Страници: 1 [2] 3   Надолу
  Изпечатай  
Автор Тема: Реципрочната система  (Прочетена 4233 пъти)
0 Членове и 1 Гост преглежда(т) тази тема.
Неактивен форум
Hero Member
*****
Публикации: 3754

« Отговор #15 -: (Петък) 25 Декември 2015, 15:26 »

...тъй като всички те споделят едно общо ядро на звезда бяло джудже, което е все още единно и локализирано във времето, но разпръснато из пространството като планети.


Това е звезда Бяло джудже. Когато тя експлодира, експлодира в Пространството, но имплодира във Времето.
На картинката вляво: Бялото джудже е разбито на 8 парчета (фрагменти) в Пространството, когато Червеният гигант даде своето Трето поколение. Фрагментите по-късно ще се превърнат в планетарни ядра за общо 8 планети.
На картинката вдясно: Бялото джудже имплодира във Времето, свивайки се в твърдо, единно тяло.




Ускорение към скоростта на светлината и преминаване отвъд нейния предел.

Когато ускоряващият космически кораб премине отвъд скоростта на светлината, планетите стават невидими за пилота, и вместо това пред него се разкрива единната им обща душа. Пилотът и корабът му вече се намират в равнината на Координатното Време и Часовниковото Пространство и за всички онези, които се движат по-бавно от тях, пилотът и корабът му вече не съществуват.
Активен

Неактивен форум
Hero Member
*****
Публикации: 3754

« Отговор #16 -: (Петък) 25 Декември 2015, 23:11 »

eto така всяка космическа прашинка,всеки Ану,излъчва свое пространство време,не знам как се групират,но координатната система е достатъчно показателна...




Времеви линии



Пречката, която възниква в много от тези проекти, е неразбирането на характеристиките на времето. За наш късмет Те са прекалено арогантни, за да признаят, че науката им е неадекватна! Онези, които ръководят проектите, винаги слушат "експертите". А моята дефиниция за "експерт" е: човек, който знае повече и повече, за все по-малко, докато най-накрая не ознае всичко за нищо.

"Ние" означава научните ъндърграунд среди, онези хора, които съсредоточават усилията си да дешифрират и проумеят древната извънземна наука и духовност без да ползват знанията на правителствата или масовото човечество.

Като резултат, крешната концепция, че е времето линейно и векторно ("стрелката на времето") доминира в научната мисъл - и се преподава във всички училища, така че повечето хора така и не започват да мислят извън тази кутия.



Бел.прв:
Причината, заради която го наричат Далекоглед... е че освен това е и стая с огледала. Поради това, че те предполагат линейно измерване в една полярна, етерна равнина, те получили отражения на отраженя на отражения - всяко едно изглеждащо подобно на останалите, но все пак малко изопачено от самия наблюдател. Това създало впечатлението за "парарелни вселени". Тези изопачавания били внесени от съзнанието на наблюдателя, но в действителност те просто виждали изопачени извивки на координатната равнина (която не е линейна, бел.прев).

 

На картинката в ляво: изобразено е едно планетарно ядро, фрагмент от звезда Бяло джудже. Това ще е примерен обект в случая.
На картинката вдясно: това се вижда, когато Те сърфират във Времето (Координатното Време) с предразсъдъка, че е линейно и векторно. Тава виждат, когато наблюдават обекта отвън.



На горните картинки: така Те виждат, когато сърфират Времето с предразсъдъка, че е линейно е векторно, и искат да видят някой обект отвътре.






За да се проумеят "времевите линии", човек трябва да проумее 3-D Времето като темпорален ландшафт, и в този ландшафт, "бъдещето" е онова, което е пред вас, и "миналото" е онова, което е зад вас. "Настоящето" е там, където се намирате върху темпоралния ландшафт. И искам да изясня - "настоящето" не се променя. Ако замразите присъствието си в момента, наречен "сега", ще бъдете вечни. Но ще бъде и доста скучно, защото нищо никога няма да се промени! Така че, когато мислите за концепцията за минало, настояще и бъдеще, опитайте се да мислите като за ориентация в 3-измерен, темпорален ландшафт - и позицията ви постоянно се сменя, съвсем по малко, дори и когато вярвате, че сте "неподвижни".

Замислете се за последствията от този сценарий: точно като в Пространството, двама души не могат да съществуват в една и съща точка от Координатното Време; винаги има известно разделение. От това следва, че гледната точка на всеки човек за миналото и бъдещето леко се различава... за основните характеристики на терена (планини, реки, долини, и тн.) може да има съгласие, но нещата, които са в близост, може да се гледат от коренно различни перспективи. Ако двама души в Координатното Време се обърнат лице в лице един към друг, тогава те са обречени да се срещнат в бъдещето (това, което е пред тях) - те са само на няколко темпорални крачки един от друг.

Това е и начинът, по който се случва парадоксът EPR... темпорална приближеност, а не пространствена приближеност, така че без значение от Пространствената отдалеченост, два фотона все още влияят на ориентацията си един на друг, като двойка танцьори, танцуващи балет във Времето.

Бел.прев: от уикипедия, "EPR парадоксът" от 1935г е влиятелен мислен експеримент в квантовата механика, с който Алберт Айнщайн и неговите колеги Борис Подолски и Нейтън Розен (EPR = Айнщайн, Подолски, Розен) твърдят, че демонстрират, че вълновата функция е предоставя завършено описание на физическата реалност, и поради това Копенхагенската интерпретация е незадоволителна; резолюциите на парадокса имат важни последствия за интерпретацията на квантовата механика"


Сега си представете псионичната страна (псионичната, метафизичната, или ЕСП страната). (ESP - абревиатура за свръх-естествено възприятие, бел.прев)

В Пространството, можем да видим една кола, отдалечена на половин километър, пътуваща към нас, и да си помислим, че е "нормално". Във Времето, ако човек види кола, пътуваща към него в темпоралния ландшафт, това се нарича "предчувствие". Предчувствието е способността да се гледа в далечината (което технически е "времетраенето") на ландшафта на Координатното Време - Ларсъновата концепция за Часовниково Пространство. Ако ние с вас бяхме отдалечени на разстояние 10 секунди в темпоралния ландшафт, тази кола може да удари вас, а мен да ме пропусне, въпреки че всички "предвиждаме сблъсък", защото всички сме я видели, че се отправя в наша посока. Можем да обсъждаме приближаващата кола, и хората в Пространствената равнина да си мислят, че сме телепати - защото стоим точно един до друг във Времето, а Пространствените ни тела може да са на километри разстояние. "Времевите линии" са просто по-голяма картина от същата система - вместо хора върху ландшафт, представете си градове и селища (колективи), които, поради темпоралната си близост, споделят сходно минало и бъдеще - но не задължително еднакви минало и бъдеще.

Бел.прев:
Тука на Земята и под нас има още бая технологии,но всяко нещо с времето си.В момента се разгражда всичко което е в енергийното.Направили са си градове със всички удобства за наша сметка.

Когато се създаде една времева линия, значи, че някой е наел темпорален булдозер и е променил темпоралния терен. С TVG (генератор на темпорални вектори, бел.прев) можете да се прицелите в определена черта от този терен и чрез подходящия резонанс да изравните хълм, да промените *урса на река, или да издигнете планина. Не сте променили *урса на който и да е жител на темпоралния ландшафт, но сте създали препятствия с изменението на чертите на ландшафта, и трябва да бъдат заобиколени.

Представете си, че шофирате по шосето на път за работа, но днес някой е съборил дърво върху шосето. Вместо да се справите с изменението на терена, много по-вероятно е да заобиколите, и да минете по друг път - алтернативен път, или както е в темпоралния ландшафт - алтернативна времева линия. Заради това, че дървото е било на пътя ви, съзнателно сте изменили бъдещето си, като се поели по различен път, и поемайки по този път, ще срещнете много нови неща и ситуации, които нямаше да срещнете по стария път.

А ето и изненадващото последствие... няма темпорален закон, който ви забранява да излезете о тколата, да преместите дървото, и да продължите по пътя, по който първоначално сте искали да вървите! Това е неудобство, но не е непреодолимо.

Много от тези вреви линии са "неудобства", както Ку`о (ченълиран от Карла Ръкерт) се изразява, относно 2012г.

