глада и незадоволените нужди; това нацията какво я е грижа? От торта на техните трупове нацията "разцъфва"! Индивидите са умрели "за великата кауза на нацията", и нацията праща по техен адрес някои словесни благодарности и - се облагодетелства. Това аз го наричам отплащащ се вид егоизъм.

Но само погледнете онзи султан, който толкова любвеобилно се грижи за народа си. Не е ли той самата безкористност, и не се ли жертва той час по час за своя народ? О, да, "неговият народ". Само се опитайте; покажете се не като негови, а като свои собствени; за това, че сте се откъснали от неговия егоизъм, ще отидете в затвора. Султанът гради каузата си единствено върху себе си; той за себе си е всичко във всичко, той за себе си е единствения, и не толерира никой, който се осмелява да не бъде един от "неговите хора".

И вие няма ли да се поучите от тези съвършени примери, че егоистът преживява най-добре? Що се отнася до мен, аз се поучавам от тях, и предлагам, вместо безкористно да продължавам да служа на тези велики егоисти, вместо това аз самият да бъда егоиста.

Бог и човечеството не са занимали себе си с нищо, с нищо освен със себе си. Нека тогава аз също да занимавам себе си със себе си, аз който наравно с Бог съм нищото за всички останали, който съм моето всичко, който съм единственият.

Ако Бог, ако човечеството, както твърдите, имат достатъчно смисъл сами по себе си, за да бъдат всичко във всичко за себе си, тогава чувствам, че на мен още по-малко ми липсва това, и не мога да се оплача от "празнотата си". Аз не съм нищо в смисъла на празнина, а съм съзидателното нищо, нищото, от което аз, като създател, създавам всичко.

Да се махат, тогава, всички грижи, които като цяло не са мои грижи! Мислите, че поне "каузата на Доброто" трябва да е моя грижа? Кое е добро, кое е зло? Ами, аз самият съм моя грижа, и аз не съм нито добър, нито лош. Нито едното от двете значи нещо за мен.

Божественото е Божия грижа; човешкото, човешка. Моята грижа не е нито божественото, нито човешкото, не е истинното, доброто, справедливото, свободното и тн., а единствено онова, което е мое, и това не е обща грижа, а е - уникална, тъй като аз съм уникален.

Нищо не е повече за мен, от мен самия!
Активен

Неактивен форум
Hero Member
*****
Публикации: 3754

« Отговор #1 -: (Четвъртък) 11 Февруари 2016, 13:36 »

Част Първа
ЧОВЕК


Човек за човека е върховното същество, казва Фойербах.

Човекът току що бе открит, казва Бруно Бауер.

Тогава нека огледаме по-внимателно това върховно същество и това ново откритие.



I.
Един човешки живот

От момента, в който зърне светлината на света, човекът търси да открие себе си и да се съвземе от объркването, в което той, заедно с всичко останало, е размятан насам-натам в пъстра смес.

Но всичко, което влиза в контакт с детето, на свой ред се защитава от атаките, и отстоява собствената си упоритост.

По същия начин, понеже всяко нещо се грижи за себе си, докато в същото време влиза в сблъсък с други неща, битката на себеотстояването е неизбежна.

Победа или поражение - между двете алтернативи се люшка съдбата на битката. Победителят става господаря, а поразеният - подчинения: първият упражнява превъзходство и "права на превъзходство", а вторият изпълнява в почит и уважение "задълженията на подчинения".

Но и двамата остават врагове, и винаги се причакват: внимават за слабостите на другия - децата дебнат за слабостите на своите родители, и родителите дебнат за слабостите на своите деца (например техния страх); или пръчката завладява човека, или човекът завладява пръчката.

В детството освобождението се изразява в опити да се стигне до дъното на нещата, да се схване онова, което е "задкулисие" на нещата; затова шпионираме слабите места на всеки, за което, както добре се знае, децата имат вроден инстинкт; следователно обичаме да рушим разни неща, да върлуваме в скритите ъгли, дебнем за онова, което е скрито встрани от зрението, и пробваме да видим какво можем да правим с всяко нещо. След като веднъж схванем задкулисието на нещата, ние знаем, че сме в безопасност; когато, например, си отворим очите за факта, че пръчката е твърде слаба в сравнение с нашата упоритост, тогава повече не се страхуваме от нея, "надраснали сме я".

Зад пръчката, по-мощна от нея, стои нашата - упоритост, нашата упорита смелост. Постепенно схващаме задкулисието на всичко, което е било мистериозно и тайнствено за нас, мистериозната страховита мощ на пръчката, бащиния суров поглед, и тн., а най-отзад зад всичко намираме атараксията, тоест невъзмутимостта, неустрашимостта, нашата контрираща сила, нашата непобедимост. Ние вече не отстъпваме срамежливо пред онова, които ни всяваше страх и уважение, но проявяваме смелост. Зад всички неща откриваме нашата смелост, нашето превъзходство; зад острата команда на родителя и институциите стои, в крайна сметка, неустрашимият ни избор или надхитрящата ни проницателност. И колкото повече добиваме усет за себе си, толкова по-малко изглежда онова, което преди е изглеждало непобедимо. А кое е това наше мошенничество, прозорливост, смелост, упоритост? Какво друго, освен - съзнание!

Бел.прев: Атараксия (от гръцки "спокойствие") е елински термин, употребяван от Епи*ур в смисъла на съзнателно състояние на непоклатимо спокойствие, характеризиращо се с продължително освобождение от тревоги и притеснения.

За дълго време ни се спестява едан битка, битка която е толкова изтощителна по-късно - битката против разума. Най-красивата част на детството преминава без нуждата да се разменят удари с разума. Въобще не ни е грижа за това, не се бъркаме в него, не признаваме никакъв разум. Не даваме да ни придумват в каквото и да е по пътя на убеждението и сме глухи за добрите аргументи, принципи и тн.; от друга страна, на увещаването, на наказанието, и тн. ни е трудно да устоим.

Тази сурова битка на живот и смърт с разума идва по-късно, и с нея започва нов етап; в детството лудуваме наоколо без да ни е много грижа за мозъци.

Съзнание е името на първото себе-откритие, първото себе-откритие, първото снемане на божествеността от божественото (или първото разобличаване на божественото, бел.прев); тоест на тайното, на призраците, на "силите отгоре". Свежото ни усещане за младост, това усещане за себе си, сега вече не се впечатлява от нищо; светът е дискредитиран, защото ние сме над него, ние сме съзнание.

Сега за първи път си даваме сметка, че до преди това въобще не сме гледали интелигентно на света, а само сме го зяпали.

Упражняваме началото на нашата надигаща се сила върху естествените стихии. Впечатляваме се от родителите като от естествена стихия; по-късно казваме: Мама и татко следва да бъдат изоставени, всяка естествена стихия трябва да се смята за сразена. Те са победени. За рационалния, тоест "интелектуалния" човек, семейството не съществува като естествена стихия; отричането от родителите става факт. Ако тези се "преродят" като интелектуални, рационални стихии, те въобще не са, каквито са били преди.

И не само родителите, ами хората като цяло, са покорени от младия човек; те не са пречка за него, и вече не се взимат предвид; защото сега той казва: Човек трябва да се подчинява на Бог, а не на хората.

От тази висока позиция всичко "земно" се оттегля в презряна отдалеченост; защото високата позиция е - небесното.

Отношението сега като цяло е обърнато; младежът заема интелектуална позиция, а момчето, което още не чувстваше себе си като съзнание, растеше на безмозъчно учене. Последният не се опитва да овладее нещата (например не се опитва да тормози главата си с исторически данни), а се опитва да схване задкулисното и скритите неща, и по този начин, се опитва да схвмане духа на историята. От друга страна, момчето без съмнение разбира взъимовръзките, но не и идеите, не и духа; следователно само събира в сноп всичко, което може да се научи, без предварително да го обработи теоретически, тоест без да търси идеи.

Както в детството човек трябваше да преодолее съпротивата на законите на света, по същия начин сега всичко, което предложи, среща възражение от съзнанието, от разума, от собствената съвест. "Това е неразумно, нехристиянско, непатриотично", и тн., ни крещи съзнанието, и - ни плаши и гони надалеч. Не от гнева на отмъщаващите евмениди, не от гнева на Посейдон, не от Бог, доколкото вижда скритото, не от бащината пръчка за наказания, се страхуваме ние, а от - съвестта.

Сега "тичаме подир мислите си", и следваме командите им, точно както преди следвахме родителските и човешките команди. Начинът ни на действие се определя от мислите ни (идеите, концепциите, вярата), както в детството се определя от родителите ни.

Въпреки това, ние сме мислили и когато сме били деца, само че мислите ни тогава не са били безплътни, абстрактни, абсолютни, тоест НИЩО ОСВЕН МИСЛИ, рай сами по себе си, чист свят от мисъл, логически мисли.

Точно обратното, те са били мисли, които сме имали по адрес на нещо; мислили сме за нещото, по един или друг начин. Така, може да сме мислили "Бог е направил света, който виждаме пред нас", но не сме мислили за "дълбините на самата божественост"; може да сме мислили "това е истината по този въпрос", но не сме мислили за самата Истина, нито пък сме обединили двете в едно изречение "Бог е истина". "Дълбините на божественото, което е истина" ние не сме засягали. Над такива чисто логически, тоест теологически въпроси, "Какво е истина?" Пилат не се спира, въпреки че не се двоуми да определи в индивидуален смисъл "каква истина има в дадено нещо", тоест дали нещо е истина.

Всяка мисъл, обвързана с нещо, все още не е нищо освен мисъл, не е абсолютна мисъл.

Да се изкара на яве чистата мисъл, или да си на нейна страна, е радост на младостта; и всички форми на светлината в света на мисълта, като истината, свободата, човечеството, Човекът, и тн., осветяват и вдъхновяват младежката душа.

Но, когато духът се разпознае като същественото нещо, все още има разлика дали духът е беден или богат, и следователно човек се стреми да стане богат на дух; духът иска да се разпростре, за да основе империята си - империя, която не е от този свят, светът, който току що е бил завладян. Следователно тогава, той копнее да стане всичко във всичко за себе си; тоест въпреки че съм дух, аз все още не съм усъвършенстван дух и първо трябва да потърся завършеният дух.

Само че с това аз, който тъкмо съм се открил като дух, още веднъж губя себе си, покланяйки се пред завършения дух като нещо, което не е моя собственост, а е свръхестествено, и чувствам празнината си.

Духът е същностната точка на всичко, със сигурност; но тогава, всеки дух ли е "правилният" дух? Правилният и верният дух е идеалът на духа, "Свещеният Дух". Той не е моят или твоят дух, а просто - идеал, свръхестествен идеал, той е "Бог". "Бог е дух". И този свръхестествен "Баща в небесата го дава на онези, които му се молят". [Лука 11, 13]

Човекът се разграничава от младежа по това, че приема света както е, вместо навсякъде да си го въобразява в грешни представи и да иска да го подобри, тоест да го оформя спрямо собствения си идеал; у него виждането, че човек трябва да се справя със света спрямо собствения интерес, а не спрямо собствените идеали, става факт.

