Страници: [1]   Надолу
  Изпечатай  
Автор Тема: Ние сме Новата България! (Отворена беседа)  (Прочетена 212 пъти)
0 Членове и 1 Гост преглежда(т) тази тема.
Неактивен Dora
Hero Member
*****
Публикации: 1964
Пол: Жена
Не разменям човечността с патриотизъм!

« -: (Четвъртък) 11 Май 2017, 07:44 »

Понеже не можем да се разберем кое е реално и кое още ментално,  да видим кой как вижда развитието в света и България в него. Но да се уточняваме,  за колко близко и далечно бъдеще се пише,  за да са по-реални представите!

И моля,  не повишавайте шрифт. 
Активен

I have no fear for atomic energy 'couse none of them can stop the time!
Удивително е колко различни са хората. Едни не чуват какво казваш, други чуват какво мислиш.
Неактивен Dora
Hero Member
*****
Публикации: 1964
Пол: Жена
Не разменям човечността с патриотизъм!

« Отговор #1 -: (Четвъртък) 11 Май 2017, 08:36 »

Моля също:
- без сляпо безразличие
- без ортодоксално отхвърляне
- без романтично въображение
- без драми!
Активен

I have no fear for atomic energy 'couse none of them can stop the time!
Удивително е колко различни са хората. Едни не чуват какво казваш, други чуват какво мислиш.
Неактивен Dora
Hero Member
*****
Публикации: 1964
Пол: Жена
Не разменям човечността с патриотизъм!

« Отговор #2 -: (Неделя) 22 Октомври 2017, 08:35 »

ОСТРИЕТО НА ТРЕВАТА
( ерес на свободния дух )

    Нещата, към които се привързваме носят нещастие. Нашите желания ни управляват, потапяйки ни в свят на тъги. Какво толкова е нужно, за да се чувстваме добре? По-тънък телевизор, по-скъпа кола, по-голямо жилище? Или човек е ненаситен и трупа върху себе си, докато вещите не го премажат. С постигането на едно желание се появяват две нови. Апетитът ни за повече расте, егоизмът ни расте. Искаме да сме тлъсти от придобивки, но оставаме просто яростно сами сред други самотници – невзрачни песъчинки, полузасипани от праха на дните.
    Някога, някъде далеч пишех стихове, които се харесваха. Бях необичаен и различен. Виждах бъдещето си сред творци.
    А всъщност последните дванадесет години работих в една от най-големите корпорации в света, като се трудех зверски. Нерядко си тръгвах в десет вечерта, за да се върна пак на работа в четири сутринта. „Предвижвах” големи суми пари, „оптимизирах” процеси, печелех клиенти, увеличавах печалбите, уволнявах хора, разбивах животи; последните две години, поради стреса,  дишах с дихателен апарат. С две думи: самоубивах се.
    Но стигнах до висок пост. И получавах заплата, за която ми завиждаха всички. Баща ми ме намрази. Бабите и дядовците ми измряха без да успея да отида на погребенията им. Леля и свако спряха да ми говорят, защото ме смятаха за задник.
    И бяха прави – бях задник.
    Научих се да казвам авторитетно „Не!”. Да говоря със заучени фрази, да използвам ключови думи в кореспонденцията си, от които, без да съм го разпоредил директно, ставаше ясно кой и кога да бъде изхвърлен. Следях заболеваемостта на служителите си и гонех тези, който се разболяваха по-често, с мотива, че намаляват производителността на екипа. Приемах с одобрение слуховете за подслушване на телефоните ни и реагирах спокойно, когато неочаквано на монитора ми се появяваше втори *урсор на „мишката”, който започваше да рови из файловете ми.
    Изисквах фанатична отдаденост.
    Изисквах това, което изискваха от мен.
    Но и можех да изляза на разходка с трите си деца и да похарча за глупости сума, с която родителите ми живеят половин година. Имах къщи в планината и на морето, коли, мотори, жилище в „подходящия” квартал на града. На четирсет години имах всичко, за което повечето хора мечтаят цял живот. И го бях постигнал сам.
    Бях прилично богат.
    Бях успял.
    .........................
    И един ден се сринах.
    Беше двадесет и шести март, единадесет часа по обяд.
    Качих се на единия от скъпите си мотори и карах, докато ми свърши бензина. Не вдигах телефоните си, което трябва да е побъркало началниците ми, а в един момент и жена ми.
    Отседнах в някакво опърпано семейно хотелче. Цяла нощ пих със собственика – весел розов чичко на годините на татко. Събудих се около обяд с дървояди в главата. Изпих три кафета, като всяко вдигане на чашата ми костваше кански усилия. Повърнах и се върнах  в леглото. Спах до вечерта. После ядох някакви яйца. Бях тъжен и облекчен. И изплашен от затишието пред най-сложното решение, което ми предстоеше да взема. До сутринта бях написал девет нелоши стихотворения.
    Бях написал стихотворения!
    Звъннах на шефа си и му казах, че напускам. Не се обеснявах, не се оправдавах, не се подмазвах. След толкова години сервилничене ми беше трудно да бъда естествен, но горе-долу се справих. Звъннах и вкъщи. Този разговор се проточи и към края доста се затлачи. Подобни новини се преживяват трудно.
    Исках да пиша, да пиша много.
    Изкарах още една нощ в хотелчето, този път спах като пън.
    Станах, сбогувах се и поех към къщи.
    ....................
    Смятах, че писането ще ме измъкне от тази беда, но суетата в творческия процес почти винаги надделява. Човек се изкушава да чува името си все по-често и по-често. По телевизии, по вестници – той започва целенасочено да се предлага, да се продава за сметка на истината.
    Така творецът умира.
    Изплаших се.
    Така умрях аз.
    ....................
    Вакуум.
    Никакава надежда, никаква поезия, никакъв живот.
    Парите почти стигаха за храна, но не и за сметките. Майка ми ни даваше от време на време по някой лев, колкото успяваше да отдели от мизерната си пенсия. Започнах да продавам натрупаното. Всичко се стопи за няма и година. Бях на нула; до брадичката в тресавището, но още дишах.
    Кандидатствах за работа, разбира се, но обикновено се оказваше, че съм твърде квалифициран, което означава, твърде скъп, или неподходящо квалифициран, или твърде обучен, твърде възрастен, твърде дебел.
    Не ставах за нищо.
    ......................