Веднъж щом ознаете какво следва да се случи, не е задължително да оставате на пътя му. Ако стоите на тротоара, погледнете нагоре и видите, че пияно пада към вас от 10тия етаж, дали просто ще изкрещите "краят е близо!" и ще се размажете, или просто ще се отместите от мястото си?

Ако останете невежи, просто ще следвате тълпата около препятствието, поставени от онези, които са построили времевата линия, отивайки където Те искат да отидете. Нека си признаем, хората са мързеливи и обикновено предпочитат най-лесния път. И това е начиа, по който Те опазват контрола си - осигурявайки "лесни пътища", не само във времевите линии, но и в политиката, законодателството, икономиката, храната, горивото... почти всичко, за което се сетите. В масовия случай дори не знаете, че сте имали избор.

Онези, които се събудят, имат избор.

Правенето на избора е друг въпрос.



Бел.прев: Духът на времето



...

Активен

Неактивен форум
Hero Member
*****
Публикации: 3754

« Отговор #17 -: (Събота) 20 Август 2016, 09:07 »

Преди немного време в една галактика доста, доста близо...

Част IV
Нова надежда

Бушува научна война.
Въстанически изследователи, работещи
в скрито мазе, спечелиха
първата си победа срещу злия Световен
Ред.

По време на битката, въстанически
шпиони успяха да откраднат
тайни планове за върховната
дезинформационна кампания на Реда,
МОДЕРНА АСТРОНОМИЯ, бронирана
теоретична система с достатъчно
предположения, за да унищожи цял
постулат.

Преследван от зловещите агенти на Реда,
духът на Лойд Пай
бърза към вкъщи през
космическия сектор, носещ
вътрешното инфо, което може да спаси
човечеството и да възстанови
свободата в галактиката...


Бел.прев: Бях започнал да превеждам една лекция на Лойд Пай, но нещата се промениха в онзи момент и не ми стигна мотивацията, така че я зарязах до където е... В нея, Лойд Пай се изказваше в подкрепа на "интервенционизма" - една от няколкото парадигми за възникването на света, която, за разликата от еволюционистите и креационистите (подкрепящите Сътворението от Библията), подкрепя идеята за външна намеса във възникването на Земята и човека.
Някой ден ще я довърша.


Въведение

"Астрономията е наобратно! Абсурд!" Е, изглежда ситуацията е малко по-зле, отколкото дори Дюи Ларсън е осъзнавал, когато представил неговия "обратен" модел на звездната и галактическата еволюция в книгата си "Вселената на движението" [Дюи Б. Ларсън (Dewey B. Larson), "Вселената на движението", издателство "North Pacific Publishers", 1984г]. Вече го обсъждахме, както и планетарните последствия от това, в документа "Геохронология - първата част от тази поредица.

Този документ, Част 4 от серията "Антропология - скритият произход на Хомо Сапиенс", е анализ на извънземните влияния, които са направили планетата такава, каквато е днес. Концепцията е известна като Теория на намесата (Intervention Theory) от късния етап на Лойд Пай (Lloyd Pye), според която нашият свят не само, че е бил посетен от други видове и цивилизации, но и че е било нещо съвсем обичайно всички посетители да се месят в каквото и да е - като очевидно им е липсвала "основната директива" за ненамеса като в Стар-Трек.

[Бележка от автора: Лойд Пай младши умря от рак на лимфните възли на 9 Декември 2013г]

Основното възражение срещу Теорията за намесата беше, че годните за обитаване звездни системи просто били твърде рядко срещани и твърде отдалечени, за да може светът ни, известен като Тиамат в древните текстове [в превод - мястото на любовта ни], да е обект на толкова много посетители. Но ако това не е така - ами ако слънчевите системи са нещо обичайно и наблизо, и просто астрономите са пропуснали да ги забележат, заблудили са се или нещо друго?

Изследователите на Реципрочната система направиха едно ненадейно откритие. До откритието се стигна неочаквано, докато изследователите се опитваха да изградят модел на звездното пространство в наше съседство, използвайки концепцията на Ларсън за прогресията и скаларното движение. Всички уравнения бяха проверени, въведени, данните бяха заредени и симулацията беше програмирана да показва нощното небе - но когато излязоха резултатите, небето беше черно - нито една звездичка, освен точките светлина, които бяха близките ни планети. Приличаше на една доста самотна Вселена.

[Бележка от автора: Вижте темата "Видимост на звездите и планетите (Проблем)" на форума на Реципрочната система: http://fora.rs2theory.org ]

Бел.прев: линкът за тази тема вече не е валиден, затова съм го обвързал с линка на настоящия форум на Реципрочната система, версия 2.

В кода на програмата не бяха открити грешки, но дебъгинка разкри причината: всички звезди се намираха извън гравитационния лимит на нашето Слънце. Реципрочната система се основава на дискретни единици на движение (кванти). Когато едно нетно движение като например придърпването на гравитацията, падне под една естествена единициа, то става нула и изчезва - няма дробни части. В Реципрочната система, обхватът на гравитацията е ограничен до това разстояние - и не по-далеч. Гравитацията няма ефект отвъд "гравитационния лимит".

[Бележка от автора: В конвенционалната астрофизика няма лимит за придърпването на гравитацията - тя просто става по-слаба и по-слаба, чак до безкрайността.]


Друго последствие, документирано и от Ларсън и от професор К. В. К. Неру от Индия, е че една 3-измерна координационна система може да съществува единствено в рамките на гравитационния лимит. Веднъж щом бъде надскочен, тогава прогресията взима връх и загубата на измерение понижава "пространството" до "равностойно пространство", това е 2-измерна форма на пространството, скоростта на светлината на квадрат, което е аналогично на "хипер-пространството" в научната фантастика.

[Бележка от автора: "Прогресията" е скаларно разширяване на пространството, което всъщност се признава от конвенционалната астрономия под името "Хъбъл-разширение".]

Онова, което е накарало звездите да изчезнат на компютърната симулация, е че прогресията е скаларно разширение със скоростта на светлината - и беше наречено така, защото то е носител на фотоните, така че, когато измерваме скоростта на светлината, ние всъщност измерваме скоростта на външната прогресия - самите фотони не се движат по отношение на прогресията.

Бел.прев: В Реципрочната система няма такова нещо като светлина. Тя няма скорост, по-точно казано, не се разглежда като поток от частици (фотони). В Реципрочната система ПРОСТРАНСТВОТО е единствената основа на нещата. Фотоните се съдържат в пространството, то е техен носител. Така че, потокът светлина всъщност не е поток светлина, а поток пространство, наситено с фотони. Затова се казва, че фотоните не се движат по отношение на пространството, те просто се съдържат в него, а то самото, като техен носител, се разширява със скорост.
Представете си дъвка, изпусната на пясъка на плажа. Песъчинките в дъвката са фотоните, а светлината - това е когато разтегнете дъвката, и песъчинките започнат да се движат заедно с нея.

Светлината от другите звезди не може да пресече прогресивната празнина, която съществуваше между гравитационните лимити на звездите и симулацията беше определила, че звездите бяха отвъд обхвата на видимост и не ги изобразяваше - затова небето беше черно. Планетите, тъй като бяха в гравитационния лимит, бяха изобразени като точки светлина, както и самото Слънце.

Опитите да се проумее и да се разреши този проблем доведоха до изследването на Бехрам Катирай (Behram Katirai, 1948-2010г), описано в книгата му "Революция в астрономията". Катирай, заедно с много други аматьори астрономи, се запитали как така можем да видим светлината от обекти, които са толкова невероятно далече от нас. да се твърди, че галактиката Андромеда може да се види с невъоръжено око, на разстояние 2.5 милиона светлинни години, противоречи на здравия разум. Логиката подсказва, че има нещо нередно в тая работа. Ние едва можем да видим собствената си галактика Млечния път през светлинната замърсеност на небето - можете ли да си представите колко трябва да е ярка Андромеда, за да можем да я видим от такова разстояние?

Катирай определил точно колко далеч може да вижда едно човешко око, със или без помощта на телескопи. Той се фокусирал върху космическия телескоп Хъбъл, стигайки до заключението, че максималният му обхват на видимост е едва 357.14 светлинни години. Скорошните развития, включително и дигиталното изобразяване, може да са увеличили този обхват десетократно, но дори обхват на видимост 3571.4 светлинни години е твърде недостатъчно, за да се видят галактики, които са отдалечени от нас на милиони или милиарди светлинни години - тоест, освен ако онези галактики са МНОГО по-близо, отколкото мислим, че са.