Докато човек познава себе си само като дух, и докато усеща, че цялата стойност на неговото съществуване се състои в това да бъде дух (става лесно за младежа да даде живота си, "телесния живот", за нищо, за най-глупавия въпрос на чест), това са само мисли, които се въртят в главата, идеи, които човек се надява да може някой ден да реализира, когато открие посока на действие; по този начин човек междувременно има само идеали, неизпълнени идеали или мисли.

Докато човек не се влюби в неговия телесен себе си, и не изпита удоволствие от себе си като жив човек от плът и кръв - а това се открива само в зрелите години, в зрелия човек - дотогава човек няма лични или егоистични интереси, тоест интерес не само от нашия дух, например, но от тотално задоволяване, интерес от задоволяване на цялото същество, егоистичен интерес. Просто сравнете един мъж с един младеж, и вижте дали няма да ви се стори по-груб, по-невеликодушен, по-егоистичен. Той, следователно, по-лош ли е? Не, казвате вие; той просто е станал по определен, или, както още го наричате, по "практичен". Но основният смисъл на това е, че той се слага повече в центъра, отколкото младежа, който е заслепен от други неща, например Бог, родната земя, и тн.

Следователно мъжът показва второ себе-откриване. Младежът откри себе си като дух и отново загуби себе си във всеобщия дух, завършения, свещения дух, Човекът, човечеството - на кратко, всички идеали; мъжът разпознава себе си като въплътен дух.

Момчетата имаха само неинтелектуални интереси (тоест интереси, лишени от мисли и идеи), младежите имаха само интелектуални интереси; мъжът има телесни, лични, егоистични интереси.

Ако детето няма предмет, с което да си запълва времето, то изпитва досада; защото то все още не знае как да запълва времето си със себе си. Младежът, напротив, захвърля предмета настрана, защото за него мислите възникват от предмета; той запълва времето си с мислите си, мечтите си, запълва времето си интелектуално, или "умът му е зает".

Младият човек слага всичко неинтелектуално под презрителното име "външности". Ако той все пак се придържа към най-тривиалните външности (например обичаите на студентските клубове и други формалности), то е защото, и когато, открие съзнанието в тях, тоест когато те са символи за него.

Ако се опирам на нещата, и то като съзнание, по-късно ще се окаже, че се опирам и на мислите - като техен създател и собственик. Във времето на духовете мислите пораснаха, докато не надделяха над главата ми, която ги беше родила; започнаха да летят около мен и ме втрисаха като трескави-фантазми - ужасна сила. Мислите бяха станали веществени на своя воля, бяха призраци, например Бог, Император, Родна земя и тн. Ако разруша веществеността им, тогава ги прибирам обратно в своята, и казвам: "Аз единствен съм веществен". И сега приемам света какъвто е за мен, като мой, като моя собственост; аз приписвам всичко към себе си.

Ако като дух бях захвърлил света в най-дълбокото презрение, то като собственик аз захвърлям духовете и идеите в "суетата" им. Те вече нямат никаква власт над мен, тъй като никоя "земна мощ" няма власт над духа.

Детето беше реалист, поето от нещата в този свят, докато малко по малко не успя да се добере до онова, което беше задкулисно зад тези неща; младежът беше идеалист, вдъхновен от мисли, докато не си проби път нагоре, където се превърна в мъж, в егоистичен мъж, който се занимава с неща и мисли според насладите на сърцето си, поставяйки личния си интерес над всичко. Най-накрая, стария човек? Когато стана такъв, ще има време да говоря за това.
« Последна редакция: (Четвъртък) 11 Февруари 2016, 13:56 от форум » Активен

Неактивен HomerCat
Hero Member
*****
Публикации: 1067
Пол: Мъж

« Отговор #2 -: (Четвъртък) 11 Февруари 2016, 14:29 »

Гугъл пипа бързо - тази тема излиза при търсене на името на М.Щ.  А  засега не открих книгата на български ,само цитати тук-там.

За рускочетящи:

http://www.koob.ru/shtirner_maks/
Активен

Сънят на Разума ражда борба с Егото.
Неактивен форум
Hero Member
*****
Публикации: 3754

« Отговор #3 -: (Петък) 12 Февруари 2016, 23:29 »

II.
Хората на старото време и на новото


Как всеки от нас се е развил сам, за какво се е борил, постигнал, или пропуснал, какви неща е преследвал преди и на какви планове и желания е посветено сърцето му сега, какви трансформации са претърпели възгледите му, какви смущения са претърпели принципите му - на кратко, как днес човек е станал онова, което вчера или преди години не е бил - това той отново вади от паметта си с повече или по-малко лекота, и чувства с особена живина какви промени са се случили в него, когато вижда пред очите си как се разгръща живота на друг.

Нека тогава разгледаме с какви дела са били заети предците ни.




1. ДРЕВНИТЕ

Обичаят изисква, след като сме дали името "древните" на нашите пре-християнски прадеди, да не употребяваме срещу тях факта, че, в сравнение с нас, опитните хора, те трябва по-правилно да бъдат наречени деца, а вместо това да продължим да ги уважаваме като наши добри стари бащи. Но как са се превърнали те в антики и кой е могъл да ги измести чрез претендираната си новост?

Познаваме, разбира се, революционния иноватор и непочтителния наследник, който дори отне свещеността на бащиния шабат, за да освети собствената си неделя, и прекъсна *урса на времето, за да започва от самия него с нова хронология; познаваме го и знаем, че той е - Християнин. Но остава ли той завинаги млад, и все още ли е днес новия човек, или и той ще бъде заменен, както замени "древните"?

Бащите без съмнение трябва самите те да са зародили младия, който ги загроби. Нека тогава да надзърнем в този поколенчески акт.


"За древните светът беше една истина", казва Фойербах, но забравя да направи важното допълнение, "...една истина, от чиято неистина се опитаха да се отдръпнат, и накрая наистина успяха.". Какво се има предвид с онези думи на Фойербах лесно ще се разбере, ако се сложат успоредно да християнската теза за "суетата и преходността на света". Понеже както християнинът никога не може да се убеди в суетата на божествения свят, а вярва в неговата вечна и непоклатима истина, на която колкото повече се претърсват дълбините, трябва все по-силно да свети и да триумфира, така и древните от тяхна страна са живели в усещането, че светът и земните връзки (например естествената кръвна връзка) са били истината, пред която немощното им "Аз" трябва да се кланя. Самото нещо, на което древните придавали най-висока стойност, е отблъснато от християните като безстойностно, и онова, което те са разпознавали като истина, последните брандират като празни лъжи; висшата значимост на родната земя изчезва, и християнинът трябва да счита себе си за "по-силния на земята"; свещеността на погр*балните ритуали, от които е изскочило произведение на изкуството като Антигона от Софокъл, е счетено за нещо нищожно ("Нека мъртвите погр*бат свещеността на погр*балните ритуали, техните мъртви"); ненарушимата истина на семейните връзки е представена като неистина, от която човек трябва да се отърве час по-бързо; и така нататък с всичко.

Ако сега видим, че за двете страни обратни неща изглеждат като истина, на едните естественото, на другите интелектуалното, на едните земните неща и връзки, на другите небесните (небесната бащина земя, "Йерусалим, който е горе", и тн.), все още предстои да се обмисли как новото време и това неоспоримо обръщане може да излезе от античността. Но самите древни са работили в посоката да направят истината си лъжа.

Нека веднага се гмурнем в сърцето на най-блестящите години на древните, във века на Перикъл. Тогава се е разпространявала културата на софистите и Елада е превърнала в развлечение онова, което до скоро за нея е бил чудовищно сериозен въпрос.

Бащите са били поробени от необезпокояваната сила на материалните неща твърде дълго, за да не се е налагало на потомството им да се учи от горчивия опит на това, да чувстват сами. Следователно софистите, със смело нахалство, произнасят о*уражаващите думи, "Не бъдете заблудени!" и разпространяват рационалистичната доктрина, "Използвайте разбирането си, ума си, съзнанието си, срещу всичко; чрез доброто и добре-обученото разбиране човек се справя в света най-добре, осигурява най-доброто за себе си, най-приятния живот". По този начин разпознават ума като истинското оръжие на човека срещу света. Затова наблягат толкова силно на способността за логическа аргументация, владеенето на езика, изкуството на д*бата, и тн. Те обявяват, че умът трябва да се използва срещу всичко; но те са все още много отдалечени от свещеността на Духа, понеже за тях това е средство, оръжие, както мошенничеството и незачитането служат на децата за същата цел; техният ум е неподкупното разбиране.

Днес ние следва да наречем това едностранчива култура на разбиране, и да добавим предупреждение, "Култивирайте не само вашето разбиране, но също, и особено, сърцето си". Сократ направил същото. Защото, ако сърцето не се освободило от естествените си нагони, а останело изпълнено с най-непредвидено съдържание и, с некритикувана ненаситност, на власт над всички неща, тоест нищо друго, освен съд с най-различни апетити - тогава било неизбежно, че свободното разбиране трябвало да служи на "лошото сърце" и било готово да оправдае всичко, което злото сърце желаело.

Следователно Сократ казва, че не е достатъчно човек да използва разбирането си за всички неща, но е въпрос и на това за каква кауза го ползва човек. Трябва сега да кажем, човек трябва да служи на "добрата кауза". Но да се служи на добрата кауза означава - да бъдеш морален. Следователно Сократ е основателят на етиката.

Определено принципът на софистката доктрина трябва да води до възможността най-слепият и най-зависимият роб на своите желания все пак да е отличен софист и, с пронизващо разбиране, да подрязва и тълкува всичко в полза на вулгарното си сърце. Какво може да е онова, за което да не се намира "добра причина", или което не би могло да се защитава във всички случаи?

Следователно Сократ казва: "Вие трябва да сте "чистосърдечни", за да се цени проницателността ви". В този момент започва второто освобождение на Елада от ума, периодът на чистотата на сърцето. Понеже първият беше доведен до завършек от софистите чрез прокламирането на всемогъществото на разбирането. Но сърцето остана светско, остана слуга на света, винаги афектирано от светски желания. Вулгарното сърце трябвало да се култивира от сега нататък - ерата на културата на сърцето. Но как да се култивира сърцето? Каквото разбирането, тази страна на съзнанието, е достигнало - именно, способността да си играе свободно с всяка една грижа - това го чака и сърцето; всичко светско трябва да изпадне в печал пред него, така че най-накрая семейството, общността, родната земя и тн., са изоставени в името на сърцето, тоест, от благословеност, благословеността на сърцето.

Битовият опит потвърждава истината, че разбирането може да се е отрекло от нещо, много години преди сърцето да е спряло да бие за него. Така че разбирането на софистите също е станало господар над доминиращите, древни сили, които сега трябвало само да се изгонят от сърцето, в което продължавали да обитават необезпокоявани, за да може най-накрая да нямат никакво участие в човека. Тази война е започната от Сократ, и не свършва с мир, преди да е дошъл смъртния ден на стария свят.