    Една сутрин се събудих по-нисък от тревата.
    Кое ни кара да се осакатяваме взаимно?  И то за пари? За някакви хартийки? Преминаваме всякакви граници, за да постигнем върховното щастие – по-големи цифри в банковите си сметки. Кое ни кара да изменим на природата си, а именно да бъдем добронамерени към света около нас?
    Вече не можех да плащам наема на дихателния апарат и от болницата си го взеха. Спях по час и половина на нощ. Имах доста време за мислене.
    Така започнах следващите редове - отговорите на въпросите: Какво ни е нужно и какво ни пречи да го постигнем?
    Беден ли съм, държавата ме обрича на смърт, обрича на смърт и семейството ми – скъпа храна, скъп бензин, безполезна медицина, недостъпни услуги, да не говорим за цените на вещите.
    А отговорът е толкова прост:
    1. Фиксиране на цените на хляба, млечните продукти и горивата.
    2. Безплатно здравеопазване и лекарства.
    3. Най-строги наказания за замърсяване на околната среда – не административни, а затвор.
    4. Следваща стъпка - елиминиране на държавата като институция – забрана на всякаква централизация. Управление чрез федеративни общности ( подобни на кантоните в Швейцария). Забрана на делегирането на власт.
    5. Забрана на банките и въобще на лихварството.
    6. Винаги: Акцент върху моралните ни устои – ненасилие, сливане с природата, взаимопомощ, милосърдие, справедливост, придържане към истината. Справедливостта и истината да са в основата на социалното съзнание. Вярата в Бога е лично решение, но тя променя живота и прави хората по-добри.
    7. Всъщност хубаво е най-накрая да започнем да спазваме божийте заповеди и за начало да станем вегетарианци.
    ..................
    По условие държавите днес служат на корпоративни интереси и са антисоциални по своята същност. Колкото по-бедна е държавата обаче, толкова по-жестоко е разделението между бедни и богати.  И толкова повече тези държави са собственост на тесен кръг самозабравили се изроди. Слугите от заможната бюрокрация, чрез властта на парите отнемат живеца на хората. България е сред най-потресаващите примери за това. Градовете ни са гета, в които човеците са икономически въдворени; концентрационни лагери за бавна смърт. Вгледайте се в лицата на техните обитатели – надрани от безпаричието и зависимостта от институциите, овъглени от болести и безнадеждна лудост. И понеже държавата и властта са „плячката, предложена на победителя” ( Карл Маркс, XIX в. ) след поредните избори, това разграбване никога няма да спре.
    Кралете на демокрацията и кликата на монополите властват чрез корупция и ни контролират с насилие, епидемии и глад.
    „Държавата – това съм аз” – твърди Луи XIV.
    „Държавата – това сме ние.” – твърди западният човек.
    „Държавата – това е врагът!” – твърдим тук.
    Честният човек у нас стои далеч от мръсотията на политиката и държавната власт. И така се сбъдва заплахата на Едмънт Бърки ( XVIII в.): „Единственото, което е нужно, за да победи злото, е добрите хора да не правят нищо.”
    Възможната свобода, за която говоря, е без политическа визия, тя не е движение, а по-скоро дзен-уклон в християнството; дълготърсеното нещо, което ще освобободи духа.
    Би ми било достатъчно да си карам мотора и наситен с дзен да си пиша стиховете, наситени с дзен. Но нещо нямаше да ми достига – и това е щастието на другите.
    Моята свобода е свръх вяра в доброто – най-чист анархизъм. Говоря за простичко нещо, като постигането на една мечта. Без драми и научни изстъпления.
    Ако се стремим към създаване на малки общности, самоиздържащи се чрез труд, сплотеност и взаимопомощ, ще се спасим от терора на държавата и на демократичния деспотизъм. Но границата между подобен последен комунизъм и  отчаянието е много тънка. Трябва да се внимава.
    Така няма да остане непостижим идеала на Кант за съвършенния гражданин – да бъде едновременно субект и обект на своето законотворчество.
    „Какво е свободата, щом една класа може да обрича на глад друга? Какво е равенството, щом чрез своя монопол богатият може да упражнява правото на живот и на смърт върху себеподобните си? Свобода, Равенство, Република, всички те са само фантоми.” ( Жак Ру, XVIII в.)
    Но ще настъпи и нашият „термидор” – месецът в календара на Френската революция, в който якобинците преустановяват терора си и Франция започва бавно да се възстановява.
    Мечтая за свят, в който човек ще разчита на опита, придобит чрез сърцето, а не на опита, придобит от висене по институции.
    Възразявайте, бунтувайте се, възставайте!
    Не се подчинявайте!
    Най-после и аз попаднах в това състояние на постоянен бунт и не спирам да се радвам на възможността да следвам истината.
    „Светът ще бъде спасен, ако изобщо това е възможно, само от бунтарите. Без тях какво би се случило с нашата цивилизация, с нашата култура, с това, което обичаме и което придава тайно оправдание на нашето земно пребиваване? Тези бунтари, те са „солта на земята” и служители на Бога.” ( Андре Жид, XX в.)
    От доста отдавна над България е спуснато черното знаме на загубата и страданието, но черното знаме е и символ на анархистичния бунт, на бунтът на сърцата.
    „Sursum corda! ( „Горе сърцата!”, лат., римски призив преди битка)
    Смелост!
    „Свободният гражданин е покорният гражданин” ( перефраза по Щирнер ) – ето какво се стремят да ни втълпят икономическите лобита в политиката и техните слуги - медиите. Затова тук не става дума за заобикаляне или игнориране на държавата, а за неутрализирането й.
    Основното в „Обществения договор” на Русо и това, което би трябвало да обединява и съвременната държавност е: „Да се намери такава форма на сдружаване, която защитава и закриля, с цялата сила на общността, личността и имуществото на всеки нейн член и посредством която всеки, обединявайки се с всички, е подчинен обаче единствено на себе си, и си остава толкова свободен, колкото и преди това.”
    У нас това не се случва.
    Плащаме си данъците, не вършим престъпления. Изпълняваме своя ангажимент от договора. Какво получаваме насреща – грозна и корумпирана политическа власт, висока престъпност, сляла се с управляващи, полиция и съдебна система; затънал в бюрокрация държавен апарат, разбити пътища, свръх цени, овехтял живот. Това ни дава правото да развалим договора и да сменим губещия стереотип с нов - по-съвършен и по-справедлив: Федеративната общност.
    Робът се подчинява поради страха от смъртта.
    Но възставащият за истината е вече мъртъв.
    Така че: Смелост!
    Смъртта свърши!