Това е заключението, до което стигнали и Катирай, и скорошното изследване върху гравитационния лимит на звездите по Реципрочната система: тези "галактики, много, много далеч" са всъщност "слънчеви системи, много, много близо". И за онези от нас, които продължават да бъдат изследователи с отворено съзнание и са способни действително да обмислят тази радикална нова концепция - че предвижданите 100 милиарда "галактики", са всъщност "слънчеви системи" в обхвата на нашите съществуващи телескопи, тоест с в радиус 3571 светлинни години от нас - последствията са зашеметяващи.



...

« Последна редакция: (Събота) 20 Август 2016, 09:13 от форум » Активен

Неактивен форум
Hero Member
*****
Публикации: 3754

« Отговор #18 -: (Събота) 20 Август 2016, 10:25 »

Ларсън не е безгрешен и е минал "напряко" в астрономическото си изследване, като е използвал наготово данните, предоставени от астрономите през 1950г, като база за стеларните изчисления, вместо да се опита да извлече стеларна и галактическа геометрия директно от физиката на движението.

[Бележка от автора: Ларсън все пак е използвал ядрената физика за времето си, за да определи, че стеларната еволюция, и следователно че галактическата еволюция, е наобратно, както следва от начина, по който звездите генерират енергия. Работата му върху червеното отместване на квазарите и пулсарите също произлиза от ядрената физика, тъй като квазарите дори не са били открити до преди 1960г, чак 10 години по-късно.]

И логично, системата му работи както е обяснено.

Само че, тъй като е скочил от ядрени директно към стеларни данни в един единствен ход, той е прескочил някои важни, междинни последствия, които подреждат пъзела и обясняват какво всъщност е онова, което виждаме на нощното небе. Цялата теория на Ларсън се основава на концепцията за скаларното движение, и смешното е, че грешката му е в мащаба (скалата)!





Първоначалният проблем бил този: Вселената постоянно се разширява. Гравитацията е обратното на това разширяване - тя е компресия.

[Бележка от автора: Гравитацията е "пространство, обърнато навътре" и заради реципрочното отношения, тя също така е и "навън във времето". В Реципрочната система, цялата атомна ротация е "навън във времето", и следователно произвежда гравитация "навътре в пространството", директно от структурата си.]

Бел.прев: Отворете си ушите и се концентрирайте и за още една важна вметка:
Магнитните полюси не се привличат един друг - те не са инициаторите на това привличане. Нито са инициаторите на отблъскването си. Когато два разноименни полюса влязат в гравитационния обхват един на друг, помежду им се образува зона на свиващо се, имплодиращо пространство. САМОТО ПРОСТРАНСТВО помежду им се свива, придърпвайки двата магнита един към друг. Полюсите не се привличат взаимно.
И обратното - когато два еднакви полюса навлязат в обсега на гравитационния си лимит един на друг, помежду им пространството експлодира - поражда се зона на разширяващо се пространство - и поради това двата магнита се отблъскват.
Някой ден ще публикувам материалите, свързани с изследванията, водещи до тези изводи и резултати, но материалът е много обемен, затова не е в незабавния дневен ред.



Това "Хъбъл-разширение"... [К.В.К. Неру, "Гравитационният лимит и Законът на Хъбъл", Реципрочност 16, № 2 стр. 11 (KVK Nehru, “The Gravitational Limit and Hubble’s Law,” Reciprocity 16 № 2 page 11)]... иска да избута всичко е да раздалечи всяко нещо от другите неща със скоростта на светлината, докато гравитацията иска да придърпа всичко едно към друго със скоростта на светлината. В една гравитационно-слепена система съществува равновесие между навъншното разширение и навътрешното свиване, което води до нашата конвенционална триизмерна координатна система. Отвъд гравитационния лимит, обаче, навъншното разширение надделява. Представете си онзи пример с разширяващия се балон с нарисувани точки по него. Като се разширява балона, всички точки по него се раздалечават повече и повече една от друга - това е скаларното движение, то представлява промяна в мащаба, промяна в скалата. Ако добавите една точка между две точки, тя също ще продължи да се отдалечава от останалите и никога няма да се сблъска с друга. Точно това е случаят с фотоните и "пространството" извън гравитационния лимит. Те са просто нови фотонни "точки" и се отдалечават една от друга и от всичките звезди - те просто не могат да пресекат Празнината.

За да се поправи проблема, трябваше да се елиминират зоните на разширение между звездите, което означаваше, че трябваше да се намалят разстоянията между тях - и то значително. Това неизбежно повдигаше въпроса защо тези разстояния, които в началото са били измерени посредством триангулация, бяха толкова завишени. Методът на триангулация е достатъчно прост, измерва се ъгълът между Слънцето и звездата, която се измерва. Изчаква се 6 месеца, докато не отидем от другата страна на Слънцето, и се прави ново измерване, така че да се получи триъгълник с известна дължина на основата (2 AU) и два ъгъла при страните. По-късно се е използвал "звезден паралакс", което е подобна концепция, измерваща промяната по отношение на фоновите звезди (за които се предполага, че са неподвижни и че онези звезди са всъщност на заден план зад звездата, която се опитваме да измерим). По този начин сме се сдобили с всичките си галактични и стеларни разстояния.

Само че гравитационният лимит - една концепция, която е неизвестна на модерната астрономия - не се е взимала предвид. Смятало се е, че космосът е триизмерно пространство, хомогенно 3D навсякъде, което всъщност не е така. Изследвания на кълбовидните клъстери и галактиките показват, че звездната система се движи като вискозна течност или горещо твърдо тяло - а не като обекти, летящи наоколо като газови молекули във вакум. Всички звезди и мъглявини изглежда са взаимно обвързани, и то доста здраво. Изглежда, че галактиките имат съвсем същата структура и поведение като водовъртежа в мивката, когато махнете запушалката.

[Бележка от автора: К.В.К. Неру, "Голямомащабната структура на физическата Вселена: Космическите мехури", Реципрочност 20 № 2 стр. 5 (KVK Nehru, “The Large-Scale Structure of the Physical Universe: The Cosmic Bubbles,” Reciprocity 20 № 2 page 5)]

Това наблюдение дава възможност да се проумее ефекта, който гравитационният лимит има върху всичко онова, което виждаме. По същество, 3-измерният регион вътре в гравитационния лимит има структура, подобна на структурата на чистата течност, докато регионът, който е извън гравитационния лимит е по-скоро като газ. Сега имаме проста аналогия, с която да онагледим какво се случва: скочете в езеро и погледнете нагоре към обектите във въздуха. Ако някога сте се гмуркали или сте плували в лодка, може би знаете за проблема с ъгъла на пречупване.



Ако се приближите до една лодка под водата, пресегнете се нагоре към нея и се опитате да се хванете за стълбичката отстрани - ще пропуснете, защото стълбичката не е там, където я виждате. Когато светлината преминава между среди с различна плътност, тя се огъва - пречупва се - но ръката ви не се пречупва. Същият проблем се случва и когато се опитвате да хванете риба с ръце, като стоите във водата до колене. Ясно виждате рибата, пресягате се да я хванете, и пропускате - защото образът на рибата не е там, където самата тя в действителност се намира.

Точно това се случва между 3-измерното "водно" пространство в гравитационния лимит, и 2-измерното "въздушно" пространство извън гравитационния лимит. Звездите, които виждаме в космоса, не са там, където мислим, че са - действителните обекти са много по-близо от онова, което наблюдаваме, и това е довело до неверните изчисления на разстояниета.






Активен

Неактивен форум
Hero Member
*****
Публикации: 3754

« Отговор #19 -: (Събота) 20 Август 2016, 10:39 »

Нека да разясня нещата с наши думи.


Космосът е нехомогенно пространство. Той е ДВУИЗМЕРЕН океан.

В този океан има звезди.

Всяка звезда има своя гравитационен радиус, образувайки мехур около себе си. Стената на този мехур се нарича гравитационен лимит.

Единствено в тези мехури, където има налична гравитация, съществува 3-измерно пространство и важи 3D координатна система.




Така че космосът също е на слоеве. Знаем че атмосферата е на слоеве, но си мислим, че като я напуснем, слоевете приключват и се намираме в хомогенно черно пространство - не.