Изследването на сърцето води началото си от Сократ и цялото съдържание на сърцето се прецежда. В техните последни и най-екстремни борби древните изхвърлили цялото съдържание на сърцето навън и не му позволили повече да бие за нищо; това било дело на скептиците. Същата чистка в сърцето била постигнато в ерата на скептицизма, каквото разбирането беше успяло да постигне в ерата на софистите.

Културата на софистите довежда до това, че разбирането на човека вече не седи мирно пред нищо, а скептичната култура - до това, че сърцето ме вече не помръдва пред нищо.

Докато човек е овързан в движенията на света и се срамува от връзките си със света - и той е в това положение до края на античността, защото сърцето му все още трябва да се бори за независимост от светското - дотогава той още не е дух; защото духът няма тяло, и няма връзки със света и веществеността; за него светът не съществува, нито естествените връзки, а само духовното, и духовните връзки. Следователно човек първо трябва да стане толкова напълно незагрижен и безразсъден, толкова изцяло необвързан, както го представя скептичната култура - толкова изцяло безразличен към света, че дори и провалянето му до руини не би го впечатлило - преди да може да се почувства безсветен; тоест като дух. И това е резултатът от гигантската работа на древните: човек да се познае като същество без връзки и без свят, като дух.

Чак сега, когато всяка светска грижа го е напуснала, той е всичко във всичко за себе си, той е само за себе си, тоест той е духа за духа, или, на по-прост език, грижа го е само за духовното.

В християнската мъдрост на змии и невинност на гълъби двете страни - разбиране и сърце - на древното освобождение на ума са толкова завършени, че изглеждат млади и нови отново, и нито едната, нито другата позволява повече да бъде заблудена от светското и естественото.

Така древните се издигнали до духа, и се стремили да станат духовни. Но човекът, който иска да бъде активен като дух, е привлечен към доста различни цели, отколкото преди е могъл да се посвети: към цели, които наистина дават нещо за правене на духа, а не само на простата съобразителност, която се стреми единствено да стане господар на разни неща. Духът е зает единствено с душевното и издирва "следите от разума" във всичко; за вярващия дух "всичко идва от Бог" и го интересува само в светлината на това да разкрие този произход; за философския дух всичко се появява с някакъв смисъл, и го интересува само в светлината на това да открие този смисъл, тоест духовно съдържание.







Не духът тогава, който няма абсолютно нищо общо с нищо недуховно, с нищо, а само с есенцията, която съществува зад и над нещата, с мислите - не това са упражнявали древните, защото все още не са го имали; не, те само са били достигнали точката на борбата и копнеенето за него, и следователно са го наострили срещу техния твърде силен враг, светът на чувствата (но което за тях не било чувствено, тъй като Йехова или богът от небесата все още е бил много отдалечен от концепцията, че "Бог е дух", тъй като "небесната родина" все още не е встъпила в света на чувствата, и тн.) - те наострили срещу света на чувствата техният смисъл, тяхната съобразителност. До ден днешен евреите, онези ранозрейни деца на античността, не са напреднали отвъд този момент; и с цялото лукавство и сила на предпазливостта и разбирането си, което с лекота става господар на нещата и ги кара да му се подчиняват, те не могат да открият духа, който е над всяко нещо.

Християнинът има духовни интереси, защото позволява на себе си да бъде духовен човек; евреинът дори не разбира тези интереси в тяхната чистота, защото не позволява на себе си да не приписва стойност на нещата. Той не достига до чистата духовност, една духовност например, както е религиозно изразена, например, във вярата на християните, която сама (тоест без дела) се оправдава. Не-духовността им завинаги разделя евреите от християните; защото духовният човек е неразбираем за недуховния, тъй като недуховният е презрян от духовния. Но евреите имат само "духът на този свят".







Древната съобразителност и дълбочина се намират толкова далече от духовността на християнския свят, колкото е земята от рая.

Онзи, който чувства себе си като свободен дух, не е потиснат и неспокоен от нещата от този свят, защото не го е грижа за тях; ако човек все още чувства тегобите им, той ще да е достатъчно тесногръд, за да прикача стойност към тях - какъвто очевидно е случаят, например, когато някой още го е грижа за "скъпия му живот". Онзи, за който всичко се върти около познаването на себе си като и живеенето като свободен дух, отдава малко внимание на това с каква оскъдица междувременно се задоволява, и въобще не отразява това по какъв начин трябва да си подрежда живота, за да посреща житейските неудобства на един живот, зависещ от материални неща, защото той живее само на духовна храна, докато встрани от това гълта разни неща като звяр, без да го осъзнава, и умира телесно, със сигурност, когато зобът му привърши, но познава себе си като безсмъртен дух и затваря очите си с преклонение или мисъл. Неговият живот представлява заетост с духовното, неговият живот е - мислене; останалото не го засяга; нека се занимава с духовното по който и да е начин, който си избере - в отдаденост, в съзерцание или във философско възприятие - неговата дейност винаги е мислене; и следователно Декарт, на когото това най-накрая е станало доста ясно, е могъл да запише предположението: "АЗ мисля, следователно - аз съм". Това означава, моето мислене е моето бъдене или моят живот; само когато живея духовно, аз живея; само като дух аз наистина съм, или - аз съм дух изцяло и нищо освен дух. Нещастният Питър Шлемийл, който загубил сянката си, е портретът на този човек, превръщащ се в дух; защото тялото на духа е без сянка. - А оттатък срещу това, колко е различно при древните! Колкото и решително и мъжествено да удържат себе си срещу силата на нещата, те все пак трябва да отчетат самата сила, и не са отишли отвъд това да бранят живота си срещу самата сила колкото добре са могли. Чак в твърде късен момент те са осъзнали, че "истинският им живот" не е бил онзи, който са водели в битката срещу нещата от света, а "духовният живот", "отвърнат" от тези неща;, и, когато видели това, те станали християни, тоест модерни, и иноватори над древните. Само че животът, отвърнат от нещата, духовният живот, вече не се подхранва от природата, а "живее само от мислите", и следователно вече не е "живот", ами - мислене.

И все пак не бива да се предполага, че древните не са имали мисли, както и за най-духовният човек не бива да се предполага, че може да го бъде без живот. По-скоро, те са имали мисли за всичко, за света, за човека, боговете и тн., и са показали, че със страст са привиквали в съзнанието си тези неща. Но те не са познавали мисълта, дори и да са мислели за всякакви неща и са се "обременявали с мислите си". Сравнете спрямо тях християнина, който казва, "Моите мисли не са твоите мисли; защото небесата са по-горе от земята, така и моите мисли са по-горе от твоите мисли", и помнете какво беше казано по-горе за нашите детски мисли.

Тогава какво е търсила античността? Истинската наслада от живота! Ще откриете, че в корена си това е същото като "истинския живот".

Елинският поет Симонид пее: "Здравето е най-добродетелното добро за смъртния човек, следващото до това е красотата, третото са богатствата, добити без лукавство, четвъртото е насладата от социалните удоволствия в компанията на млади приятели". Всички тези са добри неща от жимота, удоволствия на живота. Какво друго е търсел Диоген от Синоп, освен истинската наслада от живота, която той открил в това да имаш възможно най-малките желания? А Аристип, който я е открил във веселото настроение при всички обстоятелства? Те са търсели весел, незамъглен живото-*ураж, за приповдигнато настроение; те са търсели как "да са от добър хумор".

Стоиците искат да реализират мъдрия човек, човекът с практическа философия, човекът, който знае как да живее - мъдър живот, следователно; те го откриват в презирането на света, в живот без развитие, без разпростиране, без приятелски взаимоотношения със света, тоест в един изолиран живот, в живот като живот, не в живот, споделен с други; само стоикът живее, всичко друго е мъртво за него. Епи*урейците обратно, изискват динамичен живот.

Древните, искайки да са от добър хумор, искат да живеят добре (евреите особено искат дълъг живот, благословен с деца и продоволствия), евдемония, добруване в най-различни форми. Демокрит, например, благославя като форма на добруване "спокойствието на душата" в което човек "живее плавно, без страх и без вълнение".

Така че той мисли, че с това преживява най-добре, осигурява за себе си най-доброто, и най-добре се справя със света. Но понеже не може да се отърве от света - и всъщност не може поради същата причина, поради която е предприето и цялото му начинание да се отърве от него, тоест, отблъскването на света (за което е нужно онова, което може и е отблъсквано, да продължи да съществува, в противен случай няма да има нищо за отблъскване) - той постига максимум една екстремна степен на освободеност, и се различава само по степен от по-малко освободените. Ако стигне чак до умъртвяването на земното чувстване, което най-сетне да допуска единствено монотонното шепнене на думата "Брахм", той въпреки всичко няма коренно да се различава от чувствения човек.

Дори стоическото отношение и мъжествена добродетел възлиза единствено на това - че човек трябва да поддържа и отстоява себе си срещу света; и етиката на стоиците (тяхната единствена наука, тъй като не могат да кажат нищо за духа, освен как трябва да се държи със света, и не могат да кажат нищо за природата (физиката), освен че мъдрият човек трябва да отстоява себе си срещу нея) не е доктрина на духа, а само доктрина на отблъскване света и на себе-отстояване срещу света. И това се състои в "невъзмутимост и хладнокръвие на живота", и следователно е най-изричната римска добродетел.

Римляните също (Хорас, Цицерон, и тн.) не са отишли отвъд тази практична философия.

Комфортът (хедонът) на епи*урейците е същата практична философия, на която стоиците учат, само че по-лукава, по-измамна. Те учат само на друго поведение към света, призовават ни само да усвоим по-проницателно отношение към света; светът трябва да бъде измамен, понеже той е врагът.











Скъсването със света е напълно осъществено от скептиците. Цалото мое взаимоотношение със света е "безполезно и лъжливо". Тимон казва, "Чувствата и мислите, които извличаме от света, не съдържат истина".

"Какво е истина", крещи Пилат? Според доктрината на Пирон светът не е нито добър, нито лош, нито красив, нито грозен, и тн., а че това са предикати (определения, бел.прев), които аз му давам. Тимон казва, че "от само себе си нищо не е добро или лошо, а човек само мисли така или така"; за посрещането на света остава само атараксията (невпечатлителността) и афазията (оставането без думи - или, по друг начин казано, изолираната интровертност). "Вече няма истина, която да се разпознава" в света; нещата противоречат на себе си; мислите за нещата не се отличават една от друга (доброто и злото са все едно, така че което един нарича добро, друг нарича зло); тук разпознаването на "истина" приключва, и само човекът лишен от сила на възприятието, човекът, който не открива нищо за разпознаване в света, остава, и този човек просто оставя празния от истина свят където е и не му обръща внимание.