…………………….

    Време беше за ново начало. Време беше да простя. Най-вече на себе си. Исках промяна, бях готов за промяна... Не, не бях готов.
    Оставаше още нещо – да спра да обвинявам всичко и всички около мен. Бях помогнал на много хора – с пари, с връзки, дори здравословно, като ги свързвах със светилата в лекарските среди – сега никой не ме познаваше, не се обаждаше, повечето не вдигаха телефоните си, когато ги търсех, а останалите бързаха да приключат разговора с тривиални оправдания. Понякога дочувах, че злословят срещу мен.
    Имах и много приятели. Като и с тях беше същото. Но ми отне повечко време да го повярвам... Трябваше да започна на чисто.
    Пуснах си дълга коса, мускетарска брада и мустаци и понеже не се намери купувач за единия от моторите ми, продължих да го карам. Вече не бях лъскавия тузар със скъпата играчка, а раздърпан рокер на средна възраст с вехт кожен панталон и неотменна черна фланелка. Започнах да си поддържам и ремонтирам сам машината. Това ми носеше спокойствие и радост. 
    Децата също ме крепяха жив. Три дъщери, какъв творец! Виждах ги все по-рядко, но ги обичах безкрайно. Две от тях бяха съвсем мънички, когато всичко се сговни и така и не разбраха защо у дома започнахме да ядем основно юфка. Най-голямата оцеля сама в гимназията и започна да следва инжинерна специалност. Много се гордеех с нея. Най-сетне някой от рода ми проумя великия урок – бъди си сам господар на избора и носи отговорността за него до края.
    Тръгнах си от вкъщи.