Космосът около нас е по-плътен от от нашата атмосфера. Той е с плътността на течност. Поради рефракцията на светлината, планетите около нас изглеждат по-близо, отколкото са в действителност.

Но близките ни звезди изглеждат по-далече, отколкото са в действителност, защото 2-измерния космос е с по-малка плътност от 3-измерния космос.



Така че, когато се гледа надалеч в космоса, трябва да се вземат предвид МНОЖЕСТВО МЕМБРАНИ и МНОЖЕСТВО СРЕДИ, различни по пространствена плътност и измерност.

Космосът НЕ Е хомогенно пространство. Понеже астрономията го счита за празно пространство - тоест хомогенно - абсолютно всичко в нея е грешно.
Активен

Неактивен форум
Hero Member
*****
Публикации: 3754

« Отговор #20 -: (Събота) 20 Август 2016, 10:48 »

Затова е тази парадигма, че Земята била насред някакъв си космически път. Някакъв си Пеш-Метен (от Документите Тера) и някакви си сектори, космически магистрали и прочие.

Как така има пътища в космоса? Не може ли човек да мине откъдето си иска като в поле без врати?

А ми не. Това схващане е следствие от грешната симплистична представа за космоса.




Космосът като цяло е двуизмерен. Там нещата са различни и едва ли можеш току така да си плуваш из двуизмерността.

Само че можеш да се гмурнеш ПРЕЗ нея - от едно триизмерно пространство до друго. Явно човек може да прескача от едно мехурче в друго мехурче. Понеже... ако си бил триизмерен в началото, трябва да си триизмерен и в края на пътуването, нали така... едва ли можеш да си триизмерен в началото, и да се окажеш току така цопнал в едно двуизмерно пространство. Не е ясно как една триизмерна одушевена форма на живот ще се транслира (преведе) в едно двуизмерно пространство.



Така че "космически път", "космическа спирка" и прочие представи изведнъж добиват смисъл, когато космосът се възприеме като една сложна и многослойна среда.


Нашата Слънчева система е една от всички онези звездни системи, около които е в сила 3-измерна координатна система. Ние сме плуващ триизмерен остров из космоса, като всички останали.

И дори туземците на Филипините знаят, че за да минеш през Филипините, трябва да се движиш от остров до остров, защото кой знае каква лодка ти трябва, за да плуваш в Големия океан.

П.П.
Може би такава, която генерира свой собствен гравитационен радиус със свой собствен гравитационен лимит... триразмерявайки пространството около себе си... Като Звездата на Смъртта на Дарт Вейдър например...
Активен

Неактивен форум
Hero Member
*****
Публикации: 3754

« Отговор #21 -: (Събота) 20 Август 2016, 12:41 »

Астрономия 2.0

И така, ако каквото ни е било казано е грешно, това къде поставя астрономията? Всъщност, астрономите до сега са наблюдавали Вселената през лещата на рибето око, което е увеличавало нещата отвъд всички пропорции. Добавете това към еволюционните процеси, които са обърнали отзад-напред, и сами можете да видите бъркотията, в която се намира съвременната наука.

Но ето какво знаем: обектите в собствената ни слънчева система са измерени с относителна точност. В Реципрочната система всичко работи по един и същи начин, така че това, което наблюдаваме в слънчевата ни система, вероятно е типично и за другите слънчеви системи, както и за по-големите и по-малките конструкции. С това имам предвид, че ако погледнете слънчевата ни система, ще откриете набор планети в грубо равнинни орбити, астероиден и Кайперов колани, и в далечината, облакът на Оорт оформя сфера от останки и прах около цялата система. Сега сравнете това с Юпитер - миниатюрна версия на слънчевата система. Отново имаме луни с грубо равнинна орбита, поясни системи, които са "колани" и в далечината - малки астероиди и лунички, орбитиращи около планетата, разпределени сравнително сферично. Системата на Юпитер е просто системата на слънчевата ни система, сведена до миниатюрен размер - просто по-малък мащаб.

И това е ситуацията с всичките наблюдавани "звезди" и "галактики". Когато ги намалим в мащаб, откриваме, че "звездите" всъщност са гигантски газови планети от класата на Юпитер, и че "галактиките" всъщност са слънчеви системи. Както разкриват снимките от Хъбъл, ядрата на галактиките приличат на единични звезди (понякога двойни или тройни, повечето са единични). Периметралният облак на галактиката Млечен път е просто външният периметър на НАШАТА СЛЪНЧЕВА СИСТЕМА - а не независим обект. Това е очевидно и поради огромната трудност, която астрономите срещат, опитвайки се да намерят центъра на галактиката Млечен път. В крайна сметка, те решиха, че центърът се намира в Стрелец, Sgr-A, защото това петънце е малко по-светло от останалите петънца.

Вижте тази художествена концепция на слънчевата ни система (ляво), после я сравнете с действителната снимка на галактиката Сомбреро (означава Мексиканска шапка, бел.прев) (дясно).


Ако никога преди не сте виждали снимка на галактиката Сомбреро и някой ви я покаже, казвайки че "Хъбъл е открил нова слънчева система!"... вие вероятно ще повярвате без да се усъмните, защото изглежда точно като слънчева система - а не галактика. Отворете любимата си търсачка и сърфирайте за изображения от космическия телескоп Хъбъл, показващи галактики, с всичките им забележителни подробности, после се запитайте, "галактика ли виждам, или новообразуваща се слънчева система?" Проверете детайлите; "галактическото ядро" прилича на единична звезда, доста завършена, с дефиниран диск. Астероидните пояси са често срещани, както и многото останки и прах - Ларсън казва, че тези останки и прах осигуряват горивото, което захранва слънцата, чрез ядрен синтез. (Нашето Слънце е по-старо от повечето, затова е храносмелило по-голямата част от останките и прахта, които обикновено се намират между отделните планети. Разбира се, планетите също натрупват прах и останки. Само Земята засмуква около 100 000 метрични тона космическа прах всяка година - и това е занижено, защото повечето от тези останки и прах вече са усвоени.)

Космическото наблюдение доста е напреднало от ранните дни на черно-белите снимки. С подобряването на резолюцията, онова, което едно време се смяташе за светлина от милиони звезди, сега се вижда, че прилича повече на светещи газови облаци; мъглявините стават контрастни и дефинирани и големите петна, които едно време се приемаха за галактически ядра, са значително смалени, до размерите на малки сфери. С подобряването на резолюцията, ядрата навярно ще стават още по-малки и по-дефинирани, докато не заприличат точно на слънцата, които най-вероятно са.



Тези естествени последствия оформят една много различна картина на Вселената, в която живеем. Вече не сме изолирани и сами, а сме насред много хиляди слънчеви системи, като всички имат условия, сходни с нашите - животът не само че може да съществува "там някъде", но е много вероятно и да е изобилен.







Тази по-проста астрономична гледна точка разрешава редица проблеми както на конвенционалната теория, така и на Теорията на намесата (Интервенционизма):

1. Има хиляди, ако не и милиони, "галактически" слънчеви системи, които са в обхвата на телескопите ни

[Бележка от автора: Космическият телескоп Хъбъл е фотографирал над 3000 от тези слънчеви системи, наречени "галактики", само в един малък сектор от космоса. Очакванията са, че броят им е от милиони до 500 милиарда "галактики", в обхвата на зрението ни.]

Бел.прев: Не забравяйте, че Хъбъл дори снима от Земята, от борда на Бойнг 747.

2. Те са наблизо и в обхвата на един кораб-арка (кухи изкуствени луни, бел.прев), както и в обхвата на собствените ни електро-гравитни летателни апарати. (Поправките в разстоянията, когато се вземе предвид космическата рефракция на светлината, показват, че слънчевата система Андромеда се намира едва на три светлинни месеца от нас.)


[Бележка от автора: Арките били космически съдове, направени от астероиди от супер-нова, при които ултра-високоскоростното движение създава куха вътрешност, подобно на дисоново сфера (Dyson sphere) в по-малък мащаб, която действа като самодостатъчна околна среда за дълги космически пътешествия. Нашата Луна и Марсианските Фобос и Деймос са арки. Лунната арка Нибиру е била използвана, за да транспортира Анунаките тук.]

Бел.прев: Тезата на автора на материала е, че Анунаки първо са се приземили на Луната, а не на Тиамат (старото име на нашата планета). Тоест, че те са дошли на борда на Луната.