Бел.прев: Коренът на Ню-ейдж е класическият скептицизъм. Ню-ейдж се състои в това, че този класически скептицизъм ИЗЛИЗА от изолацията си, и се опитва да има мнение и да натяква мнение и да пропагандира своето мнение.
Схващате ли парадокса?
Ню-ейджърите, тоест всички комерсиални езотерици (ню-ейдж е синоним за комерсиален езотеризъм) се характеризират със слабост в емоционалната и интелектуалната когнитивност. Това е тяхна доктрина. Това е принцип, на който държат, това е в основата на идеологичното им поведение.
При класическия скептицизъм, скептикът се оттегля от света и не му обръща внимание - това е логическото последствие от слабостта на емоционалната и интелектуалната когнитивност.

Но онзи, който е създал Ню-ейдж религията, всъщност е създал извращение на класическия скептицизъм. Извращение, защото е налице логически парадокс - там, където скептикът се оттегля от света, ню-ейдж зомбито се бори за нещо... Затова се нарича зомби - защото няма представа нито защо, нито за какво се бори, докато през цялото време самата му борба е лишена от обосновка.

Сатанизмът е същото нещо. Сатанинската религия и Ню-ейдж религията са два ГМО продукта на база класически скептицизъм. Два варианта на ГМО скептицизъм.

Разликата е само в йерархията - сатанизмът е създаден за инструмент на отвъдна сила, а Ню-ейдж е създаден от сатанистите като техен инструмент.








Така че античността скъсва със света на нещата, с реда на света, със света като цяло; но към реда на света, или нещата на света, се числят не само природата, но и всички отношения, в които човекът вижда себе си поставен от природата, например, семейството, обществото - накратко, така наречените "естествени връзки". Със света на духа започва християнството. Човекът, който все още посреща света въоръжен, е древният - еретикът (какъвто е също и евреинът, като не-християнин); човекът, който не е воден от друго, освен от "удоволствията на сърцето", интересът, който го занимава, симпатията му, неговият - дух, е модерният - християнина.

Докато древните работели за завладяването на света и се сремели към освобождението на човека от тежките окови на връзките с другите неща, най-накрая те постигнали разлагането на Държавата и предпочитането на всичко лично. Разбира се общността, семейството, и тн., като естествени връзки, са обременяващи задръжки, които отслабват духовната ми свобода.
« Последна редакция: (Вторник) 16 Февруари 2016, 20:17 от admin » Активен

Неактивен форум
Hero Member
*****
Публикации: 3754

« Отговор #4 -: (Неделя) 14 Февруари 2016, 11:48 »

2. МОДЕРНИТЕ

"За туй, ако е някой в Христа, той е ново създание; старото премина; ето, всичко стана ново."

Бел.прев: Това е от Библията, 2 Коринтяни 5:17... Има игра на думи тук, защото на немски думата за "ново" и "модерно" е една и съща, както отбелязва преводача на английски.

Както се каза по-горе, "За древните светът беше една истина", трябва да кажем тук, "За модерните духът беше една истина"; само че тук, както там, не бива да пропускаме допълнението, "една истина, от чиято неистина се опитаха да се отдръпнат, и накрая успяха".

Един *урс, подобен на онзи, който античността е поела, може да се демонстрира също и в християнството, защото разбирането беше държано като затворник под господството на християнските догми до времето преди Реформирането, само че в пред-Реформаторския век, разбирането отстоя себе си софистически и изигра еретични номера на всички принципи на вярата. И тогава се говореше, особено в Италия и в Римския двор, "Ако само сърцето остане християнски настроено, разбирането е свободно да си набави удоволствията".

Дълго преди Реформирането, хората били толкова напълно привикнали към добре извъртяните "препирни", че папата, и много други, отначало гледали и на появата на Лутер също като на "препирни между монаси". Хуманизмът съответства на софистицизма, и, както във времената на софистите, елинският живот се намираше в пълното си разцъфване (ерата на Перикъл), така че най-удивителни неща са се случили в ерата на хуманизма, или, както може би още може да се каже, на Макиавелизма (печатането, Новият свят, и тн.). В онзи момент сърцето все още е било далеч от това да иска да се разтовари от християнското си съдържание.

Но най-накрая Реформирането, като един Сократ, сериозно облада самото сърце, и оттогава насам сърцата продължават да стават видимо - по-нехристиянски. Понеже при Лутер хората започнали да взимат въпроса по-присърце, резултатът от този етап на Реформацията е, че сърцето също започва да се освобождава от тежкото бреме на християнската вяра. Сърцето, от ден на ден по-нехристиянско, губи съдържанието, с което се занимаваше, докато не остане нищо друго, освен топлосърдечност, най-общата обич към хората, обич към Човека, съзнанието на свободата, "себе-съзнанието".

Само по този начин християнството е завършено, защото е станало плешиво, повяхнало и празно откъм съдържание. Няма съдържание на този свят, срещу което сърцето да не се бунтува, освен ако сърцето действително несъзнателно или без "себе-съзнание" позволи на съдържанието да се промъкне в него. Сърцето критикува до смърт с коравосърдечна безмилостност всичко, което иска да си намери път към него и не е способно (освен ако, както се каза, не е било безсъзнателно или хванато в засада) на приятелство, не е способно на любов. Какво може да има за обичане у хората, тъй като те всички са еднакви "егоисти", без никой да е истински човек, тоест без да е единствено дух? Християнинът обича само духа; но къде може да се намери някой, който наистина да не е нищо друго, освен дух?

Да харесваш телесния човек с кожа и косми - ами, това вече не би било "духовна" топлосърдечност, би било измяна спрямо "чистата" топлосърдечност, спрямо "теоретичното отношение". Защото чистата топлосърдечност по никой начин не може да се възприема като онази вежливост, която приятелски се здрависва с всеки срещнат; тъкмо обратното, чистата топлосърдечност не е топлосърдечна към никого, тя е само теоретичен интерес, грижа за човека като за човек, а не като за личност. Личността е отблъскваща за чистата топлосърдечност, защото личността е "егоистична", защото не е онази абстракция, която е Човекът. Но само с една абстракция човек може да има теоретични отношения. За чистата топлосърдечност или чистата теория хората съществуват, само за да бъдат критикувани, за присмех, и за да бъдат напълно презирани; за чистата топлосърдечност, не по-малкото отколко за фанатика, хората са просто "мръсотия" и други такива приятни неща.

Насилени в тази екстремност на незаинтересуваната топлосърдечност, ние най-сетне трябва да осъзнаем, че духът, който единствено любят християните, е нищо; с други думи, че духът е - лъжа.

Това, което грубо е представено тук, в обобщение, и което без съмнение до този момент не се възприема, ще бъде изяснено, да се надяваме, като продължим по-натам.

Нека вземем наследството, оставено от древните, и, като активни работници, да направим с него - колкото може да се направи! Светът лежи презрян в краката ни, далеч под нас и нашите небеса, в които ръцете му вече не са вкопчени и до които притъпяващият му дъх не достига. Каквито и съблазнителни пози да заема, той не може да заблуди нищо друго, освен чувствата ни; той не може да заблуди духа - а само дух, в крайна сметка, ние наистина сме. Отдръпвайки се от нещата, духът също така се е издигнал и над тях, и се е освободил от оковите им, еманципирал се е, божествен, свободен. Така говори "духовната свобода".

За духа който, след дълго тегло, се е отървал от света, безсветския дух, нищо не остава след загубата на света и на светското, освен - духът и духовното.

И все пак, тъй като той само се е отдалечил от света и е направил от себе си едно същество, свободно от света, без да е способно наистина да унищожи света, светът остава за него една канара, която не може да бъде разчистена, едно дискредитирано съществуване; и, понеже от друга страна то не познава и не разпознава нищо освен духа и духовното, трябва постоянно да разнася със себе си копнежа да одухотвори света, тоест да го избави от "черния списък". Следователно, като един младеж, то продължава за крои планове за изкупление или подобрение на света.

Древните, както видяхме, слугуваха на естественото, на светското, на природния ред на света, но непрестанно искали да се отърват от това слугуване; и, когато се изморили до смърт от това да подновяват опитите си за въстание, тогава, сред една от последните им въздишки, им бе роден Богът, "завоевателят на света". Всичките им дела не са били друго, освен мъдростта на света, едно усилие да се отдръпнат от света и да се издигнат над него. А каква е мъдростта на многото последващи векове? От какво са се опитали да се отдръпнат модерните? Вече не да се отдръпнат от света, защото древните били постигнали това; но да се отдръпнат от Бог, който древните им завещали, да се отдръпнат от Бога, който "е дух", от всичко, което е на духа, на духовното. Но дейността на духа, който "претърсва дори дълбините на божествеността", е теологията. Ако древните няма какво друго да покажат, освен мъдростта на света, то модерните нито са се домогнали, нито се домогват по-далече от теологията.  По-късно ще видим, че дори най-новите въстания срещу Бог не са нищо друго, освен най-екстремните напъни на "теологията", тоест, теологични метежи.
« Последна редакция: (Неделя) 14 Февруари 2016, 11:56 от форум » Активен

Неактивен форум
Hero Member
*****
Публикации: 3754

« Отговор #5 -: (Неделя) 14 Февруари 2016, 15:16 »

§1. Духът

Царството на духовете е чудовищно голямо, има безкрайно количество от духовното; все пак нека погледнем и да видим какво духът, завещанието на древните, наистина е.

От родилните им мъки дойде той, но те самите не можеха да произнесат себе си като дух; те можеха да го родят, той самият трябва да говори. "Роденият Бог, Синът Човешки" е първият, който произнася думата, че духът, тоест той, Бог, няма общо с нищо земно и няма земни връзки, но единствено има общо с духа и духовни връзки.

Са ли моята смелост, неразрушима срещу всички удари от света, моята липса на гъвкавост и моята упоритост, евентуално вече дух в пълния смисъл, защото светът не може да ги засегне? Ами че тогава този дух не би бил враждебен спрямо света, и всичките му усилия биха се състояли единствено в това да не отстъпит пред света! Не, докато той не занимава себе си единствено със себе си, докато не спре да има нужда да се занимава с този свят, духовното, отсамосебе си, не е свободен дух, а е само "дух от този свят", духът окован в него. Духът е свободен дух, тоест, наистина дух, единствено в един собствен свят; в "този", в земния свят, той е странник. Единствено чрез духовния свят един дух е наистина дух, защото "този" свят не го разбира и не знае как "да опази девойката от чуждата земя" да не си замине.

Бел.прев: "Девойка от чужда земя" е поема от Шилер.

Но откъде трябва да си набави той този духовен свят? Откъде другаде, освен чрез себе си? Той трябва да разкрие себе си; и думите, които изговаря, откровенията, в които се разбулва, тези са неговият свят. Както ясновидецът живее и светът му се намира само в провиденческите картини, които той самият създава, както лудият човек поражда за себе си собствения въображаем свят, без който свят той не може да бъде луд, така и духът трябва да създаде за себе си своя духовен свят, и не е дух, докато не го създаде.

По този начин неговите творения го правят дух, и чрез неговите създания го познаваме ние; в тях той живее, те са неговият свят.