........................................

    Пътувах по мотосъбори, спях  на палатка или просто сгушен до мотора. Говорех с хора, които рядко някой беше виждал да говорят; наричах ги „братя” и бяха мои братя. От друга страна през дупките на долните си гащи можех да си провра главата, шиех си с месина ботушите и се къпех по крайпътните чешми.
    Групата ни не беше повече от десет-дванадесет души. От време на време някой изчезваше, за да се появи на някое наше събиране от нищото. Без обяснения, без драми – прегръщахме го, помълчавахме, обичахме го по нескопосания си начин. Имаше и момичета. Но рокерските мацки приличат по-скоро на диви котки, готови да ти поставят живота на карта за много кратко време. От там вероятно идва един от малкото условни рефлекси в рокера – за нищо на света да не посяга на случайно оказала се до него жена. Другите са да не отказва пиене и пари за бензин.
    Представлявахме стряскаща смесица от гърмящи машини, черни кожи и радикални представи за света. Никой не ни се пречкаше. По-скоро всички ни заобикаляха...
    Очудващо имахме приятели в почти всеки град, където спирахме. Хора, които поделяха храната си с нас. Това, което можехме да им предложим в замяна беше истината. Обяснявахме им нещата, които им се случваха ежедневно, а именно защо им се случваха. Беше тъжно, че те не знаеха и когато го научаваха, очакваха решение – тук и сега. Имаха нужда от нас, бяхме последната им надежда.
    Какво решение обаче биха били десет лековъоражени мъже на мотори. Но общото мнение беше, че пет-шест хиляди добре въоражени мотористи е вече нещо, което определно ще те поизпоти? Така започнахме да обединяваме братлетата от нашата общност. Време беше да се противопоставим. Със сигурност можехме да изтребим тези кретени в парламента за една нощ, но къде са тук ненасилието, добротата?
    Не, това беше грешен път.
    Отказах се отново от всичко.
    Останах отново сам.
    Една вечер все пак се прибрах вкъщи – кльощав, прашен и брадясал позвъних и разбудих цялата къща. Жена ми няколко минути се взира в мен докато ме познае, децата плачеха. Прегърнах ги, заплаках и аз.
    Защо се връщах и накъде трябваше да тръгна сега?
..................................................

    В служба на хората. Там е смисълът. Бих искал „господстващата любов” в мен да бъде тази към ближния.
    Не само да си полезен на семейството си, а на всеки оказал се до теб в дадения момент – в помощ на всеки озовал се на близо. И да го правиш освен от любов към него, но и от любов към самото служене.
    Три са изконните професии, които са призвани да служат на хората – лекарската, учителската и свещеническата. И трите, в страна като нашата, са низвергнати, зле платени и опорочени от политически страсти. Избрах нещо много близко до трите.
    Един ден наех една неголяма зала в центъра на града и разлепих обяви за предстояща среща „на тъжни, несвободни и други хора”. Не казах нищо на семейството си. Исках да разкажа за стъпките си на един дзен-християнски рокер по брега на битието.
    Не дойдоха повече от десет-петнадесет души. Въздухът беше трошлив като чугун. Хората бяха нещастни и не вярвахa, че e възможно да им се случи нещо хубаво – сега или въобще някога. Вероятно очакваха поредния изтупан *ъз с бяла якичка да им чете одобрени и платени от правителството безмислици.
    Сигурен съм, че твърде много ги разочаровах, когато зад завесата запалих мотора си и излязох с него на сцената. С целият си стряскаш рокерски вид и върху гърмящия звяр вцепених всички.
    Изгасих машината. Свалих си бавно ръкавиците. Слязох от мотора. Огледах залата и се засмях:
- Вдъхновяващо, а?
    Следващите два часа им разказвах всякакви истории от живота си или от живота на други; разказвах им приказки, говорихме си и се смяхме – без рецепти и обещания, без осъждане и поучения. Смехът и честността са достатъчно стимулиращи.

   
Активен

I have no fear for atomic energy 'couse none of them can stop the time!
Удивително е колко различни са хората. Едни не чуват какво казваш, други чуват какво мислиш.
Страници: [1]   Нагоре
  Изпечатай  
 
Отиди на:  


Powered by SMF 1.1.20 | SMF © 2011, Simple Machines  Theme KurtLarVaDisi
© Copyright 2012 - 2017 XCOMBG.NET

конспирация манипулации езотерика окултизъм НЛО извънземни духове сънища окултен конспиративен видения духове нематериален паранормални