3. "Супер-масивните черни дупки" вече не са нужни, за да скрепяват милиардите звезди в една "галактика", тъй като "галактиките" са просто малки слънчеви системи, като нашата.

4. Червейовите дупки (wormholes, бел.прев) и деформиращите пространството двигатели стават ненужни; пътуването между звездите отнема горе-долу същото време, колкото е отнемало на древните ни мореплаватели да пътуват от Европа до Америка.

5. Вече няма нужда от "тъмна материя", която да навакса липсващата маса на Вселената, защото мащабът е бил сгрешен и няма липсваща маса.

6. Няма нужда за "тъмна енергия", която да избутва и раздалечава обектите; прогресията на естествената координационна система вече извършва тази функция, абсолютно пълноценно.

7. Множеството светлинни точки, които виждаме в небето, са просто астероиди, осветени от Слънцето, особено отразителни газови гиганти, образували се от останките от супер-новите, създали слънчевите системи.

8. Това, което в момента смятаме за галактиката Млечен път, е просто друга слънчева система, която е гравитационно обвързана с нашата собствена. Много "галактики" са в същото положение, вижте NGC 4674 A&B, NGC 7318 A&B, всички галактики "Антена" и "Мишка". Те са просто слънчеви системи, намиращи се в рамките на гравитационния лимит една на друга.

https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/5/54/Hubble_Interacting_Galaxy_NGC_6050_(2008-04-24).jpg
Реципрочната система
http://img.photobucket.com/albums/v665/hautlipz/GP0011.jpg
Реципрочната система

9. Други в действителност звезди са били възприети като квазари. Изследването върху квазарно-звездните обекти на Ларсън показва, че измерванията на червеното изменение са били подменени и фалшифицирани от астрономите, и действителните измервания посочват, че тези обекти са всъщност доста близо - а не на външния хоризонт на Вселената.

10. Истинските галактики съществуват, възприети са като квазарни галактики (галактики, съставени от квазари). Когато се намалят в мащаб, квазарите стават звездите на една галактика.

11. Екстремните орбитални скорости на екзопланетите се смаляват в мащаб, и се оказва, че са луни, орбитиращи планети, подобни на Юпитер, и то с нормалните скорости, които се наблюдават и в нашата слънчева система.



Като пример към #11, може да вземем една конвенционална звезда с известни екзопланети, като Кеплер - 101, единично слънце с две планети, 101 -b и 101 - c. 101 - b орбитира тази звезда за 3.49 дни, и 101 - с само за 6.03 дни. Най-бързата планета в нашата слънчева система е Мер*урий, орбитираща за 88 дни. Това е голяма разлика.

Но какво ще стане, ако намалим мащаба на звездата Кеплер - 101 до размерите на планета, подобна на Юпитер? Юпитер има цяла купчина луни и ако Кеплер е планета с размера на Юпитер, 101 - b и 101 -с би трябвало да покажат орбитални стойности, сходни със стойностите на някои от луните на Юпитер.

Юпитер е около 1/10 от размера на слънцето, така че можем просто да нагласим орбиталното разстояние с фактор 10:

101-b: 0.045 AU / 10 = 0.0045 AU.
101-c: 0.0648 AU / 10 = 0.00648 AU


Значи, търсим двойка луни на същото разстояние, със сходни периоди на орбитиране (периодът не се намаля по мащаб, тъй като изразява време, а не пространствено разстояние):

101-b: 0.0045 AU, 3.49 дни
101-c: 0.00648 AU, 6.03 дни


И, какво да видим...

Европа: 0.0045 AU, 3.55 дни. Почти точно съвпадение с Кеплер 101- b.
Ганимед: 0.00716 AU, 7.15 дни. Само с леко отклонение спрямо Кеплер 101 - с.




Перефразирам Оби-Уан-Кеноби - "това не е планета, това е луна!"

[Междузвездни войни, "това не е планета, това е луна!", реплика при наближаването на Звездата на Смъртта. Само че, този цитат е приложим към много от луните в слънчевата ни система, които са "мъртви Арки" (или Ар-ове, по Документите Тера) от други цивилизации.]

А една луна орбитира по-голяма планета, а не звезда. това, което са открили астрономите, не са екзопланети около звезди, много, много далеч... а луни около големи планети, много, много близо.


...
« Последна редакция: (Събота) 20 Август 2016, 14:06 от форум » Активен

Неактивен форум
Hero Member
*****
Публикации: 3754

« Отговор #22 -: (Събота) 20 Август 2016, 12:56 »

Кой ме питаше едно време... galaxsis или Мила... дали има или какво знам за това, че има живот на звездите.

Ми ето. Просто не са звезди. Планети са.

Блаватска тва не го ли знаеше.
Активен

Неактивен форум
Hero Member
*****
Публикации: 3754

« Отговор #23 -: (Събота) 20 Август 2016, 14:07 »

...


Колкото и да е трудно да се повярва, явно "експертите" отново успяха и сега всичко е грешно. Зная, че може би сте много изненадани.

Но с тази нова перспектива на Астрония 2.0, всъщност живеем в сравнително претъпкан сектор от космоса. Първоначалните предвиждания говорят за над 1200 слънчеви системи в радиус на една "5-годишна мисия" с електро-гравитни кораби (кораби, които могат да пътуват почти със скоростта на светлината). Всичките тези истории за НЛО и извънземни може и да са истина, и при потенциала на стотици различни цивилизации, които ни посещават, това със сигурност обяснява различните модели НЛО кораби.

Само че, аз все още се съмнявам в онези така-наречени "ченълинги", защото не мога да не забележа, че никое о тонези свръх-интелигентни, пан-измерни същества така и не си е направило труда да ни каже, че "мащабите" ни са грешни и че галактиките са всъщност слънчеви системи. Въпреки, че все пак Ра, в ченълинг, проведен от Карла Рюкърт (Carla Rueckert), разпитана от Дон Елкинс (Don Elkins) през 80-те години, се е опитал, само че ние сме били толкова програмирани с представата за галактики, че не сме забелязали опита...


Материалите "Ра", 16.35:

Ра: Аз съм Ра. Виждам объркването. Срещаме трудност с вашия език. Терминът "галактика" трябва да се раздели. Ние наричаме "галактика" онзи вибрационен комплекс, който е локален. Така, вашето слънце е това, което бихме нарекли център на галактика. Виждаме, че вие имате друго значение за този термин.

Елкинс: Би ли дефинирал думата "галактика" в смисъла, в който я използва току що?

Ра: Аз съм Ра. Ние използваме този термин в този смисъл, в който вие използвате слънчева система.





Човек също така трябва да се зачуди, защо някой от модерните астрономи с по-отворено съзнание не са забелязали, че има нещо нередно с данните относно квазарите, пулсарите, галактичното движение и кометите с дълги периоди, понеже официалните стойности изглеждат малко абсурдно. Ларсън забеляза проблема с червеното изместване преди 50 години, забеляза го в публикуваните официални данни за червеното изместване. Когато проверявах източниците му на информация за червеното изместване, открих, че висшите Жреци на астрономията са променили данните, за да паснат на теориите им! Всички по-ранни данни за червеното изместване за приеманите за далечни обекти бяха намалени с няколко пъти скоростта на светлината (Ларсън документирал занижаване на скоростите с до 6 пъти скоростта на светлината - невъзможно, в една Айнщайнска вселена). Всичко това сега е "нагласено", за да се скрият доказателствата.

Така че се разтърсих за други аномалии, които може да са били публикувани от изследователите на дълбокото небе, особено от онези, занимаващи се с измерване на галактиките и кометите с дълги периоди (които могат да пресичат гравитационно-обвързаните слънчеви системи). Само че се натъкнах на проблем...