А сега, какво е духът? Това е създателят на един духовен свят! Дори и в мен и във вас хората не разпознават дух, докато не видят, че сме си присвоили нещо духовно, - тоест, въпреки че мислите може да са ни били подадени, ние поне сме ги оживили в себе си; защото, през цялото време докато сме били деца, най-поучителните мисли може да са ни били подадени без нашето желание, или без нашата способност да ги възпроизведем в себе си. Така че духът също съществува само тогава, когато създаде нещо духовно; той е истински само съвместно с духовното, неговото създание.

След като, тогава, го познаваме чрез творенията му, въпросът е какви са тези творения. Само че творенията на децата на духа не са нищо друго, освен - духове.

Ако имах пред себе си евреи, евреи от истинско потекло, щеше да трябва да спра тук и да ги оставя пред тази мистерия, защото от почти две хиляди години те стоят тук пред тази мистерия, невярващи и без знание. Но тъй като, мой скъпи читателю, ти поне не си чистокръвен еврейн - защото един такъв няма да се отклони толкова встрани - ще продължим още малко по пътя заедно, докато може би ти също не ми обърнеш гръб, задето съм ти се изсмял в лицето.

Ако някой каже, че ти изцяло си дух, ти ще се хванеш за тялото и няма да му повярваш, а ще отговориш: "Аз имам дух, без съмнение, но не съществувам само като дух, а като човек с тяло". Ти все пак ще се разграничиш от "своя дух". "Но", отвръща ти той, "твоя съдба е, въпреки че ти сега все още се разхождаш в оковите на тялото, да станеш някой ден "благословен дух", и, както и да си представяш бъдещия аспект на своя дух, ясно е, че в смъртта ти ще оставиш настрана това тяло и въпреки това ще запазиш себе си, тоест своя дух, за цяла вечност; следователно твоят дух е вечният и истински себе си, а тялото само обиталище тук долу, което можеш да напуснеш и вероятно да смениш с друго ".

Сега вече му вярваш! Защото понастоящем, наистина, ти не си само дух; но, когато емигрираш от смъртното тяло, както някой ден трябва да направиш, тогава ще трябва да се справяш без тяло, и следователно е нужно да бъдеш благоразумен и да се погрижиш навреме за своя истински себе си. "Каква ползва ще извлече човек, ако се сдобие с целия свят, но понесе вреда на душата си?"

Само че, дори и ако съмнения, образували се с времето срещу догмите на християнската вяра, отдавна са те ограбили от вярата в безсмъртието на твоя дух, ти въпреки това си оставил една догма непокътната, и все още изкусно се придържаш към едната истина, че духът е твоята по-добра половина, и че духовното има повече права над теб, отколкото кое да е друго нещо. Въпреки целия ти атеизъм, в стремежа си против егоизма ти се съгласяваш с вярващите в безсмъртието.

Но за кого си помисляш, когато чуеш името егоист? Човек който, вместо да живее една идея, тоест, нещо духовно, и да жертва в нейно име своето лично предимство, служи на последното. Добрият патриот занася приношението си на олтара на родината; но не може да се оспори, че родината е една идея, тъй като за зверовете, неспособни на разум, или за децата все още без разум, няма родина и няма патриотизъм. И така стоят нещата в неизброими други случаи: онзи, който в човешкото общество се възползва от привилегия, съгрешава егоистично спрямо идеята за равенство; онзи, който упражнява суверенитет, е обвиняван за егоист в лицето на свободата,  - и тн.



Бел.прев: Ето какво гласи бележката на английския преводач: " Читателят трябва да помни (с надеждата, че въобще не е забравял), че "съзнание" и "дух" са една и съща дума на немски. От няколко страници насам контекстът на изложението изглежда изискваше почти изцяло да се употребява превода "дух", но за да е завършен смисъла, често се налагаше читателят да помни съвпадението на думата със "съзнание", както бе отбелязано в предходна бележка".
На български английската дума за съзнание, "mind", контекстово може да означава и "разум", както и "мнение" и други неща, в зависимост от фразеологизма, в който участва. Освен това, английската дума за "дух", която е "spirit", при нас означава няколко думи дух, които се различават в контекст, освен това същата дума на английски означава и призрак и привидение.
Това е едно от нещата, които се губят, докато стигнат до българския читател. За жалост.




Ти ненавиждаш егоиста, защото той слага духовното на заден план спрямо личното, и гледа себе си в случаите, когато ти искаш от него да действа в интерес на някоя идея. Разликата между вас е, че той прави себе си централната точка, а ти правиш духа централна точка; или че ти разрязваш идентичността си на две, и въздигаш "правилния себе си", духът, да бъде управител на нищожния остатък, докато той не иска да чуе нищо за разрязване на две, и преследва материалните и духовните интереси както му скимне. Ти мислиш, със сигурност, че се омърсяваш от онези само, които въобще не влизат в духовни интереси, но всъщност кълнеш всички, които не гледат на духовния интерес като на "истинския и най-висшия" интерес. Ти стигаш толкова далеч с рицарската си служба на тази красавица, че заявяваш, че е единствената красавица на света. Ти не живееш за себе си, а за своя дух и за онова, което е на твоя дух, тоест идеите. Тъй като духът съществува единствено в творенето на духовното, нека видим себе си като неговото първо творение. Само ако той беше постигнал това, от това следва естествено продължение на творенията, защото както е според мита, само първите хоря трябвало да бъдат създадени, останалото от расата се е появило само. Първото създаване, от друга страна, трябва да се появи "от нищото" - тоест духът няма нищо друго за тази реализация, освен себе си, или по-скоро все още няма дори себе си, и трябва да създаде себе си; следователно неговото първо творение е себе си, духът. Колкото и мистично да звучи това, ние преминаваме през това като всекидневно преживяване. Ти мислещо същество ли си, преди да мислиш? В създаването на първата мисъл ти създаваш себе си, мислещият; защото ти не мислиш, преди да измислиш мисъл, тоест преди да имаш мисъл. Не е ли пеенето това, което те прави певец, говоренето ти, което те прави говорещ? И сега, по същия начин създаването на духовното е това, което те прави дух.

Междувременно, докато се разграничаваш от мислителя, певеца и говорещия, ти не по-малко се разграничаваш от духа, и усещаш много ясно, че ти си нещо друго, освен дух. Само че, както при мислещото его слухът и зрението изчезват в ентусиазма от мисълта, така и ти си бил хванат от духовния ентусиазъм, и ти сега копнееш с цялата си сила да станеш изцяло дух и да бъдеш разтворен в духа. Духът е твоят идеал, непостигнатият, отвъдният; духът е името на твоят - бог, "Бог е дух".

Срещу всичко, което не е дух, ти си фанатик, и така ти играеш фанатика срещу себе си, който не може да се отърве от остатъка от не-духовното. Вместо да казваш, "Аз съм повече от дух", ти казваш с разкаяние, "Аз съм по-малко от дух; и за духът, чистият дух, или духът който е нищо освен дух, аз мога само да мисля, но не съм; и, след като не съм, той е друг, съществува като друг, който наричам Бог".

Заложено е в природата на нещата, че духът, който ще съществува като чист дух, трябва да бъде отвъден дух, защото, тъй като аз не съм него, следва, че той може единствено да бъде извън мен; тъй като във всеки случай едно човешко същество не се схваща напълно в концепцията "дух", следва че чистият дух, духът като такъв, може да бъде единствено извън хората, отвъд човешкия свят - не земен, а небесен.

Само заради това разединение, в което се намираме аз и духът; защото "аз" и "дух" не са имена за едно и също нещо, а са различни имена за напълно различни неща; само заради това, че аз не съм дух и духът не е аз - само заради това получаваме доста тавтологично обяснение на нуждата духът да обитава другия свят, тоест че е Бог.

Но от това се вижда колко коренно теологично е освобождението, което Фойербах се старае да ни даде (става дума за "Същността на християнството" на Фойербах, бел.прев). Това, което казва е, че ние само сме сбъркали собствената си същност, и следователно я търси в другия свят, но сега, когато видим че Бог е бил просто нашата човешка същност, трябва да разпознаем това отново като наше и да го преместим обратно от онзи свят в този. За Бог, който е дух, Фойербах дава името "Нашата Същност". Можем ли да се съгласим с това, че "Нашата Същност" е приведена в опозиция на нас - че сме разделени на същностен и нищожен себе си? Следователно не се ли връщаме в тъжното нещастие на това да гледаме на себе си като на прокудени вън от себе си?

Какво сме спечелили, тогава, щом като алтернатива сме преместили божественото извън себе си вътре в себе си? Ние това, което е в нас, ли сме? Толкова не сме, колкото не сме онова, което е вън от нас. Аз толкова не съм сърцето си, колкото не съм любимата си, този мой "външен себе си". Само защото не сме духът, който обитава в нас, само заради тази причина ние трябваше да го вземем и да го поставим вън от нас; той не беше нас, не съвпадаше с нас, и следователно ние не можехме да мислим за него по друг начин, освен като съществуващ извън нас, от другата страна на нас, в другия свят.

Със силата на отчаянието Фойербах се вкопчва в абсолютното съдържание на християнството, не за да го захвърли, не, да го довлече до себе си, да го извлече, дълго-копнееното, винаги далечното, вън от неговите небеса със сетно усилие, за да го пази до себе си завинаги. Това не е ли вкопчване от най-дълбоко отчаяние, вкопчване на живот или смърт, и не е ли в същото време християнското копнеене и жажда за другия свят? Героят не иска да отива в другия свят, а да привлече другия свят към себе си, и да го застави да се превърне в този свят! И оттогава целият свят, с повече или по-малко самосъзнание, не вика ли, че "този свят" е жизненият център, и че раят трябва да слезе на земята и да бъде преживян тук?

Нека, на кратко, да изправим теологичната гледна точка на Фойербах и нашето възражение едно срещу друго! "Същността на човека е върховното същество на човека; в религията, ясно е, върховното същество се нарича Бог и се счита за обективна същност, но в действителност то е просто собствената същност на човека; и следователно повратната точка на световната история е, че оттук насетне вече не Бог, а човекът, ще се явява на човека като Бог." ["Същността на християнството", стр. 402]

На това ние отговаряме: "Върховното същество наистина е същността на човека, но, само защото е неговата същност, а не него самия, остава доста маловажно дали я виждаме вън от него като "Бог", или я откриваме вътре в него и я наричаме "Човешка Същност" или "Човек". Аз не съм нито Бог, нито Човек, нито висшата същност, нито моята същност, и следователно е едно и също дали мисля за същността вън от мен или вътре в мен. Не, ние наистина мислим за върховното същество като за двата вида отвъдност, вътрешната и външната, едновременно; защото "Духът на Бог" е, според християнската гледна точка, също и "наш дух", и "обитава в нас". Обитава в небесата и обитава в нас; ние жалките сме просто неговите "обиталища", и, ако Фойербах пристъпи към унищожение на небесното му обиталище и го накара да се изнесе у нас с все багажа, тогава ние, земните му апартаменти, ще бъдем лошо пренаселени.

Но след това отклонение (което, ако трябваше да се придържаме към подредеността и последователността, трябваше да запазим за по-късните страници, за да избегнем повторението) се връщаме към първото творение на духа, самият дух.