  • Марк Ааронсън (Marc Aaronson), изследовател на възрастта и размера на Вселената, премазан от въртящ се купол на телескоп.
  • Карол Амбрустър (Carol Ambruster), звезден изследовател, убита.
  • Дейвид Бърщайн (David Burstein), изследовател на теорията за разширяващата се Вселена, умрял от болестта на Пик.
  • Ричард Кроуи (Richard Crowe), съосновател на астрономическа програма Хило (Hilo), убит в ПТП.
  • Томас Голд (Thomas Gold), изследовател на началото на живота на Земята, умрял от сърдечен удар.
  • Робърт Харингтън (Robert Harrington), изследовател на Планетата Х, умрял от рак.
  • Джон Хучра (John Huchra), публикува статии за различно зараждане на галактиките, умрял от сърдечен удар.
  • Браян Марсден (Brian Marsden), проследител на комети и астероиди, умрял от рак.
  • Ко-Ичиро Морита (Koh-Ichiro Morita), изследовател от ALMA, убит.
  • Стивън Роулингс (Steven Rawlings), асистиращ в постояването на радарната постановка SKA, убит.
  • Алън Сандейдж (Allan Sandage), опитвал се да измери степента на разширение на Вселената, умрял от рак.
  • Евгени Шумейкър (Eugene Shoemaker), кометен изследовател, убит в ПТП.
  • Уолтър Стайгър (Walter Steiger), полеви управител на Суб-милиметърната обсерватория, убит в ПТП.


Нека просто кажем, че списъкът е доста дълъг и че твърде малко хора осъзнават, че гледането през телескоп е работа с висок риск! До преди 2012 имаше спекулации, че тези хора се били натъкнали на Нибиру (Планетата Х) и били заглушени, само че тъй като Х така и не се показа, а древните исторически записи посочват, че Анунаки са пристигнали на луната ни - това би означавало, че собствената ни луна е всъщност корабът Нибиру. Аз подозирам, че тези късни изследователи са се натъкнали на нещо по-голямо от това - натъкнали са се на подозрението, че астрономията, такава каквато ни я навират в устите, е абсолютно сгрешена и далеч не сме сами. Но докато се чувстваме изолирани и отделени от Вселената, сме много по-лесни за контролиране.
Активен

Неактивен galaxsis
Restricted
*
Публикации: 694

« Отговор #24 -: (Събота) 20 Август 2016, 15:51 »

Кой ме питаше едно време... galaxsis или Мила... дали има или какво знам за това, че има живот на звездите.

Ми ето. Просто не са звезди. Планети са.

Блаватска тва не го ли знаеше.

Не съм аз те питала. Още в синия форум  го казах, че не е възможно на звезда=газ/плазма ,....  да съществува живот в материален вид.

Затова и отрекох "Документите Тера", като достоверен източник.
Сега казваш са планети?!...Кой знае?

Мога да потвърдя теорията ти само, ако с физическото ми тяло ме изпратят там, а НЕ С АСТРАЛНОТО?

Знаеш ли за фалшивия Звяр, изкуствено създаден ...на който се кланят в Астрала? .... Питай Мила, за подробности. Мюнхен му е любима дестинация.

П.П.Блаватска, говори за звездите, като интелигентни съзидателни сили от творението. И набляга на техния разум.
Активен
Неактивен форум
Hero Member
*****
Публикации: 3754

« Отговор #25 -: (Събота) 20 Август 2016, 16:12 »

Затова и отрекох "Документите Тера", като достоверен източник.
Сега казваш са планети?!...Кой знае?

Не го казвам аз, а цитираните източници. Аз само се застъпвам с изградената репутация на прозвището си... защото единственото, което аз мога да направя, е да използвам своите си силни страни, за да проверя това, което цитираните източници твърдят, след което да гласувам За или Против, залагайки репутацията на силните си страни.

Разяснявам, защото твърде много хора започнаха да говорят от позицията, че аз съм бил казвал нещо, коя информация на кого била, кое било чуждо, кое било свое, и прочие.



П.П.Блаватска, говори за звездите, като интелигентни съзидателни сили от творението. И набляга на техния разум.


Твърде вероятно. Всъщност се надявах някой от читателите бързо да направи аналогията с Екзотичните Вакумни Обекти (EVO), защото... АКО съществува сферичен гравитационен лимит, излъчван и пресъздаван от всяка звезда... то тогава е очевидно...

...Че формата му е тороидна.

Това, което цитираният автор, разглеждащ Реципрочната система, пропуска да забележи или да отбележи, е че ЯВНО всяка звезда е геометричният център на тороидна динамика.

АБСОЛЮТНО същото се случва във водната плазма, както се обяснява на преведената лекция. Дори имаме и светлина - сонолуменесенцията при водната кавитация.

Следователно тази тороидна динамика е нещото, което лежи в основата на 3-измерността на пространството около всяка звезда. С други думи - тороидната динамика е нещото, което поражда триизмерността.

Затова съм на мнение (и съм го казвал повече от веднъж), че тороидната динамична геометрия очевидно е Основния закон във Вселената. Поне що се отнася до 3-измерността.




И в наспамената тема "Законите на Вселената" вече обсъдихме, както можахме, че съзнателността и тороидността имат много общо, или са едно и също.

И аз мисля, че ако не аз, все пак Блаватска би трябвало да е достатъчен авторитет, който да свидетелства, че най-вероятно именно това е физиката на нещата в космоса.
Активен

Неактивен форум
Hero Member
*****
Публикации: 3754

« Отговор #26 -: (Вторник) 23 Август 2016, 09:45 »

Множество разумни концепции, приемани за истина през 19-ти век, в днешно време се смятат за боклук, и това е дело на свръх-образованите ни модерни научни мислители. Такова е положението и с концепцията за етера - или по-точно, понеже ги е много срам от това, че изследователите през 19-ти век всъщност се оказва че са били прави, тези модерни учени скриха концепцията за етера на тъмно - тъмна материя, по-точно.

Бележка от автора: Уикипедия: "Тъмната материя е вид хипотетична материя в астрономията и космологията, която има за цел да обясни определени ефекти, които изглежда са резултат от някаква маса, при положение, че такава маса не може да се наблюдава никъде. Тъмната материя не може да се наблюдава директно с телескопи; тя явно нито излъчва, нито поглъща светлина или друга електро-магнитна радиация в значима степен." Което по случайност е съвършено същото описание на етера в текстовете от 19-ти век. Тъмната енергия по принцип се свързва с етера, но тя всъщност просто представлява Прогресията на естествената отправна система от трудовете на Ларсън.

Никой от изследователите от 19-ти век не се споменава в изследванията на тъмната материя, за да може тези "експерти" да пожънат славата от откритието на тази невероятна, нова, вековно стара идея за себе си и да обяснят защо Вселената не се държи по начина, по който трябва... според модерната теория.

За да мога да обясня останалото съдържание от документа "Колонизацията на Тиамат", трябва да ви запозная с две концепции, като отново използвам контекста на Реципрочната система на Теорията на Дюи Б. Ларсън (Dewey B. Larson).

Бележка от автора: Книги и документи от Реципрочната система на Теорията могат да се намерят на http://reciprocalsystem.org .


Бел.прев: Както е обяснено в първите коментари от темата, този конкретен автор разглежда Реципрочната система индиректно. Използва я като контекст, който обяснява човешката история във връзка с извънземните. Последните няколко извадки и преводи тук са от поредицата му статии "Колонизирането на Тиамат".
Евентуално, ако има интерес, по-натам може и да преведа основната тема на статиите му, които говорят за шумерските богове-извънземни, за рептилите, атлантите, лемурианците и прочие познати образи в контекста на Рацепрочната система... но за мен лично тези неща са твърде спорни и все още не съм решил дали си заслужава да ги подкрепя, като си инвестирам времето в тях.



1. Нова концепция за етера, дефинираща го като проекцията на Ларсъновия космичен сектор (равнината на 3D координатно време и часовниково пространство) в Ин пространството ("еквивалентното" или вортексното пространство).

2. Теорията за кухата планета - не само кухата Земя, те всичките са кухи - звездите и луните, също! Но, както обикновено, конвенционалната мисъл все върви наобратно - или, в този случай, отвътре-навън.
Активен

Неактивен форум
Hero Member
*****
Публикации: 3754

« Отговор #27 -: (Вторник) 23 Август 2016, 11:24 »

Етерната теория

"Няма пространство без етер и няма етер, който не заема пространство."
- сър Артур Стенли Едингтън (Sir Arthur Stanley Eddington), астрофизик, 1882-1944г






Реципрочната система се основава на реципрочното отношение между пространство (П) и време (В), което конвенционално наричаме отношение между скорост (п/в) и енергия (в/п). Във Вселената на движението, само това има - пространство и време - нищо друго. Разполагайки само с тези два избора, това много ни улеснява в разбирането, защото ние вече знаем всичко за 3D пространството с часовниково време. Ние наблюдаваме пространството като вакум, в който има частици (атоми и молекули и др). Тъй като пространството е празно, тази "атомна прах" не може да бъде пространство - така че единственият друг избор е време.





Атомите на Ларсън са просто времева (темпорална) ротация в три измерения - с други думи, "съдържанието, съществото" на атома е физическа структура в 3D времето, на която е дадено координационно местоположение (точка) в нашата наблюдаема, координатна пространствена система. Местоположението е в пространството (Ян), структурата е във времето (Ин).

Бележка от автора: Ако сте запознати с Ин-Ян модела на Вселената, просто заменете пространството с Ян и времето с Ин, и на практика ще получите теорията на Ларсън. Веднъж след като преминете през началните сложности на концепцията, всичко останало доста прилича на нещо като Тао на движението. (Скорошните изследвания на форума "Реципрочната система 2" в момента разпознават еквивалентното пространство, ротационната проекция на времето върху пространството, като Ин пространство.)

Това също ни казва нещо важно: ние считаме, че атомите са твърди тела (в различни състояния), а атомите са време, така че следователно времето прилича на твърдо тяло - и точно това е същността на етера - "твърдото тяло на времето". Всичките ни материални частици, атоми и молекули са всъщност малки топки твърд етер, залепнали върху едно 3D, празно, разграфено пространство, точно както казвали изследователите през 19-ти век.





Сега си представете реципрочната перспектива. Ларсън се съгласява с Едингтън, че всичко, което съществува в пространството, също съществува и във времето и всичко, което съществува във времето, също съществува и в пространството. И това включва три измерения на пространството, три измерения на времето и часовници: часовниково време и часовниково пространство. От наблюденията си правим извода, че имаме местоположения в пространството и структури във времето, така че реципрочното отношение също трябва да съществува: местоположения във времето, със съответстващи им структури в пространството. Точно това изследователите от 19-ти век наричат етерно царство, а Ларсън го нарича космичен сектор.

Бележка от автора: Както казах в статията "Хомо Сапиенс Етикус", одухотворената жизнена единица е агрегат от материални и космични молекули, следователно имаща местопложения и структури и в двата сектора.

Бел.прев: Всъщност, ЛИЧНОТО ми мнение е, че именно това трябва да се разбира под твърдението, че сме "многоизмерни". А не че съществуваме в много измерения едновременно.





Тази интерпретация на пространството, че е "празно", и че времето е "пълно" дава възможност двете концепции да съществуват заедно и съвместно - материалната перспектива за "малки топчета от време в космическия вакум", и оригиналната космична/етерна концепция за "малки мехурчета пространство, плуващи в твърдия океан на времето". Съвместното и безпроблемно съществуване на тези две концепции съзвада по-завършено разбиране за Структурата на Физическата Вселена.

Бележка от автора: Дюи Ларсън, "Структурата на Физическата Вселена", Издателство North Pacific, Портланд, Орегон, 1959г.
[Dewey B. Larson, The Structure of the Physical Universe, North Pacific Publishers, Portland, OR, 1959]
« Последна редакция: (Вторник) 23 Август 2016, 11:31 от форум » Активен

Неактивен форум
Hero Member
*****
Публикации: 3754

« Отговор #28 -: (Вторник) 23 Август 2016, 14:06 »

Движението в една Вселена на движението

Имайки само време и пространство, с които да работим, и след като дефиницията за време е "отношението на пространството към времето", има само две възможности, които дефинират какво е не-движение - п/п и в/в.

Когато едно движение с нетна промяна на местоположението в пространството взаимодейства с друго движение с нетна промяна на местоположението във времето, двете движения преминават едно през друго, защото отношението между п/в или в/п обуславя движение. Но когато две движения се срещнат, имайки нетна промяна на местоположението в един и същи аспект, те се заклещтват едно към друго, защото пространство-към-пространство и време-към-време не обуславят движение. По този начин движенията (частиците, атомите и молекулите) се надграждат до по-големи и по-големи движения. Химията определя как се слепват атомите, това е описано и от Ларсън във втората половина на книгата "Нищо освен движение", където се представя просто като процес на скорост и ориентация - от което се извежда концепцията за химическата валентност.

Бележка от автора: Дюи Ларсън, "Нищо освен движение", North Pacific Publishers, Портлант, Орегон, 1979г [Dewey B. Larson, Nothing But Motion, North Pacific Publishers, Portland, OR, 1979]

Валентност, дефиниция: "качеството, което определя броя атоми или групи, с които кой да е единичен атом или група ще се обедини химически" В Реципрочната система, всички химични връзки са еднакви, основаващи се на ориентация, която нулира нетната атомна скорост.




В Реципрочната система, химическото комбиниране е процес на неутрализиране на скоростта атомите чрез геометричното им ориентиране, много подобно на подреждането на пъзел - просто трябва да подредите страните на парчетата така, че да правилните издатини да се подравнят с правилните дупки. Последствието е, че структурата в единия от аспектите променя местоположението в другия от аспектите.

Ние обикновено виждаме само едната страна на тази система - материалната, при която структурата във времето (атомни характеристики) променя местоположението в пространството (физика и химия). Етеричната страна следва същите правила, като аспектите на пространството и времето се обръщат, но се интерпретират по-метафизически - структурата в пространството (Свещената Геометрия) променя местоположението във времето (електрически, магнитни и биоенергични полета). Просто чрез проумяването на тази "инвертна химия", човек лесно може да проумее концепции като силовите земни линии и фън-шуй - как пространствената ориентация афектира енергийните полета.




Това може да се демонстрира с примера на обикновения електрон, движещ се по проводник. В Реципрочната система на Теорията, електронът е "въртяща се единица пространство". Като такава, тя има структура в пространството и свое местоположение във времето - изненада изненада - те отново са схванали всичко наопаки! Електронът е етер, а не материя!

Бележка от автора: позитронът е въртящата се единица време, тоест "материята". Причината за това, че електроните са в изобилие, а позитроните са рядко срещани в околната среда, е проста: пространството на електрона преминава през времето на атомите (пространство-към-време обуславя движение), докато времето на позитроните се заклещтва във времето на атомите (време-към-време не е движение). Атомите поглъщат позитрони, но позволяват на електроните да преминат.

Всички материални атоми са въртения във времето, така че един електрон може да премине през времето на един атома (пространство-към-време обуславя движение) и ние наричаме това електрически поток, потокът на малки мехурчета пространство през твърдото, темпорално (времево) атомно въртене на атомите - това конвенционално се нарича поток на "дупки" в електрониката (една от малкото концепции, която не е наопаки).

Бележка от автора: Въпреки че полагат много усилия да правят всички неща наобратно, както Дирак се е изразил, "обикновеният електрон "почива" върху Дираковото море, а един позитрон съществува като "дупка" в това море".

https://en.wikipedia.org/wiki/Dirac_sea

 "Дираковото море е теоретичен модел на вакуума като безкрайно море от частици с негативна енергия. За първи път е предложена от британския физик Пол Дирак през 1930г, за да обясни аномалните негативно-енергийни квантови състояния, предвидени от Уравението на Дирак за релативистичните електрони."

Пол Дирак: "Английски физик в полето на теоретичната физика, с фундаментални приноси към ранното развитие както на квантовата механика, така и на квантовата електродинамика. ... Предвидил антиматерията чрез Уравнението на Дирак."





Заради тази етерна структура, ние би трябвало да виждаме някакви изменения в координатното време - и наистина виждаме, получаващото се електро-магнитно поле, когато по една жица протича ток, като електро-магнитното поле на свой ред афектира координатното пространство, преподреждайки обектите по "силовите си магнитни линии". След като веднъж разберете, че има две половини (два сектора) на Вселената, които постоянно си взаимодействат чрез законите на движението, а не чрез законите на материята, става доста лесно за проумяване как всичко афектира всичко останало.



Повечето от взаимодействията, които познаваме, са механични или електронни, които са 1-измерни взаимодействия с 3-измерни структури. Механичните системи работят с вектори, а електронните работят с 1-измерната ротационна система на електроните. Животът, "жизнените единици" на Ларсън, както са описани в "Отвъд пространството и времето", представляват взаимодействие между 3-измерна материална структура и 3-измерна космична структура; нашето тяло е материя, а душата ни е етер. И това е дефиницията на Ларсън за живота: стабилна (хармонична или симпатична) комбинация на материален агрегат с космичен агрегат. Животът, по същество, е стабилна реакция на материя-антиматерия.