Духът е нещо друго от мен самия. Но това друго, какво е то?
« Последна редакция: (Неделя) 14 Февруари 2016, 15:43 от форум » Активен

Неактивен форум
Hero Member
*****
Публикации: 3754

« Отговор #6 -: (Неделя) 14 Февруари 2016, 19:42 »

§ 2. Обладаните

Някога виждали ли сте дух? "Не, не аз, но баба ми е виждала". Разбирате ли, с мен е същото; аз самият не съм виждал никакви, но баба ми ги виждаше да й бягат през краката по всякакви начини, и от увереност в искреността на бабите си ние вярваме в съществуването на духове.

Но тогава нямахме ли и дядовци, и не повдигаха ли те рамене всеки път, когато бабите ни разказваха за техните духове? Да, това бяха невярващи хора, които много нараниха добрата ни религия, онези рационалисти! Ние ще почувстваме това! Какво още лежи на дъното на тази топла вяра в призраци, ако не вярата в "съществуването на духовни същества като цяло", и това последното не е ли от само себе си катастрофално обезпокоено, ако безочливи хора на разбирането смутят предходното? Романтиците добре са осъзнавали какъв удар понесе самото вярване в Бог при изоставянето на вярата в духове и призраци и се опитаха да ни помогнат да излезем от пагубните последствия не само чрез отново разбудения им приказен свят, но най-вече, и особено, чрез "проникването на по-висш свят", техният сомнамбулен Преворст (Prevorst) и тн. Добрите вярващи и бащи на църквата не подозираха, че заедно с вярата в призраци се е оттеглило и основополагащото в религията, и че оттогава тя витае из въздуха. Онзи, който вече не вярва в никакви призраци, трябва само да продължи по пътя на невярата си, за да види, че зад нещата въобще няма скрито отделно същество, нито призрак, нито - което наивно се смята за синоним дори в нашата употр*ба на думи - "дух".

"Духове съществуват!" Огледайте се из света, и си кажете дали някой дух не ви съзерцава от всяко едно нещо. От всяко прекрасно цвете ви говори духът на Създателя, който го е оформил толкова великолепно; звездите владеят духа, който е установил техния порядък; от планинските върхове се спуска дъха на духа на величието; от водите мърмори дух на копнежа; и - от хората говорят милиони духове. Планините може да потънат, цветята може да повехнат, светът на звездите да изпадне в разруха, хората да умрат - от какво значение е развалината на тези видими тела? Духът, "невидимият дух", пребъдва вечно!

Да, целият свят е обладан от духове! Само обладан? Не, той самият "ходи", той е целият свръхестествен, той е скитащото привидно тяло на дух, той е призрак. Какво друго трябва да е един призрак, тогава, освен очевидно тяло, ако не истински дух? Ами, светът е "празен", е "нищожен", е само бляскав "образ"; неговата истина е единствено духът; той е привидното тяло на дух.

Огледайте наблизо и надалеч, навсякъде ви заобикаля призрачен свят; винаги имате "привидения" или видения. Всичко, което ви се появява, е само фантазъм на вътреобитаващ дух, е духовно "привидение"; светът за вас е "свят на образите", зад които духът броди. Вие "виждате духове".

Случайно не си ли мислете да сравните себе си с древните, които виждаха богове навсякъде? Боговете, мой скъпи модернико, не са духове; боговете не унижават света до привидност, и не го одухотворяват.

Но за теб, целият свят е одухотворен и се е превърнал в озадачаващ призрак; тогава не се чуди, ако в себе си не откриеш друго, освен призрак. Тялото ти не е ли обладано от твоя дух, и последният не е ли единственият истинен и действителен, а предходният само "преходният, нищожният" или "привидността"? Не сме ли всички ние призраци, свръхестествени същества, които чакат "избавление" - в смисъл, "духове"?

Откакто духът се появи в света, откакто "Словото стана плът", оттогава светът е одухотворен, омагьосан, един призрак.

Ти имаш дух, защото имаш мисли. Какви са твоите мисли? "Духовни същности". Не неща, тогава? "Не, но дух на нещата, основното във всички неща, най-вътрешното им, тяхната - идея". Следователно това, което мислиш, не е само мисъл твоя?

"Напротив, то е това в света, което трябва да се нарече най-истинско, това, което с право трябва да се нарече най-истинно; то е самата истина; ако аз само мисля истинно, аз мисля истината. Аз може, ясно е, да сгреша по отношение на истината, и да не успея да я разпозная; само че, ако разпозная вярно, обектът на моето възприятие е истината". Значи, предполагам, ти във всяко време се стремиш да разпознаваш истината? "За мен истината е свещена. Може и да се случи да сметна една истина за незавършена и да я заменя с по-добра, но истината аз не мога да отменя. Аз вярвам в истината, следователно търся в нея; нищо не я надминава, тя е вечна".

Свещена, вечна е истината; тя е Свещеното, Вечното. Но ти, който си се напълнил със и си воден от това свещено нещо, си самият ти свещен. Още повече, свещеното не е за твоите сетива - и ти никога като чувстващ човек не откриваш следите му - а е за твоята вяра, или, още по-точно, за твоя дух; защото той самият, както знаеш, е духовно нещо, един дух - е дух за духа.

Свещеното в никакъв случай не е толкова лесно за отхвърляне, както много хора днес твърдят, които вече не взимат в устата си тази "неподходяща" дума. Ако дори и само в едно отношение все още съм укоряван като "егоист", остава мисълта за нещо друго, на което трябва да служа повече, отколкото на себе си и което трябва да е по-важно за мен от всичко; накратко, някак си нещо, в което трябва да търся добруването си, нещо - "свещено". Колкото и човешко да изглежда това свещено нещо, дори и да е самият Човек, това не отнема неговата свещеност, а най-много го променя от неземно в земно свещено нещо, от нещо божествено в нещо човешко.

Свещени неща съществуват само за егоиста, който не приема себе си, неволевият егоист, за онзи, който винаги се грижи за собствеността си и все пак не брои себе си за най-висшето същество, което служи само на себе си и в същото време винаги мисли, че служи на по-висше същество, който не познава нищо по-висше от себе си и все пак е заслепен от нещо по-висше; накратко, за егоиста, който не иска да е егоист и понижава себе си (тоест бори своя егоизъм), но същевременно понижава себе си само с целта "да бъде благороден", и по този начин да задоволи егоизма си. Защото на него би му се искало да спре да бъде егоист, той търси в небесата и на земята по-висши същества, на които да служи и на които да се пожертва; само че, колкото и да се отърсва и да се дисциплинира, накрая винаги действа за собствения си интерес, и непочтеният егоизъм не се свлича от него. Заради това го наричам неволевия егоист.

Мъките и загрижеността му да избяга от себе си не са нищо друго от криворазбрания подтик за себе-разтваряне. Ако си овързан в миналото си, ако трябва да бръщолевиш днес, защото си бръщолевил вчера (това е от Гьоте, "Венециански епиграми", бел.прев), ако не можеш да се преобразуваш във всеки миг, се чувстваш окован в робство и вкочанен. Следователно във всяка минута на съществуването ти една свежа минута от бъдещето те призовава, и, развивайки себе си, се "измъкваш от себе си", тоест от себе си, който си бил в този момент. Както си във всеки един момент, ти си свое собствено създание, и в това именно "създание" ти не искаш да се изгубиш, ти, създателят. Ти самият си по-висше същество, отколкото си, и надминаваш себе си. Но това, че си по-висш от себе си, тоест, че не само си създание, но също си и създател - само това, като неволеви егоист, ти не успяваш да разпознаеш; и следователно "висшата същност" е за теб - една чужда същност. Всяка по-висша същност, например истина, човечество, и тн., е същност над нас.

Чуждостта е критерий на "свещеното". Във всяко свещено нещо лежи нещо "свръхестествено", тоест странно, например с което не сме близки и не се чувстваме у дома си. Това, което е свещено за мен, не е мое собствено; и ако, например, собствеността на другите не беше свещена за мен, аз щях да гледам на нея като на моя, която следва да взема при себе си, когато се отвори възможност за това. Или, от другата страна, ако считам лицето на китайския император за свещено, то остава странно за окото ми, което затварям при появата му.

Защо една неоспорима математическа истина, която може дори да се нарече вечна според общата употр*ба на думите, не е - свещена? Защото тя не е разкрита, или не е откровение от, едно по-висше същество. Ако под разкрити разбираме само така наречените религиозни истини, ние силно се отклоняваме, и напълно се проваляме в опита да разберем обхвата на концепцията "по-висше същество".
Атеистите продължават да се подиграват на висшето същество, което беше почитано и под името на "най-висшия" или Etre supreme, и потъпкват в прахта едно "доказателство за съществуването му" след друго, без да забелязват, че те самите, поради нужда от по-висше същество, само унищожават старото, за да направят място за ново.
"Човекът", случайно, не е ли по-висша същност от индивидуалния човек, и не трябва ли истините, правата и идеите, които са резултат от концепцията за него, да бъдат почитани и - да се считат за свещени, като откровения на самата тази концепция? Защото, въпреки че ще трябва да отменим много истини, които бяха манифестирани от тази концепция, това само би показало недоразумение от наша страна, без в ни най-малка степен да нарани самата свещена концепция или пък да отнеме свещеността от онези истини, на които трябва "истинно" да се гледа като на нейни откровения. Човекът достига отвъд всеки индивидуален човек, и все пак - въпреки че е "неговата същност" - не е всъщност неговата същност (която по-скоро би била единствена, както самия индивид), а е генерална и "по-висша", да, за атеистите е "най-висшата същност".
И тъй като божествените откровения не бяха списани от Бог с неговата собствена ръка, а бяха оповестени чрез "Господните инструменти", така и новата висша същност не пише сама откровенията си, а позволява да дойдат до знанието ни чрез "истинските хора". Само новата същност издава, всъщност, по-духовен стил на зачатие от стария Бог, защото последният все още беше представян във вид телесност или форма, докато незатъмнената духовност на новата концепция е запазена, и за нея не е измислено специално материално тяло. И при това на нея не й липсва тленност, която дори добива още по-съблазнителен образ, защото изглежда по-естествено и светски и не се състои от нищо по-малко от всеки телесен човек - да, или направо от "човечеството" или "всички хора". Следователно ефирността на духа в привидно тяло още веднъж е станала наистина плътна и популярна.

Свещена е, тогава, най-висшата същност и всичко, което тази най-висша същност разкрива или ще разкрие за себе си; но свещени са онези, които разпознават тази най-висша същност заедно с нейната собственост, тоест заедно с нейните откровения. Свещеното на свой ред прави свещен своя поклонник, който чрез своето боготворене става самия той светец, защото каквото той прави е свещено, свещена разходка, свещени мисли и действия, въображения и аспирации.