Бележка от автора: Космичната 3D структура на душата е произходът на концепциите около етерното тяло.
Дюи ларсън, "Отвъд простраството и времето", издателство Tucek & Tucek, 1995г [Dewey B. Larson, Beyond Space and Time, Tucek & Tucek, 1995]



Както споменавам в статията "Геохронология", когато една звезда премине в супернова, ядрото й се ускорява до свръх-светлинни скорости, създавайки по този начин космична (етерна) материя. Останките от суперновата, като например белите звезди-джуджета, планетите и луните, са комбинация от 3D материя и 3D етер.

Следователно, според дефиницията на Ларсън, планетите са живи и подлежат на законите на живота.

Активен

Неактивен форум
Hero Member
*****
Публикации: 3754

« Отговор #29 -: (Вторник) 23 Август 2016, 17:32 »

"Съществуват невидими светове отвъд онези, които възприемаме в планетарната ни система, недостижими центрове на етерни структури около нас, намиращи се в по-високи равнини на развитие от нашата земна, кална материя, която е груба форма на една неуравновесена енергия."


Етидорфа: Странната история на едно мистериозно същество и едно невероятно пътешествие навътре в Земята

Джон Ури Лойд



от Amazon

ЕДИНСТВЕНО НАПЪЛНО АВТОРСКО ИЗДАНИЕ НА ТОЗИ РЯДЪК РЪКОПИС. Предопределено е било, че малцина избрани от време на време трябва да преминават границата, която разделя настоящия смъртен живот от бъдещето. Написана преди повече от век, Джон Ури Лойд е визионер, говорещ за далечни светове, мъртви цивилизации, други измерения и най-вече, за един свят, който малцина от нас някога ще посетят... свят, скрит под краката ни вътре в Земята. Вдъхновен от фантастичното - особено от изкуството на алхимията - авторът разкрива в този отдавна изгубен ръкопис как се е присъединил към тайно общество и как е бил въведен в полето на мистицизма. Част от това духовно пътешествие включвала възможността за осъществяване на контакт със свръх-човешко, невидимо същество, в една пещера в Кентъки. Заедно били транспортирани до друго царство, изпълнено с магия и почуда. Някои го поставят в категорията на "Алиса в страната на чудесата"... къде свършва магията и къде започва? Решете сами.

Свалете книгата на английски
ТУК







Едно от множеството естествени последствия от движението със свръх-светлинна скорост в Реципрочната система е заключението, че свръх-светлинното движение не "пътува във времето" към миналото или бъдещето, а предизвиква инверсия на физическата структура.

Бележка от автора: Дюи Ларсън, "Показателят на плътността при звездите бели-джуджета" [Dewey B. Larson, “The Density Gradient in White Dwarf Stars”] обсъжда въпроса как имплодиращото ядро на суперновата експлодира в аспекта на времето, предизвиквайки свиване и инверсия на плътността на пространството.

Луните и планетите в стабилни орбити, тъй като имат "инверсна плътност" на структурата си, сходна с тази на звездите бели джуджета, водят до заключението, че са кухи в сърцевината си (най-ниската плътност) и имат плътна, защитна повърхност.

Бележка от автора: Телата без орбити, или с елиптични орбити, са просто мъртви и изцяло материални.




Концепцията е достатъчно проста; тези светли точки в небесата имат сияйна повърхност с тъмно, плътно, темпорално (времево) ядро.

Бележка от автора: Короналните дупки, "... области, където короната (повърхността) на Слънцето е тъмна" (НАСА) са примери за това.

Направете геометрията им реципрочна, като ги обърнете с вътрешното навън, и ще получите тъмна, плътна повърхност, с искрящо ядро. В астрономията първото се нарича звезда, а второто - планета.






Исторически, откритието на този "инверсен показател на плътността" на Земята е дошло по несвързани начини, от сеизмичното озвучаване на земетресенията, дълбокото минно дело, езотеричното познание или метафизичните изследвания, които са били исторически документирани като теорията за Кухата Земя. Астрономичната структура на Ларсън, както е описана във "Вселена на движението", не само посочва, че Земята е куха, но и че всички други плантети, луни и звезди-джуджета следват същия модел: теорията за кухата планета. Тъй като "кухата планета" е естествено последствие в Реципрочната система, не са ви нужни разни контактьори да правят ченълинги на извънземни, нито пък ви трябва адмирал Бърд да пише дневници за полета си над полярния отвор, за да можете да го опишете. Структурата на Земната вътрешност може да бъде описана с огромни подробности просто чрез логически заключения.



Бел.прев:

Не е нужно да имате свръх-естествени преживявания, нито да сте последователи на секта, нито да сте фенове на фейсбук Ню-ейдж шарлатани, нито да контактувате с демони, ангели и видения, за да опознаете езотериката.
Всичко това са морално остарели методи и не е нужно човек да губи достойнството си, за да опознае Творението, в което живее. Думата "езотерика" споделя обща черта в дефиницията си с думата "окултно" - и двете означават скрито знание. Живеем в ПОСТ-АПОКАЛИПТИЧНИТЕ Библейски времена. "Апокалипсис" означава - разкриване на всички тайни.

Затова на ден днешен никой няма нужда от свръх-естествени преживявания, секти, тайни общества, общуване с други същности, и не е нужно да губи достойнството си по какъвто и да е начин, превръщайки се в последовател или послушник на учители или авторитети, за да знае истината, да разбира истината и да използва истината за себе си.







Формирането на звезди бели джуджета, планети и луни е последствие от звездна или планетарна експлозия, имаща достатъчно енергия да изхвърли повърхностните слоеве при експлодирането в аспекта на пространството, докато едновременно с това имплодират по-тежките елементи в ядрото, създавайки експлозия в аспекта на времето. Това, което виждаме в пространството, е облак от останки и прах, и едно малко, твърдо ядро, която първоначално прилича на "черна дупка", въпреки че е просто материя, движеща се със свръх-светлинна скорост и излъчваща рентгенови лъчи и гама лъчи, както Ларсън описва в статията си "Астрономически източници на рентгенови лъчи" [Dewey B. Larson, “Astronomical X-Ray Sources,” ISUS, Inc., Salt Lake City, UT, 1974]. Интересен момент тук е, че черната дупка, бидейки материя в диапазона на свръх-високите скорости, демонстрира анти-гравитационно движение в пространството - няма да засмуква всичката материя около себе си като канала на космическа мивка, а ще отблъсква материята (в крайна сметка, това прави анти-гравитацията). Така че това, което се вижда през телескопите, е невидим (по-бърз от светлината) източник на интензивна гравитация, който е избутал всичките останки в пръстен около себе си.

Бележка от автора: Движението в 3D времето се наблюдава в 2D "еквивалентното пространство" като сянка, опитваща се да възприеме равнинна геометрия, като например пръстен, кръг.

Този пръстен погрешно се възприема като орбитиращи материални натрупвания. Защото тази "черна дупка" все пак е материална структура, темпоралното (времевото) движение евентуално ще намалее, довеждайки до появата на видими, инфра-червени и радио-излъчвания, променяйки тялото в кафяво джудже. Дайте й достатъчно часовниково време, и тази черна дупка просто ще изстине до бяло джудже, после ще започне да се загрява, за да се присъедини към основния звезден цикъл.

Бележка от автора: Звездните структури, които имат достатъчна темпорална скорост, за да се предвижат в космичния сектор, се наричат квазари, а не черни дупки. Веднъж след като движението прекрачи границата на тази дискретна единица на скоростта, черната дупка се превръща в реципрочното си: бяла дупка, която евентуално ще изчезне от наблюдаемото поле, защото темпоралната (времевата) гравитация ще издърпа структурата й в ненаблюдаемото, етерно поле.
« Последна редакция: (Вторник) 23 Август 2016, 17:37 от форум » Активен

Страници: 1 [2] 3   Нагоре
  Изпечатай  
 
Отиди на:  


Powered by SMF 1.1.20 | SMF © 2011, Simple Machines  Theme KurtLarVaDisi
© Copyright 2012 - 2018 XCOMBG.NET

конспирация манипулации езотерика окултизъм НЛО извънземни духове сънища окултен конспиративен видения духове нематериален паранормални