Лесна е за разбиране, че конфликтът относно това какво се почита като най-висша същност ще е значителен само тогава, докато най-горчивите опоненти са съгласни един с друг относно основния въпрос - че има най-висша същност, на която се дължи почитане и служба. Ако някой състрадателно се усмихне на цялата борба за най-висшата същност, както един християнин може да се усмихне на словесната война между шиит и сунит или между брахман и будист, тогава хипотезата за най-висша същност ще бъде анулирана в неговите очи, и конфликтът на тази основа за него ще бъде напразна игра. Дали тогава единият Бог или трите в едно, дали Лутериановия Бог или Etre supreme или въобще никакъв Бог, ами "Човек", ще представлява най-висшата същност, това не прави никаква разлика за онзи, който отрича самата най-висша същност, защото в неговите очи онези слуги на най-висша същност са така или иначе - религиозни хора, най-дивият атеист не по-малко от най-изпълнения с вяра християнин.

Тогава на най-първо място като свещено, стои най-висшата същност и вярата в тази същност, нашата "свещена вяра".
Активен

Неактивен форум
Hero Member
*****
Публикации: 3754

« Отговор #7 -: (Четвъртък) 18 Февруари 2016, 12:52 »

Призракът

С призраците пристигаме в духовните селения, селението на есенциите/същностите.

Онова, което е обсебило вселената, и е поставило окултното си, "неразбираемо" същество в нея, е именно мистериозният призрак, който наричаме най-висшата същност. И да стигнат до дъното на този призрак, да го осмислят, да открият реалността в него (да докажат "съществуването на Бог") - тази задача са си поставили хората от хиляди години; с ужасната невъзможност, безкрайният Данаидов труд, да се преобразува призракът в не-призрак, нереалното в нещо действително, духът в единна цяла и тленна личност - с това те се измъчиха до смърт. Зад съществуващия свят те търсиха "нещото в него самото", есенцията; зад нещото те търсиха не-нещото.

Бел прев:
- В Елинската митология, дъщерите на Данай, наречени Динаиди, са 50-те дъщери на Данай. Те трябвало да се омъжат за 50-те сина на брата близнак на Данай, Египтус, митичният цар на Египет. В най-разпространената версия на мита, всички освен една от тях убили съпрузите си в брачната нощ, и са били осъдени да прекарат вечността, носейки вода и наливайки я в сито или надупчен съд. В класическата традиция те символизират безсмислеността на повтаряща се задача, която никога не може да се изпълни.


https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/e/ea/Danaides_by_John_William_Waterhouse%2C_1903.jpg/800px-Danaides_by_John_William_Waterhouse%2C_1903.jpg
Макс Щирнер - Егото и неговата собственост

- Не че има връзка с книгата, но може да ви се стори любопитно, че концепцията на "не-нещото" е напълно развита в Дюн. Не-корабите и не-сферите са космически кораби и сферични стаи, които, чрез напреднала технология, излизат от контекста на време-пространството и не могат да бъдат открити или адресирани по никакъв начин.




Когато човек погледне в дъното на каквото и да е, тоест издири есенцията му, той често открива нещо доста различно, отколкото изглежда; медената реч и лъжовното сърце, помпозните думи и просешките мисли, и тн. Придавайки известност на същността, човек деградира погрешно схванатия й външен вид до състоянието на жалка прилика, една измама. Същността на света, толкова привлекателен е прекрасен, за онзи, който се вглежда в корена му, е - празнота; празнотата е = същността на света (делата на света). А онзи, който е религиозен, не се занимава с измамната привидност, с празните образи, ами гледа същността, и в същността придобива - истината.

Същностите които се извеждат от някои образи, са зли същности, и се различават от други, които са добри същности. Същността на човешкото чувство, например, е любов; същността на човешката воля е доброто; същността на човешкото мислене е истинното, и тн.

Онова, което отначало е минавало за съществуване, например светът и подобното му, сега изглежда като празна прилика, и истински съществуващото е по-скоро същността, чието селение е изпълнено с богове, духове, демони, с добри или лоши същности. Само този обърнат наопаки свят, светът на същностите, наистина съществува сега. Човешкото сърце може да е без любов, но същността му съществува, Бог, "който е любов"; човешката мисъл може да се скита в погрешности, но същността й, истината, съществува; "Бог е истина", и подобното й.

Да се познават и признават само същностите и нищо друго освен същностите, това е религия; селението й е селение на същности, призраци и привидения.

Копнежът да се направи призракът разбираем, или да се реализира не-смисълът, е породил тленен призрак, призракът на духа с истинско тяло, един въплътен призрак. Как само са се измъчвали най-силните и талантливи християни, за да се сдобият с разбиране за това призрачно привидение! Но винаги оставало противоречието между две природи, божествената и човешката, тоест, призрачното и чувственото; оставал най-чудатият призрак, нещо което не било нещо. Никога до сега един призрак не е бил по-измъчващ, и никой шаман, пробождащ се до бълнуваща бяс и раздиращи нервите спазми, за да призове призрак, не е могъл да издържи такова мъчение на душата, каквото християните изстрадаха заради този най-невъобразим призрак.

Но чрез Христос истината по този въпрос същевременно излезе наяве, че същинският дух или призрак е - човекът. Тленния или въплътен дух е просто човек; той самият е призрачното същество и в същото време е и неговият образ и съществуване. Оттогава насетне човекът, в типичните случаи, вече не го побиват тръпки от духове извън него, а от духове вътре в него; той е ужасен от самия себе си. В дълбините на гърдите му обитава духът на греха, дори и най-леката мисъл (и тя самата е дух, както знаете) може да е дявол, и тн. - Призракът е навлякъл тяло, Бог е станал човек, но сега самият човек е ужасният призрак, от който се стреми да се отдалечи, да екзорсира, да проумее, да направи действителен и да вербализира; човекът е - дух. Какво значение има, ако тялото повехне, щом като само духът е спасен? Всичко се опира на духа, и добруването на духа или добруването на "душата" се превръща в изключителната цел. Самият човек е станал призрак, тайнствено привидение, за което дори има и предназначено отличително седалище в тялото (спорът относно седалището на душата, дали е в главата и тн.)

Вие не сте за мен, и аз не съм за вас, висша същност. Въпреки това една по-висша същност може да е скрита във всеки от нас, и изисква взаимна почит.

Бел.прев: прекъсвам автора, за да напомня нещо важно и интересно - робството в древна Елада се е опирало на схващането, че робите са хора без души, а свободните са хора с души. Така че дори и един роб да бъде откупен в древна Елада, и да му бъде подарена свободата, той си остава без душа, и така повторното му поробване не се е считало за престъпление. Разбирате ли по какъв начин е било отхвърлено разбирането за робството от древността? Грешката е била победена от равна по сила грешка. Телесният произход на душата е бил победен от душевния произход на тялото. Така че древният прото-римски елит е толкова заблуден, колкото и съвременният елит. И е разбираемо, защото това са, в крайна сметка, едни и същи хора, родове. А самата заблуда произлиза от абсолютно непонятната за тях идея за свобода - на човека, или на каквото и да е друго.

Да си го кажем направо както си е, Човекът живее във вас и в мен. Ако аз не виждах Човека във вас, каква причина щях да имам, за да ви уважавам? Със сигурност, вие не сте Човек и не сте неговата истинска и адекватна форма, а сте само един негов смъртен воал, от който той може да се оттегли, без той самият да престане да бъде; но за сега, тази генерална и висша същност се помещава във вас, и вие представяте пред мен (защото един вечен дух е приел във вас едно смъртно тяло, така че наистина вашата форма е само едно "предположение" за форма) едно явяване на дух, явяващ се във вас, без да е обвързан с вашето тяло и към този определена форма на проявление - следователно един призрак. Следователно аз не ви считам за висша същност, а само уважавам тази висша същност, която "ходи" във вас; аз "уважавам Човека във вас". Древните не наблюдавали нищо такова в техните роби, и висшата същност "Човек" също не намирала отзвук у тях. За да компенсират това, те виждали един у друг призраци от друг вид. Същността на Народа е по-висша същност от индивида, и, като Човека или Духът на Човека, е един дух обсебил индивида - Духът на Народа. Поради тази причина те почитали този дух, и само докато служел на този или на друг дух, свързан с него (например Духът на Семейството) индивидът можел да изглежда значителен; само в името на по-висшата същност, Народа, било позволено на "члена на народа" да му се обръща внимание. Както ти си свещен за нас поради "Човека", който те е обсебил, всякога хората са били обсебени от една или друга по-висша същност, като Народа, Семейството, и такива. Само в името на една по-висша същност някой някога е бил почитан, само като един призрак е бил уважаван в светлината на свещена, тоест, защитена и признавана личност. Ако лелея за теб, защото си ми мил, защото в теб сърцето ми намира прехрана, и нуждата ми намира задоволяване, тогава това не е в името на по-висша същност, чието свещено тяло си ти, не е понеже съзирам в теб един призрак, тоест явяващ се дух, а е заради егоистично удоволствие; ти самият заедно с твоята същност си ценен за мен, защото твоята същност не е по-висша, не е по-висша и по-генерална от теб, а е уникална като теб, защото тя е теб.

Но не само човекът "обсебва"; така прави всичко. По-висшата същност, духът, който ходи във всичко, същевременно не е вързан към нищо, а само - се "появява" в него. Призраци във всеки ъгъл!

Тук би било подходящо място да направим обобщение на обсебващите призраци, ако не се появяваха пред нас и по-натам, за да изчезнат пред егоизма. Затова нека споменем с пример само някои, за да дадем показ на отношението си към тях.

Свещени над всичко, например, е "Светият Дух", свещена е истината, свещени са правилното, законът, каузата на доброто, величеството, бракът, общото благо, редът, родината, и тн.
Активен

Неактивен форум
Hero Member
*****
Публикации: 3754

« Отговор #8 -: (Четвъртък) 18 Февруари 2016, 18:04 »

Колела в главата

Човече, главата ти е обсебена; имаш колела в главата си! Въобразяваш си велики неща, и си представяш цял един свят на богове, който за теб съществува, едно духовно селение, което предполагаш, че те притегля, един идеал, който те призовава. Имаш фикс-идея!

Не мисли, че се шегувам или че говоря образно, когато считам онези индивиди, придържащи се към Висшето, и (защото на голямото множество мястото му е под тази глава) почти целият свят на хората, за същински глупаци, глупаци в лудница. Какво, тогава, се нарича "фикс-идея"? Идея, която е подчинила човека на себе си. Когато си дадеш сметка, относно такава фикс-идея, че е едно безумие, затваряш робуващия й в лудницата. Ами истината на вярата, да кажем, в която не бива да се съмняваме; величието на (например) хората, на които не бива да се посяга (онзи, който посегне, е виновен в - обида на държавен глава); добродетелта, срещу която цензорът не бива да допуска и една дума да се произнесе, за да се опази чистотата на морала; - тези не са ли "фикс-идеи"? Не е ли глупавия брътвеж на (например) повечето от вестниците ни брътвеж на глупаци, които страдат от фикс-идеите на моралността, законността, християнството, и тн, и се лутат на свобода само защото лудницата, в която обикалят, е толкова обширна? Докоснете фикс-идеята на такъв глупак, и веднага ще ви се наложи да пазите гърба си от потайната заплаха на този лунатик. Защото тези големи лунатици са като малките така наречени лунатици и в това отношение - те се нахвърлят от потайна засада върху онзи, който докосне фикс-идеята им. Те първо крадат оръжието му, открадват му свободата на речта, след което го нападат с пироните си. Всеки ден в днешно време става очевидна страхливостта и отмъстителността на тези маниаци, и глупавото население вика "ура" на откачените им мерки. Човек трябва да чете списанията на нашето време, и трябва да чуе как говорят филистимците, за да добие ужасното убеждение, че е със затворена уста в къща с глупаци. "Ти не ще наричаш моя брат глупак; ако го наречеш... - и тн." Но не се страхувам от проклятията, и аз казвам, братята ми са арх-глупаци. Дали жалкият глупак от приюта е обладан от фантазията, че е Бащата Бог, Императорът на Япония, Светият Дух, и тн., и дали един гражданин при удобни обстоятелства си въобразява, че е негова мисия да бъде добър християнин, вярващ протестант, лоялен гражданин, добродетелен човек -  тези двете са една и съща "фикс-идея". Онзи, който никога не е опитвал и не се е осмелявал да не бъде добър християнин, вярващ протестант, добродетелен човек, и тн., е окован и пре-обладан от вярата, добродетелността, и тн. Точно както схоластиците развиваха философия само в рамките на вярата в църквата; както поп Бенедикт XIV пишеше тлъсти книги в рамките на папските суеверия, без никога да се усъмни в тези вярвания; както авторите изпълват цели листа върху Държавата, без да поставят под въпрос фикс-идеята на самата държавност; както нашите вестници са задръстени с политика, защото са призовани от фантазията, че човекът е създаден, за да бъде zoo politicon - така също и подчинените вегетират в подчинението, добродетелните хора в добродетелта, либералите в човечеството, без никога да опрат до тези техни фикс-идеи търсещия нож на критиката. Неподлежащи на отхвърляне, като халюцинациите на луд човек, онези мисли стоят на твърда основа, и онзи който се съмнява в тях - слага ръка на свещеното! Да, "фикс-идеята", това е наистина свещеното!

Да не би да ни срещат само хора, обладани от дявола, или също толкова често ни срещат хора, обладани по обратния начин - обладани от "доброто", от добродетелта, моралността, закона, или някакъв "принцип" или друго? Обладаванията от дявола не са единствените. Бог работи върху нас, и дяволът работи; първият работи "дела на благоволение", вторият работи "делата на дявола". Обладаните хора имат фиксирани мнения.

Ако думата "обладан" не ви е по вкуса, тогава го наречете предубеждение (игра на думи, английският преводач е използвал обладаване "possession", и предубеждение "prepossession", тоест думи с един и същи корен в английския; ако се сложи тире на "pre-possession", се получава "повторно обладаване" на български; а самата дума "possession" означава и "принадлежност", в смисъл, че обладаните принадлежат на нещо друго, бел.прев); да, тъй като духът ви обладава, и всички "вдъхновения" идват от него, наречете го - вдъхновение и ентусиазъм. Аз добавям, че пълният, завършен ентусиазъм - понеже не можем да спрем до мудния, половинчат тип - се нарича фанатизъм.

Именно у културните хора фанатизмът е у дома си; защото човек е толкова културен, доколкото се интересува от духовни неща, а интересът в духовните неща, когато е жив, е и трябва да е фанатизъм; това е фанатичен интерес в свещеното (фанум). Погледнете либералите ни, вгледайте се във Sächsischen Vaterlandsblätter, чуйте какво казва Шлосер: "Компанията на Холбах състави редовен заговор срещу традиционната доктрина и установената система, и членовете й бяха толкова фанатични относно неверието си, както монасите и свещениците, йезуитите и пиетистите, методистите, мисионерските и Библейските общества, са обичайно фанатизирани относно механичното богослужение и ортодоксалността. "

Забележете как се държи един "смъртен човек", който днес често мисли, че е скъсал с Бог и отхвърля християнството като нещо отминало. Ако го попитате дали някога се е съмнявал, че копулацията между брат и сестра е кръвосмешение, че моногамията е истината на брака, че синовната преданост е свещен дълг, тогава морално потръпване го обзема при мисълта, че човек може да докосне сестра си както жена си, и тн. И защо е това потръпване? Защото той вярва в онези морални заповеди. Тази морална вяра е дълбоко вкоренена в гърдите му. Точно както вилнее срещу набожните християни, той самият въпреки всичко също така изцяло е останал християнин - в смисъл, морален християнин. Под формата на моралност християнството го държи като затворник, и той е един затворник на вярата. Моногамията трябва да е нещо свещено, и онзи, който си позволява да живее в бигамия, е наказван като престъпник; онзи който извърши кръвосмешение, страда като престъпник. Онези, които винаги крещят, че религията не следва да се взима предвид в Държавата, и че евреинът следва да бъде гражданин наравно с християнина, се показват в съответствие с това. Не е ли тази на кръвосмешението и тази на моногамията една догма на вярата? Пипнете я, и чрез опит ще научите как този морален човек също е герой на вярата, не по-малко от Крумахер (Krummacher), не по-малко от Филип II. Тези се борят за вярата в църквата, той се бори за вярата в Държавата, или за моралните закони на Държавата; защото клаузите на вярата осъждат и двамата, които се държат различно от онова, което вярата им позволява. Върху такъв човек се лепва етикета на "престъплението", и може да гние в поправителните заведения, в затворите. Моралната вяра е толкова фанатична, колкото е и религиозната вяра! Те наричат "свобода на вярата" това, когато брат и сестра, заради отношения, които те е трябвало да разрешат на тяхна "съвест", са хвърляни в затвора. "Но те дават пагубен пример". Да, наистина: другите е можело да се сдобият с впечатлението, че Държавата не е имала работа да се меси в техните отношения, и следователно "чистотата на морала" би рухнала. Така че религиозните герои са фанатици за "свещения Бог", моралните герои са фанатици за "свещеното добро".

Онези които са фанатици за нещо свещено, често въобще не си приличат. Как само се различават стриктно ортодоксалните старо-стилни вярващи от борците за "истина, светлина и справедливост", от филалетите, Приятелите на Светлината, рационалистите, и от другите. И все пак, колко напълно без значение е тази разлика! Ако някой удари шамар на единствените традиционни истини (тоест чудесата, неограничената власт на принцовете), тогава рационалистите също му удрят шамар, и само ортодоксалните вярващи ридаят. Само че, ако някой удари шамар на самата истина, срещу него незабавно скачат и двамата вярващи като опоненти. Същото е и с моралностите; строгите вярващи са непреклонни, чистите глави са по-толерантни. Но онзи, който атакува самата моралност, ще се разправя и с двамата. "Истината, моралността, справедливостта, и тн.", следва да се считат за и да останат "свещени". Ако някой открие нещо за цензуриране в християнството, според гледната точка на рационалистите това поведение просто трябва да се счете за "нехристиянско", но християнството трябва да остане "фиксация", да му се удари шамар е възмутително, "скандално". Определено, еретикът спрямо чистата вяра вече не подлежи на миналата ярост на гоненията, но всичко това сега сполита еретика спрямо чистия морал.
« Последна редакция: (Четвъртък) 18 Февруари 2016, 18:19 от форум » Активен

Неактивен форум
Hero Member
*****
Публикации: 3754

« Отговор #9 -: (Понеделник) 09 Януари 2017, 23:35 »

Заключвам темата по политически причини и в знак на протест срещу нерешителността на администрацията и отсъствието на модераторски екип.

Който иска да коментира, може да ми пише Лично съобщение.
Активен

Неактивен Мила
Hero Member
*****
Публикации: 1204

« Отговор #10 -: (Събота) 17 Юни 2017, 13:41 »

Цитат
  Онези които са фанатици за нещо свещено, често въобще не си приличат. Как само се различават стриктно ортодоксалните старо-стилни вярващи от борците за "истина, светлина и справедливост", от филалетите, Приятелите на Светлината, рационалистите, и от другите. И все пак, колко напълно без значение е тази разлика! Ако някой удари шамар на единствените традиционни истини (тоест чудесата, неограничената власт на принцовете), тогава рационалистите също му удрят шамар, и само ортодоксалните вярващи ридаят. Само че, ако някой удари шамар на самата истина, срещу него незабавно скачат и двамата вярващи като опоненти. Същото е и с моралностите; строгите вярващи са непреклонни, чистите глави са по-толерантни. Но онзи, който атакува самата моралност, ще се разправя и с двамата. "Истината, моралността, справедливостта, и тн.", следва да се считат за и да останат "свещени". Ако някой открие нещо за цензуриране в християнството, според гледната точка на рационалистите това поведение просто трябва да се счете за "нехристиянско", но християнството трябва да остане "фиксация", да му се удари шамар е възмутително, "скандално". Определено, еретикът спрямо чистата вяра вече не подлежи на миналата ярост на гоненията, но всичко това сега сполита еретика спрямо чистия морал.

 




Това бе най-развеселяващата част.   Smiley

Не знам за религиозните, нито пък за тези, които не са, но се сещам, че ударили шамар на един, и той не отвърнал, че е възмутително и скандално, а пък обърнал и другата страна, та и там да го ударят, мир да е. Той не присъства всред тълпата... в "Егото и неговата собственост". Явно след като са го попребили са счели за необходимо да го изхвърлят, за по набързо, та да хапнат и пийнат и разбира се да по-философстват.
Автора е изпълнил намерението, което е вложил в заглавието на творбата си. Съблякал е дрехата - "Егото" и я представя според достойнствата и, без да обсъжда притежателя и. Мога да уподобя това деяние на момента от Евангелският текст, когато на Голгота хвърлят зарове за дрехата на съблечения Бог. Понеже Егото обсъжда с вълнение точно тази ценност - Значимостта на притежанието на дрехата, спечелена на зарове...  Звучи като сатирично схващане за апотеоза на Въплъщението и безбожния му финал.

Сещам се за думите на Хафиз:

  "Дойде време да направим нашия разговор за духовността прост:
Господ се опитва да ви продаде нещо, но вие не искате да го купите.
Това е вашето страдание:
Вашето фантастично пазарене, вашето маниакално крещене за цената."
 



Философията прегръща парадокса, който я сродява с крайностите на чистия натурализъм.
Благодаря ти,  Форум. Страшен труд, през немския, английския и от позиция на времето, съответстващо на епохата си, което все пак има своя норматив на изразяване. Защото превода е и водачество през времето, с неговите си ценности!
Активен
Страници: [1]   Нагоре
  Изпечатай  
 
Отиди на:  


Powered by SMF 1.1.20 | SMF © 2011, Simple Machines  Theme KurtLarVaDisi
© Copyright 2012 - 2018 XCOMBG.NET

конспирация манипулации езотерика окултизъм НЛО извънземни духове сънища окултен конспиративен видения духове нематериален паранормални